Ласитър стоеше при прозореца и мислеше за тревогата в гласа на своя приятел, когато на вратата се подаде секретарката му.

— Някой си Писарчик на телефона, сър.

— Добре — каза той, — ще го поема… Ало?

— Мистър Ласитър?

— Да!

— Обажда се полицай Писарчик от полицейския участък на Феърфакс. Как сте?

— Добре.

— Реших да ви позвъня, защото имаме добри новини.

— Така ли?

— Да, сър! Идентифицирахме заподозряния в убийството на сестра ви. Оказа се италиански гражданин: Франко Грималди. Детектив Риордан спомена, че трябва пръв да научите.

— Чудесно.

— Другата причина, която ме накара да ви обезпокоя… Мисля, че знаете, че детектив Риордан вече не работи по случая.

— Разбрах.

— С него отсега нататък се занимавам аз, така че… няма да е лошо двамата с вас да се срещнем и да поговорим.

— Окей. Защо не се отбиете при мен? Знаете къде е офисът ми.

— Отлично! Само че днес няма да мога. Ще ви съобщя под секрет…

— Да?

— Днес в четири и трийсет преместваме задържания…

— О…

— Да, сър. Откарваме го в болнична килия в главната болница на Феърфакс. След това имам оперативка в участъка…

— Добре, тогава по-нататък тази седмица?

— Да, сър.

Ласитър остави слушалката и погледна часовника си. Минаваше четири. Навън бе завалял лек снежец. Въпреки това може би щеше да успее.

Беше кротък шофьор, но този път си позволи да кара по-агресивно. Акурата сновеше като совалка между останалите коли, докато се носеше по шосе 66 към болницата.

Онова, което правеше в момента, бе безсмислено. Знаеше го, но не му пукаше. Искаше да види убиеца на сестра си отблизо… и не само да го види… Искаше да му зададе някои въпроси. Дори нещо повече… Умираше от желание да издърпа кучия му син от количката и да му разбие лицето в пода.

Точно това му се искаше да направи. Но щеше да се примири и с по-малко. Не беше сигурен какво точно би желал да чуе от този човек. Може би щеше да му извика нещо от рода на „Хей, Франко…“, колкото да види лицето му, когато чуе един непознат да се обръща към него с Франко Грималди.

Докато Ласитър се бореше с трафика, полицай Дуейн Томпкинс се приготвяше да помогне в прехвърлянето на заподозряния. Полицай Томпкинс бе известен сред колегите си с прякора Дубаю, защото попитаха ли го за името, винаги казваше „Дуейн с дабъл-ю 22“.

Погледна часовника си. Очакваше всеки момент някой санитар да дойде с количката. Не че задържаният не можеше да върви. Рехабилитаторите от десет дни го раздвижваха по коридорите, а Дуейн не го бе изпускал от погледа си нито за миг. Но болничните разпоредби изискваха пациентите да бъдат изписвани в количка, без значение дали могат да ходят, или да бягат.

Когато дойдеше количката, трябваше да изчакат Писарчик да се обади отдолу и да съобщи, че колата е дошла.

Ролята на Дуейн в прехвърлянето бе сведена до съпровождането на задържания до партера, където щеше да го предаде на Писарчик. След това щяха да подпишат приготвените документи за освобождаването му, а после грижите за арестанта щяха да бъдат поети от полицейското управление на околия Феърфакс.

Дуейн щеше да съпровожда Джон Доу и в затворническия фургон, за да има все пак въоръжена охрана. Писарчик щеше да ги следва с полицейската кола. Така предписваше процедурата. Във Феърфакс щяха да го сложат в друга количка и накрая Дуейн и Писарчик щяха да го придружат до болничната килия.

Едва тогава на арестувания щеше да бъде разрешено да стъпи на крака. Щяха да го заключат там и край на главоболията — от този момент нататък Дуейн повече нямаше да види шибания Джон Доу.

