— Опасявам се обаче, че бъркате с този дом. Мистър Грималди не е негов собственик вече от няколко години.

— Така ли?

— Да. Мога ли да попитам вие американец ли сте? Или канадец?

— Американец.

— Кажете ми честно, от къщата ли се интересувате… или от мистър Грималди?

— От Грималди.

— Разбирам… — Еглоф наля най-сетне предложената чаша вино и му я подаде. Погледът на Ласитър бе привлечен към отсрещната стена, където имаше топографска карта, изобразяваща планински район в страна без очертани граници. Еглоф проследи погледа му. — Можете ли да се досетите къде е това?

— Някъде в Русия… — сви рамене Ласитър. — Или Грузия.

— Босна. Бяхме доста активни там. С бежанците, имам предвид.

— „Бяхме“?

— Говоря за „Салве Каело 27“.

— Съжалявам, не разбирам — поклати глава Ласитър.

— Благотворителна организация. Вършим доста работа из Балканите.

— Хм… — Ласитър си спомни за паспорта на Грималди и за няколкото печата в него, отразяващи посещенията му в Белград и Загреб.

— Какво ви е известно за Босна, мистър Ласитър?

Ласитър направи безпомощен жест с ръце:

— Достатъчно, за да ми е ясно, че там е сложно.

— Не е сложно. Напротив, много е просто и аз мога да ви го обясня с две думи.

— Така ли? — усмихна се подканващо Ласитър.

Еглоф кимна.

—  Ислямски империализъм.Онова, което имаме в Босна, е политически тумор, началото на нещо ужасно. Хм… Какво мислите?

— Че думите бяха повече от две.

Еглоф се засмя.

— Да, вярно, хванахте ме! Сега ми кажете какво разследвате…

— Убийство. Или по-точно убийства.

— О!… Мистър Ласитър, вие ми поднасяте изненада след изненада!

— Една жена и синът й бяха убити.

— Ясно. А хер Грималди?

— Той е убиецът.

— А… — изрече Еглоф, замълча, кръстоса крака и отпи глътка вино. — Не мисля.

Ласитър сви рамене.

— Значи бъркате.

— Добре… щом сте толкова сигурен. Но какво се надявате да научите тук?

— Защо… защого е направил.

Еглоф цъкна съчувствено няколко пъти с език и въздъхна.

— Били сте целия този път от Америка чак дотук? За да видите една стара къща?

— Бях вече в Рим. Знаех, че той притежава къща и тук, така че…

— Да… Добре… Къщата. Както споменах, тя наистина е била негова… някога. Преди години.

— Значи го познавате?

— О, да! — Нова глътка вино.

— И какви са ви впечатленията?

Разнесе се дрезгав звук. До този момент Ласитър не бе обърнал внимание на кутийката върху масата. Беше някакво средство за комуникация. Кати имаше подобно нещо. Носеше го със себе си из къщата, когато Брендън заспеше, за да може да го чуе, ако се събуди и се разплаче.

— Жена ми — обясни Еглоф. — Тя е тежко болна.

— Съжалявам.

— Няма да се бавя. Налейте си… — Направи жест към бутилката на масата и стана.

Когато Еглоф излезе, Ласитър разгледа акварелите по стените. Бяха необичайни религиозни илюстрации. „Благовещението“ например бе представено като момиче в басмена нощница, коленичило до леглото си в момент, когато от екрана на телевизора излита мускулест ангел. „Тайната вечеря“ бе на голяма маса в някакво кафене. „Савел на път за Дамаск“ беше мъж с раница, поел по шосе, по което летяха коли, а върху главата му струеше трепкаща светлина, сякаш минаваше под водопад. След няколко минути се чу шляпането на пантофите от овча кожа.

— Удивителни са — призна Ласитър, без да скрива какво го бе заинтригувало.

— Благодаря. Рисувани са от жена ми — отговори Еглоф, отпусна се в креслото и смени темата: — Ставаше дума за вашия мистър Грималди… Когато видях къщата, първата ми мисъл бе „евробоклук“. Всичко в кожа и хром. Черна кожа, отбележете! Можете ли да си представите — във вила като тази! После се срещнах с него и… хм, той се оказа доста по-различен от онова, което си бях представял. Беше облечен съвсем скромно. Беше тих и сдържан. Беше… джентълмен.

