— Тя не ми каза такова нещо.

Записука таймер. Кара правеше кафето във френска машина. Натисна ръчката плавно и както личеше — с опит.

— Глупости! — решително възрази тя, ровейки за чаши. — Точно това имах предвид, като ви казах, че се безпокоя за нея. Видели сте я как живее, разбрали сте какви усилия полага, за да се владее, предполагам почувствали сте какво напрежение е това за психиката й. Почакайте… ще ви покажа нейна скица. — Тя остави подноса на масата — две нащърбени керамични чаши, захарница от алабастър и картонена кутия сметана. Отиде до отсрещната стена и откачи от нея голяма рисунка в рамка, на която с писец и мастило бе нахвърлян изглед към Пикадили Съркъс. Подпря я на облегалката на стола и двамата се загледаха. — Разбирате ли сега? — каза тя. — Това е възможно най-сдържаната работна скица, която изобщо някога ще видите. — Кара разпери ръце. — Ето… такава е Хони.

Беше прекрасна творба, безукорна в композиционно отношение и напълно професионална с интригуващия ракурс. Но беше толкова подробна в детайлите, че напомни на Ласитър за онези рисунки на деца от Третия свят, които ослепяват, докато ги завършат.

— Разбирам какво искате да ми кажете.

Кара разбърка кафето си с пръст и го облиза.

— Хонър, която, впрочем, е във фазата, наричана от психоаналитиците „негативизъм“, макар да не отрича, че убийствата са факт или че Тилс и Мартин са мъртви, твърди, че случилото се никак не я засяга. Прави се, че не й пука. — Отпи от кафето и буквално простена от удоволствие.

Кафето беше много, наистина много добро, а и самата Кара Бейкър бе страшно привлекателна. Но Ласитър чувстваше странен имунитет срещу чара й. Това го безпокоеше, защото съзнаваше, че при други обстоятелства определено би я пожелал. В момента обаче магнетизма й му действаше по-скоро на интелектуално, отколкото на физическо ниво. Което го тревожеше.

— Ммммм… — Тя държеше чашата с две ръце. Погледна го и повдигна вежди, сякаш за да му подскаже, че е негов ред да направи някакъв принос към разговора.

— Хонър спомена, че била изхвърлила Матилда… заради детето — схвана намека Ласитър. — Каза, че двете се отчуждили, откакто сестра й забременяла.

— Дъра-дъра — възрази Кара. — Хонър се побъркваше само при мисълта за детето. Тя прекара часове в четене на най-съвременните техники за раждане и сравнителен анализ на смъртността при раждане в различните клиники, да не говорим, че скъса нервите на половината акушер-гинеколози на Харви Стрийт с какви ли не въпроси. Тя непрестанно бдеше над Тилс. Обади се на когото трябва във връзка с раждането. Контролираше лекарствата и диетата й. Беше се нагърбила с всичко…

— Това изобщо не се връзва с жената, с която разговарях преди малко — удивено поклати глава Ласитър.

— Вижте… не е нужно да вярвате само на моите думи — проверете сам. — Тя се наклони към него. — Тилс беше написала в своето завещание, че ако с нея се случи нещо, Хонър ще стане настойник на Мартин. Що се отнася до „изхвърлянето“ от дома й — това беше идея на Тилси. Тя не можеше да си представи как Хонър ще работи спокойно в дом, в който има бебе, което по правило става център на всичко. Истината е, че и двете търсеха къща в провинцията, където да прекарват уикендите. Само че, преди да я намерят… — Тя замлъкна и очите й се напълниха със сълзи. Подсмръкна и ги изтри с ръка. — Съжалявам… Тилс все още страшно ми липсва. С нея бяхме приятелки откакто се помня… И възнамерявахме да доживеем заедно до дълбока старост. Нали се сещате — да носим с достолепие невъзможни шапки в Прованс или Тоскана и… — Кара отново загуби контрол и едва не се разрида. Този път закри с ръка лицето си, стана и излезе от стаята. — Извинете ме… сега ще се върна.

