— Чух изповед… Чух изповед, от която сърцето ми направо спря.

В дните, които последваха, кардинал Орсини бе изпълнен с безпокойства.

Безпокоеше се за Човека. Тревожеше се за Бога. Питаше се какво трябва да направи. Какво изобщо би могло да се направи? Последиците от изповедта на доктор Барези бяха толкова дълбоки, че за пръв път в живота си Орсини почувства непосилната тежест на товара, който му бяха прехвърлили. Явно беше, че проблемът трябва да бъде отнесен до папата, но папата бе на себе си само от време на време — съзнанието му се включваше и изключваше като слаб радиосигнал. Подобно бреме… просто би могло окончателно да го довърши.

Самият проблем значително се усложняваше от изолацията, която предполагаше. Орсини не виждаше с кого би могъл да го сподели. Всъщност единственият друг човек във Ватикана в течение на кризата бе отец Маджио — факт, за който трябваше да вини само себе си. Ацети ясно бе показал, че не иска свидетел на разговора им. „Той е мой помощник, Джулио, така че ще остане“, бе настоял Орсини.

Защо го бе казал? Защото, укори той себе си, прекарваш много време във Ватикана и малко извън него — в света. Защото си арогантен човек, който не може да допусне мисълта, че някакъв си енорийски свещеник може да сподели нещо интересно… И в резултат единственият ти довереник се оказва Донато Маджио.

Донато Маджио.Самата мисъл го накара да изпъшка. Маджио беше помощник-архивар и чиновник, който не се свенеше да изказва открито теологическите си възгледи. Традиционалист, който се моли (на висок глас) за „по-мускулест католицизъм“. Неведнъж го бяха чували да говори за „истинска меса“ — това, разбира се, беше неособено старателно прикрита форма на критика срещу реформите от Ватикана–2.

Но ако Тридентинският 5ритуал е „истинската меса“ — само защото проповедта е на латински и свещеникът е с гръб към конгрегацията — тогава новата меса е измама. А следователно и богохулство.

Макар никога досега да не бе дискутирал теологически проблеми с отец Маджио, кардинал Орсини беше наясно какви са неговите позиции по много въпроси. Той не само се отнасяше с презрение към „новата меса“, при която латинският се изместваше от английски или испански, но и несъмнено би се намръщил при възможността неделната проповед да се замести със служба в събота вечер. Подобно на останалите традиционалисти и той със сигурност се противопоставяше на опитите да се модернизира Църквата с цел да бъде по-достъпна. Но при Маджио не ставаше дума за възражения срещу предлаганите нововъведения от рода на това да се посвещават в свещенически сан жени, да се разреши на свещенослужителите встъпване в брак или да се узакони контрола над раждаемостта, не, консерватизмът на такива като Маджио отиваше много по-дълбоко. Той искаше да бъдат отменени вече вкараните в действие реформи. Беше направо неандерталец.

Следователно нямаше никакъв смисъл да го пита какво е мнението му за стореното от доктор Барези. Свещенослужители като Маджио просто нямат собствено мнение — те имат само рефлекси, при това напълно предсказуеми.

А и в крайна сметка нямаше значение. Отец Ацети бе дошъл във Ватикана със своята бомба със закъснител в момент на необичайна активност, което означаваше само, че изолацията на кардинал Орсини няма да продължи дълго. Немощта на папата бе достатъчно обезпокоителна, за да даде на Съвета на кардиналите основания да започне — напълно дискретно, естествено — сондажи сред членовете си за търсене на подходящия приемник. Вече дори бяха съставени няколко списъка на потенциални папи, актуализирани по няколко пъти. Имаше специална заповед, забраняваща използването на мобилни телефони в Светата канцелария, за да не се допусне журналист или някой друг да подслуша — случайно или не — секретните разговори.

Така че бе настъпило напрегнато време, в което обичайният дневен ред бе заменен с тайни срещи и думи на ухо. При тези обстоятелства кардинал Орсини прекарваше дните си в излизане от една задимена стая и влизане в следващата. Атмосферата бе нажежена. Неща от първостепенна важност се дискутираха навсякъде — кой ще е следващият папа и какво ще е бъдещето на Църквата.

