Можеше да отиде в полицията, разбира се, и да им обясни всичко: от Бепи през Ацети до Камилата. Но да се озовеш в полицейски участък с крадена кола, окървавени дрехи и речников запас от десет италиански думи не му изглеждаше гениална идея. Най-малкото, което щеше да му се случи, бе да отговаря на въпроси дни наред.

На следващия кръстопът зави на север, към Перуджа. Далеч от Умбрия. Далеч от Рим.

Имаше нужда от телефон и място, където да се измие. В Италия обаче може и да имаше много обществени тоалетни, но колко бяха онези, в които би могъл да влезе, както изглеждаше в момента, без хората да се разкрещят ужасени? Най-добри шансове му даваха бензиностанциите, но до момента малкото, покрай които бе минал, още бяха затворени.

Стигна покрайнините на Перуджа и последва знаците към А–1 — главната автострада на Италия. Карането по нея бе платено, но без досадни ограничения на скоростта и с много отбивки, където предлагаха пълно обслужване. Единственият му проблем беше, че всички те бяха ярко осветени.

Но нямаше избор.

Носеше се със сто и петдесет километра в час, когато силен порив на вятъра разклати колата и секунди по-късно заваля. Изведнъж престана да вижда каквото и да било, но чувстваше свръхестествено спокойствие — сякаш някой бе изпомпал всичкия адреналин от кръвта му.

Погледна в огледалцето, видя, че няма никой зад него, спря на банкета и методично опита всички превключватели и бутони, докато разбере как се задействат предните чистачки. После отново потегли.

Местата за почивка не бяха толкова много, колкото в Щатите. Когато стигна първото, вече наближаваше полунощ. Намираше се на няколко километра южно от Флоренция. Отби на паркинга. Повечето коли и камиони бяха оставени по-близо до постройката, така че той откара роувъра в далечния край, където шансовете за нежелана среща с някой бяха по-малки. После запали лампата в купето и се погледна в огледалото.

Беше по-зле, отколкото очакваше. Яката на ризата му бе подгизнала в кръв, която не беше ясно негова ли е, или чужда. Бузите му бяха буквално щриховани с порезни рани и одрасквания от дългото падане по склона, а отстрани на главата му кожата бе разпорена от нещо, за което нямаше спомен. Докосна мястото с пръст и побърза да го дръпне: кръвта там още течеше и косата наоколо се бе сплъстила.

Изключи лампичката, отвори вратата и излезе под ледения дъжд. Бегъл поглед го увери, че дрехите му са в безнадеждно състояние. Якето му беше цялото в кръв. Имаше кръв и по ризата и панталоните си. Кръвта на Ацети, неговата собствена и кръвта на човека, когото беше убил.

Какво можеше да направи? Ако постоеше на дъжда достатъчно дълго, щеше ли да се измие? По-вероятно само щеше да му докара пневмония. Съблече се по тениска — тя беше останала почти чиста — и накисна дрехите си в мазна локва дъждовна вода. Макар от миризмата на масло да му се повдигаше, използва ризата си, за да избърше първо кръвта от лицето, а после и от якето си. Приключил с това, облече якето направо върху тениската и вдигна капака на колата. Двигателят беше забележително чист, но тук-там все пак се бе събрала достатъчно мръсотия, за да скрие кървавите петна по панталоните си под слой грес и масло.

След това, куцукайки, тръгна през паркинга под дъжда към ресторанта над магистралата. Идващият насреща му бизнесмен го изгледа странно, но не каза нищо. Което беше окуражителен знак.

Влезе в заведението и се озова пред стотици символи на различни видове услуги. Един от знаците изобразяваше фигури на жена и мъж и той тръгна в указаната посока.

Мъжката тоалетна бе огромна и — mirabile dictu — снабдена с душове. Когато го видя да влиза, служителят го изгледа изумено и само му кимна към задната част на помещението. После вдигна ръка над главата си, за да изобрази душ и нагледно му показа как пада струята.