Оставен сам в кухнята, Ласитър се замисли за разговора с Кара Бейкър. Поне досега той се бе въртял само около взаимоотношенията между двете сестри. Време беше да го насочи към онова, което искаше да научи. Например защо според нея някой е решил да убие приятелката й. Кого подозира, знае ли някакви интересни клюки. Да й разкаже собствената си история… за Кати и Брендън. Да я помоли да потърси някакви сходства.

Прибра чашите, занесе ги до умивалника, изплакна ги и ги постави на сушилката. После върна в хладилника сметаната.

Хладилникът беше огромен — особено за Англия, където се предпочитаха по-малките модели. Отвън бе плътно покрит с два-три пласта хартия. Истински домашен музей — скици, снимки, покани, изрезки от вестници, рецепти, пощенски картички, вече пожълтели стикери, листчета с телефонни номера без имена, квитанции с глоби и детски рисунки.

Дръпна вратата. Вложи повече сила, за да се пребори с магнита, и от раздрусването куп листа се отлепиха и паднаха на пода. Вдигна ги и се опита да ги закрепи някак обратно. Тогава зърна картичката.

Впи поглед в нея, замръзнал на мястото си. Преди години беше получил абсолютно същата пощенска картичка от Кати. Представляваше снимка в снимката: като фон бе изобразен планинска град в Италия със скупчени върху каменисто било сгради, заобиколени от средновековна стена. Върху този образ бе монтирана снимка на красив малък хотел, чиито собственици явно стояха зад отпечатването на картичката. „Пенсионе Акила“ пишеше на фасадата му.

Все още помнеше гърба на картичката, която тойбеше получил, и смесените чувства след прочитането й. Всъщност нямаше прочитане, а само поглеждане, защото посланието представляваше скица — една от глупавите й игри на думи. В четири квадратчета бе нарисувана врата и ръка, чукаща на нея. На първото квадратче юмрукът бе в долната част на вратата; на средните две бе по-високо, а на последното — юмрукът вече удряше по горната част. Смисълът беше прозрачен и тъп: „изчукана“. Кати се бе подписала както винаги с легнала странично главна буква „А“.

Беше я молил да не заминава за Италия. Да охлади малко страстите. Но тя вече бе прахосала шейсет хиляди долара и бе вложила три години в преследване на майчинството. Беше започнала да се изморява — и физически, и емоционално. Ставаше все по-крехка и чувствителна. Безпокоеше го мисълта, че може да отиде в някаква никому неизвестна клиника извън страната, макар че си бе направил труда да я провери по телефона и бе научил, че има отлична репутация.

След като бе получил картичката, беше започнал да се измъчва от мисълта, че и това нейно щастие може да приключи с поредното разочарование. Вече се бе случило веднъж при първата й бременност — осъществена в клиника в Северна Каролина, — завършила със спонтанен аборт. Кати бе смазана и почти неутешима. Ласитър не искаше това да се повтори.

Когато Кара Бейкър се върна в кухнята, той тъкмо четеше написаното на гърба на картичката, паднала от хладилника:

— А… — сепна се Кара със странно изражение, сякаш не можеше да повярва на непростимата му постъпка. После устните й се размърдаха в усмивка, но очите й останаха студени. — Знаете ли… струва ми се, че е най-добре да си вървите.

— Извинявам се — каза той и вдигна картичката като веществено доказателство. — Разбирам… Чета пощата ви. Всъщност аз… прибирах сметаната и неволно съборих някакви листа. Тогава тази картичка…

Кара се бе преоблякла в долнище на анцуг и стар, развлечен пуловер. Очите й бяха зачервени, лицето й — посърнало. Взе картичката от ръцете му, прочете гърба й и отново я обърна откъм лицевата страна. Захапа долната си устна и въздъхна.

— Това е градът. Където е клиниката. Там Тилс забременя с Мартин. Затова съм я запазила.

— Монтекастело ди Пелия.

Но тя сякаш не го чу.

— Отидох и аз там, за да… й държа ръката. Беше много красиво — прекрасно място в Умбрия. — Нова треперлива въздишка. — Тя беше толкова… щастлива.Бях взела със себе си бутилка шампанско, но не бях съобразила… Тя, естествено, не пожела да пийне дори глътка. Затова взехме такси и изляхме шампанското на моравата пред клиниката.