Денят беше мрачен и студен. Във въздуха висеше някаква мъгла, която по чудо не преминаваше в дъжд. Ласитър се договори за приемлива цена и седна на задната седалка на таксито. Едва сега позволи на погледа си да се зарее сред внушаващото недоумение жилищно строителство и индустриалните предградия, разгръщащи се като ветрило по пътя от летището към града. Струваше му се, че страна като Италия би могла да се справи по-добре с градоустройствените си проблеми.

Оказа се, че наистина може. Хотелът „Хаслър Медичи“ се издигаше над реставрираните неотдавна Испански стъпала, а прозорците му гледаха към Виа Кондоти, „Чайната на Бабингтън“ и местния Макдоналдс. Дългокосо момче и приятелката му стояха на улицата пред хотела и раздаваха листовки на минаващите. Ласитър взе подаденото му листче и си заслужи усмихнатото grazie.

Когато се регистрира, облеченият във фрак администратор му се извини за евентуалните неудобства и му обясни причината за присъствието на младежите. След векове на безконтролно използване стълбището се било изтрило до степен, когато или трябвало да бъде основно ремонтирано, или да бъде обявено за руина. Наложителният ремонт бил направен след дълги отлагания, а завършването му било ознаменувано с церемония по прерязване на лентата. Само че веднага след официалното откриване — и разбира се, след съответното отразяване на събитието в пресата — Испанските стъпала отново били обявени за затворени. За да не се износели пак!

Самата идея караше служителят на рецепцията да заеква от възмущение:

— Значи оправят ги, а после се подсигуряват никога вече да не се налага да бъдат ремонтирани! — Циничен смях. — Само че нещо забравят! Това са стълби и те са тук не току-така. — Поклащане на главата. — Днес… ето, отворени са. Утре? — Безпомощно вдигане на ръце. — Не, не мога да обещая. — Усмивка и подаване на ключа. — Добре дошли във Вечния град, мистър Ласитър.

Стаята му беше голяма, тиха и луксозно мебелирана. Когато вратата се затвори зад пиколото, той седна на леглото и изтощен от дългия полет, се отпусна назад с въздишка на облекчение. Нямаше намерение да спи дълго, но мрачният дъждовен следобед така предразполагаше…

Когато се събуди, беше тъмно и за момент не можа да се ориентира дали е шест вечерта, или шест сутринта. Остана да лежи в мрака и се опита да фокусира съзнанието си върху това къде се намира и колко е часът. Беше дошъл в хотела по обед. Значи сега трябваше да е вечер.

Стана и за да се разсъни, се залови да подрежда личните си вещи. Сложи четката за зъби и самобръсначката в мраморната баня. Съблече се. Влезе под душа, затвори очи и остави горещата вода да облива раменете му и да прогонва сънливостта. След пет минути смени душа с меката прегръдка на мъхестата хавлия, висяща на закачалка на вратата. После отвори барчето и извади бутилка вода „Пелегрино“.

Освежен и напълно разсънен, разкопча специалната чанта, в която носеше преносимия компютър модел „Компак“, извади го оттам и включи адаптера. Когато компютърът зареди, влезе в Интернет, намери сайт с туристическа информация и свали оттам файла за Рим. После избра номера на частния детектив, който не беше успял да намери нищо съществено за Грималди.

—  Pronto?

— Ъ-ъ… здрасти… Говорите ли английски?

—  Si-iii… — каза го наистина на две срички, като втората завърши с възходяща интонация. В слушалката се чуваше още лудешки смях на дете.

— Търся мистър… Бепи… — Името беше абсурдно.

— Бепистраверси! Това съм аз. Джо ли се обажда?

— Да.

— Джуди ме предупреди, че ще ме потърсиш.

— Разполагаш ли с малко време?

— Да! Абсолютно! И освен това… всички ми казват Бепи.

— Добре… Бепи. Къде би искал да се срещнем? Бих могъл да дойда в твоя офис…

—  Un momento… — Бепи явно сложи ръка върху микрофона, но Ласитър добре чу вика му: — Per! Favore! Ragazzo! — Тишина. Смях. После в ухото му отново се разнесе мекият глас на Бепи: — Мисля… Струва ми се, че… най-добре ще е да се видим в „Ла Розета“. Бихме могли да вечеряме там. — Той даде указания на Ласитър как да намери заведението в Трастевере. — Ще направя резервация веднага.