Сигурно беше турчин, а може би българин, но кърпите явно му се свидеха. Ласитър искаше шест, той му предлагаше две. Накрая се намръщи и му написа на един лист няколко числа: толкова за душа, толкова за всяка кърпа. Вдигна вежди, погледна го и изигра пантомима на бръснене, посочвайки му поднос с нужното: сапун в опаковка, самобръсначки за еднократна употреба, афтършейв и дори нещо за коса. Ласитър взе нужното и зачака сметката. После плати двойно и дори каза grazie.

Душът му се стори дар от Бога, докато не започна да мие раните си със сапуна. Заболя адски. Изстърга съсиреците от косата си и изпра панталоните си, колкото можа, после ги обви в една кърпа, втора, трета… за да ги изсуши. Онова, което получи накрая, бяха панталони с петна, но поне вече не бе очевидно, че петната са от кръв.

Когато излезе от тоалетната, събра кураж и се погледна в огледалото. Боже Господи, помисли си той, изглеждам като човек, който е загубил войната.

Беше след полунощ и ако Рой си бе у дома, сигурно спеше, защото телефонният секретар се включи след петото позвъняване. Ласитър вкара отново фонокартата си в автомата и опита втори път. А след това и трети. В слушалката се чу изщракване.

— Дънуолд.

— Рой, Джо Ласитър се обажда. Буден ли си?

— Ммммм…

— Имам проблем.

— Хм…?

— Рой… сериозно, събуди се.

— Мммм… Добре, буден съм вече. Какъв проблем?

— Няколко души са… мъртви. Не мога да си прибера паспорта. Имам контузии. И…

— „И“? Има и „и“?

— Карам открадната кола.

— Иначе?

— Всичко е наред.

Добре. И къде се намираш?

На автострадата, точно преди Флоренция. В крайпътно заведение. Пребит съм и… трябва спешно да се измъкна. Във Франция или Швейцария… Някъде, където мога да отида в посолството и да си извадя нов паспорт. Кой ден сме, впрочем?

Пауза.

— Неделя. В момента сме неделя сутрин.

— Окей… Значи понеделник, вторник най-късно трябва да изчезна.

— Спомена, че някои хора са пострадали…

— Казах, че са мъртви.

— Да, добре, значи лошопострадали. И караш кола… назаем?

— Точно.

— Не искам да ти звуча безразличен, но… не мислиш ли, че идеята с посолството не е много добра? Сигурен съм, че ще мога да ти уредя документи под чуждо име… не по-рано от вторник. Не знам…

— Ще рискувам с посолството. Важното сега е да се измъкна от Италия. Бързо.

— Добре. Дай ми… час-два ще бъде по-добре… и ми звънни отново. Ако не ти се обадя, звъни на всеки кръгъл час, докато ме намериш. Ще пратя някой с кола да те вземе.

— Още нещо.

— Дънуолд слуша с химикалка в ръка.

— Имам нужда от дрехи.

— Мили Боже, да не си гол?

— Не, не съм чисто гол. Панталоните ми са мокри.

— Тц-тц… Позабавлявал си се добре, а?

— Рой… просто ми намери някакви шибани дрехи, окей?

— Слушам. Ще видя какво мога да направя.

Реши да не чака в заведението, а да продължи на север. Натам бяха границите, а ако останеше на място, щеше да привлече ненужно внимание. Върна се на магистралата и включи отоплението на роувъра на максимум, надявайки се панталоните му да изсъхнат.

Беше на осем километра от Болоня и пътуваше със сто и трийсет в час, когато бяла алфа ромео се изравни с него. После забави. Продължиха по този начин няколко километра и най-сетне раздразнен, Ласитър погледна водача. Оказа се полицай. Ласитър забави, същото направи и полицаят, който след това вдигна показалец и с мрачна сериозност му посочи да спре край пътя.

Не му и хрумна да се опитва да бяга. Беше скапан, не познаваше пътната мрежа и имаше сериозна опасност да бъде убит. Така че се подчини, отби на банкета и спря, готов да се предаде.

Алфата спря зад него и полицаят излезе с ръка върху кобура. Ласитър сложи ръцете си върху волана, за да се виждат, и впери поглед право напред, докато полицаят не почука на стъклото откъм неговата страна. Чак тогава го свали.

Полицаят го погледна безизразно, обходи с очи насеченото му лице, раната в челото и спуканото предно стъкло. Накрая каза „Patente“и подаде изразително ръка.