Искрено се радваше на преместването. Това слагаше край на най-досадната задача, която му бяха възлагали по време на кратката му полицейска кариера. Защото вече трета седмица той седеше — да, седеше,без да прави нищо друго! — по осем часа на ден пред вратата на стаята, в която държаха заподозряния. Най-интересното беше, когато се налагаше да проверява документите на лекарите и сестрите, влизащи при пациента. Проверяваше ги на влизане. После ги проверяваше на излизане. Ако му се наложеше да се облекчи, трябваше да позвъни на дежурната сестра, което си беше притеснително. Това го бе принудило да намали течностите. На всичкото отгоре, не можеше да обядва като хората. Не стига, че бе болнична храна, ами трябваше да хапва, както си седи на стола, и да балансира подноса на коленете си.

Е, имаше и по-ведри моменти, свързани с онази малка сладурана, сестра Джулиет… Щеше да му липсва.

Дойде лекарят, за да направи някакъв последен преглед. Дуейн подписа формуляра за изписване от отделението и после Джулиет — малката Джулиет, какъв късмет! — му помогна да настанят Джон Доу в количката.

— Как точно ще го направите? — поинтересува се в този момент лекарят. — Ще го качите на… как беше… „ирландска каруца 23“?

— Всъщност, докторе, вече не им викаме така — обясни Дуейн. — Оскърбително е… нали разбирате… по отношение на ирландците.

Докторът се изсмя:

— Добре де, как тогава ги наричате. Какъв е правилният термин?

Дуейн сви рамене:

— Ами наричаме ги… нали разбирате… фургони.

Докторът отново се засмя. Нещо му беше весело.

— Хубаво… Значи ще го качите във фургона?

— Зависи. В този случай, да. Но понякога ги качваме… нали разбирате… в ли-ней-ки.

— Добре, за мен той е готов.

— Тогава да действаме — каза Дуейн, извади радиотелефона си и се обади на Писарчик, за да го предупреди, че потеглят. После тръгна след Джулиет, която буташе количката към асансьорите. Сестрата изглеждаше много секси отзад, но една от колежките й му бе казала, че била много религиозна. Това предупреждение не можеше да му излезе от главата.

Когато стигнаха до асансьора обаче, той натисна бутона със стрелка надолу, обърна се и й намигна. Човек никога не знае. Някой ден можеше да му излезе късметът.

Движението се оказа по-натоварено, отколкото Ласитър бе допускал, така че, когато акурата спря на паркинга пред болницата, часовникът вече показваше пет и четвърт. Остави колата в клетката с надпис „Администратор“ и тръгна към входа. Там бе паркиран голям затворнически фургон — предназначението му издаваха решетките на прозорците, — на който се бе подпрял висок полицай с цигара.

— Извинете — обърна се към него Ласитър, — познавате ли полицай Писарчик?

— Вътре е.

Ласитър забърза към автоматичната врата. В спешното отделение както винаги цареше хаос, така че мина известно време, преди една от дежурните сестри да му обърне внимание.

— Търся полицай на име Писарчик.

Сестрата завъртя глава към източния коридор.

— В дъното.

Тръгна нататък и наистина намери Писарчик — той едва ли беше на повече от двайсет и пет, — застанал пред вратите на асансьорите с радиотелефон в ръката.

— Отдръпнете се — каза му Писарчик, — прехвърляме задържания.

— Знам.

— Откъм южната страна има друг асансьор.

— Аз съм Джо Ласитър.

— О-о… Здравейте. Нали няма да…

— Направя нещо глупаво? Не. Искам само да го видя.

— О-о… Не знам какво да ви кажа, мистър Ласитър. Тук не би следвало да има външни хора.

— Добре, но аз само…

В този момент радиотелефонът изпращя и Писарчик насочи цялото си внимание към него.

— Заподозряният е с мен, ние сме готови. Долу чисто ли е?

Писарчик погледна неуверено към Ласитър, но все пак съобщи:

— Да, чисто е.

— Добре, тогава тръгваме.

Писарчик погледна Ласитър.

— Ще имате ли нещо против да застанете ето там?

— Не — съгласи се той и се отдръпна. — Нямам нищо против. — Кой знае защо индикаторът на асансьора си оставаше на цифрата 9. Ласитър се облегна на стената, а Писарчик нетърпеливо закрачи напред-назад.