Измъчван от изповедта на доктор Барези — тя бе много по-важна от всички други събития, — кардинал Орсини нямаше как да не я сподели с няколко свои колеги. Така че го стори, търсейки съвет от хората, на които имаше доверие. Само от няколко…

Реакцията по правило бе шок, последван от напрегнато размишление, завършващо с извода, че всъщност няма какво да се направи… или по-скоро, че може да се направи само едно, и това нещо е толкова смразяващопо същността си, че човек дори не е в състояние да си го представи. Всички обаче бяха на мнение, че да не се предприеме нищо, вече е равностойно на действие. При това с изключителни последици.

Да не се предприеме нищо,мислеше си Орсини, означаваше да се позволи на света да спре хода си като забравен часовник — часовник, който тиктака от Сътворението насам.

Проблемът бе толкова всеобхватен, че колегите на Орсини на свой ред го споделиха със свои приятели и така слухът плъзна навсякъде. Около седмица след разкритието на Ацети зад стените на Ватикана вече се водеше разгорещен дебат. Таен дебат, разбира се, при който прелат след прелат се отбиваха в архивите на библиотеката, за да потърсят указания какво следва да се предприеме в подобен случай. Само че подобни указания така и не се намериха. Мъдростта на миналото бе безсилна да подскаже решение. Всички стигнаха до заключението, че проблемът, повдигнат от греха на доктор Барези, просто е без прецедент в историята на Църквата. По една-единствена причина — просто досега е било невъзможно да се съгреши по толкова уникален начин.

Резултатът бе вакуум в догмата, довел до своеобразен консенсус. След седмица на академични спорове Курията реши, че стореното от доктор Барези — каквото и да е то — е израз на волята Божия. Следователно никой нищо не трябва да прави, поне докато не се възстанови папата… или не се появи нов папа, пред който да се постави проблемът. Негово Светейшество можеше да вземе отношение ех catedra.Дотогава всички трябваше да стоят настрана. И те така и направиха.

С изключение на отец Маджио, който се качи на влака за Неапол веднага след като научи за взетото решение.

Централата на „Умбра Домини“ (или „Сянката на Бога“) бе в една четириетажна вила на Виа Витербо, само на няколко преки от сградата на Неаполитанската опера. Основан през 1966, т.е. малко след Втория ватикански събор, каноническият статус на ордена си оставаше един и същ вече трийсет години: „мирска институция“ с повече от петдесет хиляди члена и „мисии“ в тринайсет страни. Макар отдавна да се правеха постъпки за издигане до „лична прелатура“, според повечето ватикански наблюдатели „Умбра Домини“ трябваше да е благодарен, че изобщо има нещо общо с Църквата.

Орденът беше против реформите на Ватикана–2. Неговите говорители атакуваха усилията на Събора да „демократизира“ вярата, виждайки в тях отстъпление пред силите на модернизма, ционизма и социализма. Най-влудяващата според „Умбра Домини“ реформа бе отказът от месата на латински, което означаваше разбиване на хилядолетна традиция и разкъсване на спойката, обединяваща католиците, пръснати по четирите краища на света. Според „Умбра“ месата на роден език бе „извратен ритуал, профанизирана версия на Божествената литургия“. По думите на основателя на организацията „новата меса“ можела да се обясни само по един начин: очевидно по време на пренията в хода на Ватикана–2 на трона на Свети Петър е седял Антихриста.

И това не беше всичко. Макар възгледите на ордена да не бяха оформени в публикуван документ, знаеше се, че той осъжда либералния възглед, според който и в останалите религии има зрънца истината и че — както прокламираше Ватикана–2 — техните последователи „се радват на Божията любов“. Ако това е така, аргументираше се „Умбра“, тогава Църквата носи вина за преследване заради религиозни убеждения и за масови убийства. Как иначе биха могли да се обяснят шестнайсетте века наложена с папска доктрина верска нетърпимост, стигнала апогея си в Инквизицията? Освен с допускането, че доктрината е била вярна винаги и че последователите на други религии всъщност са неверници… и врагове на истинската Църква.