— И… предложи ли ви добра цена?

Еглоф се поколеба за миг, после отговори:

— Да… цената беше висока, но справедлива.

— Каза ли ви защо иска да я продаде?

Еглоф сви рамене с безразличие:

— Останах с впечатлението, че има финансови проблеми.

— Така ли? Защото на мен пък ми казаха, че дал всичките си пари за благотворителност.

— О…! Кой ви каза това?

— Сестра му.

— Аха… — измънка Еглоф, който за пръв път изглеждаше извън равновесие.

— Може би вашата организация… Не споменахте ли, че и тя е благотворителна?

Изведнъж Еглоф плесна с ръце и стана. На устните му се появи усмивка на съжаление:

— Е, беше ми много интересно, но… чака ме работа. — С тези думи прихвана Ласитър подръка и го съпроводи до вратата, където се сбогуваха. — Може би, ако… ми оставите визитката си… в случай, че се сетя за нещо…

— Разбира се! — Ласитър извади картичка от вътрешния си джоб.

Еглоф бегло я погледна.

— И докога сте в Швейцария, мистър Ласитър…?

— Отивам сега в „Бю Риваж“, Женева.

— Много добре. А после?

— Обратно във Вашингтон. — Ласитър осъзна, че почти със сигурност лъже.

Еглоф любезно се усмихна. Отвори вратата и двамата отново си стиснаха ръцете. Ласитър излезе в студа и вдигна яката на палтото си.

Еглоф махна вяло с ръка:

— Чао!

Вратата се затвори и Ласитър остана сам на предните стъпала. Постоя така, загледан в месинговата табелка, мъчейки се да запомни необичайните имена. Salve Caelo. Services des Catholiques Nord. Gemeinde Pius VI.Когато се обърна да си върви, погледът му мина през вратата и му се стори, че светлата точка в шпионката примигна. Като ястребово око. Или бухалско.

Разбира се, това е само игра на въображението, съзнаваше той. Защото, ако го наблюдаваше граблива птица, то тя се казваше Еглоф.

Всъщност, както и бе казал, в намеренията му наистина влизаше да се прибере още същата нощ в Женева. Имаше дори билет — благодарение на портиера в Цюрих — за влака през Шур.

Излезе на ветровития перон, провери разписанието и се съсредоточи върху малката, но ясна карта. Тогава размисли. Нямаше бърза работа в Женева, но пък можеше да свърши още нещо тук. Затова излезе от гарата и си нае стая в малкия хотел от другата страна на улицата.

Разговорът с Еглоф го бе обезпокоил. Като се изключеше странната история с „ислямския империализъм“, този човек не му бе задал нито един въпрос относно убийството на сестра му. Което, само по себе си, бе странно. Личният му опит досега показваше, че хората рядко сдържат любопитството си, когато станеше дума за убийство. Въпросите, които Еглоф бе задал, бяха обаче свързани все с плановете му за пътуване и хотелите, в които смяташе да отседне.

Но не беше само това, разсъждаваше Ласитър, загледан през прозореца на хотелската си стая към гарата отсреща. Срещата му с Еглоф бе изтъкана от случайности, а съвпаденията винаги го безпокояха.

Все пак се налагаше да си признае, че въпросните случайности не бяха кой знае какво. Еглоф имаше нещо общо с религиозните благотворителни организации, както и Грималди, макар и само в ролята на дарител. Една от организациите на Еглоф беше развивала дейност на Балканите, но и Грималди, ако се вярваше на паспорта му, също бе ходил там. На подобни съвпадения не биваше да се обръща прекалено сериозно внимание. Много хора даваха пари на фондации, действащи в Босна. Това, че Еглоф и Грималди имаха нещо общо по тази линия, не бе чак толкова странно. Много по-интересна, мислеше си Ласитър, бе историята с къщата. Беше ли тя продадена, както твърдеше Еглоф, или бе дарена, както бе разкрила Анджела? Иначе казано, беше ли излъгал Еглоф? Въпросът изглеждаше важен и макар останалите неща да тънеха в съмнения и неяснота, това поне бе нещо, което Ласитър можеше да установи със сигурност. И най-лесно бе да го направи, докато все още се намираше в кантоналната столица Шур.