Ласитър бързо се облече и няколко минути по-късно вече беше на улицата. Купи си „Хералд трибюн“. Недалеч от будката за вестници се отби в малка сладкарничка за чаша кафе. Новините бяха лоши, но кафето бе превъзходно, така че си поръча и втора чаша. Някакъв фонтан наблизо се обливаше в пръски. Масивна тонколона тътнеше встрани до уличен търговец — негър, — специализиран в изписване на името на клиента върху зърно ориз.

„Ла Розета“ беше малка траторияв някогашен работнически квартал, превърнал се още преди години в любимо място както на туристите, така и на жителите на Рим. Ласитър бе ходил там миналото лято по време на една невероятна жега, когато дори лекият повей на вятъра бе посрещан с облекчение. Заедно с Моника бяха яли в някаква остерия,седнали на масичка на тротоара до тясна уличка, по която така и не бяха спрели да сноват мотопеди и мотори. Запомнил бе комбинацията от сладникаво-сантименталната атмосфера на заведението и бензиновите пари навън.

Този път обаче бе зима. Масите и столовете бяха прибрани. „Ла Розета“ приличаше повече на пещера, украсена с висящи от гредите на тавана сплитки чесън. В камината пращеше истински огън. В мига, в който Ласитър влезе, пред него се материализира стилно облечен младеж. Черната му коса падаше до раменете. Беше зеленоок и на устните му играеше лека усмивка. Ако не беше тя, човек можеше да го сбърка с манекен от реклама на „Армани“.

— Джо… нали?

— Да.

— Тони Бепи.

Двамата си стиснаха ръцете и се настаниха на маса в дъното, непосредствено до вратата на кухнята. Разговорът се завъртя около замърсяването на Рим и курса на долара към лиретата. След малко сервитьорът остави пред тях гарафа домашно вино и бутилка „Сан Джиминяно“, след което взе поръчката им.

Когато ги остави, Бепи се наведе към Ласитър и тихо го попита:

— Ядосан ли сте?

— Какво?

— Толкова дебела сметка… за толкова малко информация!

— Каква сметка?

— Говоря за Грималди — облегна се и кимна с разбиране.

Ласитър поклати глава:

— Не, не съм ядосан.

— Не бих могъл да ви обвиня.

— Наистина… — този път Ласитър се засмя, затруднен да продължи.

— Тогава? — попита го леко намръщен Бепи, явно озадачен защо изобщо са тук.

— Говорих… с един човек — обясни Ласитър, — правителствен служител. Според него нашият приятел е много сериозен тип.

— „Сериозен“? — повтори думата Бепи, търсейки смисъла й.

— По-скоро опасен. Човекът, с когото говорих, каза, че ровенето около Грималди може да ти създаде проблеми. Ако не си бил внимателен…

Бепи поклати отрицателно глава. Предложи на Ласитър цигара от пакета „Марлборо“ и тъй като той отказа, попита дали би имал нещо против да запали. Ласитър поклати глава и Бепи въздъхна с облекчение. След миг издуха дълга струя дим в посока към съседната маса.

— Бях… — започна той и се запъна. — Бях… как беше думата? Vigile.Бдителен. Джуди ме бе предупредила да внимавам. Използвах служба, нали се сещате… и когато те приключиха с… — погледна към тавана в търсене на вдъхновение — … общотопроучване, което не показа нищо, аз веднага разбрах, че нашият човек е… как го нарекохте? „Сериозен“.

— Защо?

Неопределен жест с ръка и нова струя дим.

— Ние сме италианци! Разполагаме с най-забележителната бюрократична система в света! Тук има половин милион души, чиято единствена работа е да удрят печати! Удрят, а после вписват името ти в малко списъче. Накрая се събират много такива списъчета! И когато започнете „общо търсене“ и не излезе нищо?! — Той отново се облегна. — Кажете ми… нали сте чували за Шерлок Холмс?

— И какво за него?

— Ами… — Бепи се усмихна загадъчно. — „Имало куче, което не излаяло.“

Ласитър се изсмя. Продължиха с общи теми до момента, когато отново се появи сервитьорът с половин дузина чинии, подредени по дължината на ръката му. Раздаде им ги една по една, така както би им раздал карти за игра. После се отдалечи, а Бепи погледна Ласитър право в очите и го попита: