Компютрите в офиса бяха съоръжени с ключалки, но от гледна точка на мерките за сигурност бе по-важно не какво имаха в повече, а какво нямаха. Например флопидискови устройства. Което на практика означаваше, че никой не може да копира нищо от компютъра си на дискета. Специални програми контролираха изпращането на електронната поща. А като предпазна мярка срещу проникването в системата на външен хакер — макар компютърните специалисти да се кълняха, че това било невъзможно, — всички данни бяха зашифровани със 128-битов ключ, гарантиращ, че тяхното съдържание няма да бъде разкодирано и след милион години работа с компютър, използващ най-съвременна технология.

Всичко това струваше скъпо и за някого сигурно би изглеждало прекомерно… но Ласитър добре знаеше: мерките за сигурност се изплащаха. Приходите на компанията идваха от два основни източника: съдебна практика с клиенти, все големи и богати компании, и „Сливания и Поглъщания“, наричани за кратко С&П. Залогът по правило биваше висок, независимо дали ставаше дума за съпругата на богат бизнесмен, искаща развод, или за изкупуване на фирма с цел ликвидиране на конкуренцията. Често се отнасяше до стотици милиони долари, така че висшият императив бе тайната, и то абсолютната тайна. В идеалния случай — това бе веруюто, изповядвано от Ласитър, — конкуренцията (а такава винаги съществуваше) дори не трябваше да подозира участието на неговата фирма, освен ако (както понякога, макар и рядко, се, случваше) се преценеше, че разгласяването на факта, че случаят се движи именно от „Ласитър Асошиитс“, би могло да се отрази благоприятно на крайния изход. Тогава разследването съзнателно се правеше „шумно“: намираха се начини нужната информация да стигне до пресата, лицата се следяха агресивно, даваха се интервюта.

Но най-важното за Ласитър бе, че клиентите му харесваха тези мерки за сигурност. И не само клиентите: те се харесваха на адвокатите, на продавачите на облигации, на изпълнителните директори. Камерите, паролите, заключващите системи, предпазните мерки като цяло им внушаваха чувство за безопасност и им показваха, че парите на фирмата се харчат по предназначение. А като допълнение — Ласитър съзнаваше въздействието на този психологически фактор — караше ги да се чувстват като „съиграчи“. Или както се бе изразил Лио веднъж: „Дявол да го вземе, срещу тарифа от двеста долара на час ще сложим дори тоалетната на пружини“.

Но дори да разполагаше с цялата най-съвременна техника на света, в момента Джо не можеше да накара Джими Риордан да му позвъни. Още с идването си бе предупредил своята секретарка да поеме сама всички обаждания до него, с изключение на Риордан, резултатът от което бе една съвсем нетипична тишина в югозападния ъгъл на девети етаж. Утринното слънце бавно се прехвърли на запад, а телефонът все не звънеше и не звънеше. Ласитър поръча да му донесат сандвичи от закусвалнята „Бон апети“ и ги изяде пред камината, докато прелистваше последния брой на „Информейшън уорфеър“. Все така мъчително бавно следобедът клонеше към вечерта. Ласитър започна да мисли за прибиране.

Сигурно има някакъв проблем, каза си той. Може Джон Доу да е поискал да говори в присъствие на адвокат и да са се забавили, докато му намерят. А може да е имало езикова бариера… макар че не виждаше как точно това би могло да създаде проблеми. Риордан бе казал, че ще отиде с преводач — някой, който знае италиански и испански.Може състоянието на Джон Доу внезапно да се е влошило. Може…

Телефонът иззвъня в пет и петнайсет — точно когато слънцето залязваше зад гробището Арлингтън.

— Току-що влизам — съобщи му Риордан.

— И?

Пауза.

— Какво научих ли? С две думи: абсолютно нищо.

— Какво??

— Задръж така — каза Риордан и извика встрани от слушалката: — Да, да, да, дай ми пет минути, окей? — После гласът му отново се върна: — Онзи се държа, сякаш ме нямаше. Не чух от него нито дума. Нищичко.

— А адвокат? Не го ли попита…

— Казвам ти, че не можах да изтръгна от него нито звук! Нищо! Прочетохме му правата на три езика и…

— Сигурен ли си, че те е разбрал?

— Да, разбра ме. Видях го в очите му. Разбра всяка думичка.

— Трябваше да му доведете адвокат.

— Естествено! След като изгубих два часа в монолози, се обадих да му назначат служебен адвокат. Рекох си, абе майната му, това може да го излъже да обели поне една дума. Да каже все пак нещо. Седяхме и два часа чакахме адвокатът да се появи. После излязохме и ги оставихме насаме… Не знам… може би поне половин час. Разбрах, че през цялото време е говорил само адвокатът. Джон Доу не е казал нищо. Върнах се в стаята и лично му заобяснявах.Каква велика страна сме, как всички тук сме с равни права, как няма никакво значение кой конкретно си и с какво се занимаваш, а единственото, което има значение, е какво си направил. Дали е добро, или е лошо. Обясних му, че можем да го осъдим и без да знаем името му. Защото на мен не ми пука дали ще отиде пред съда като Джон Доу, или като някой друг, в крайна сметка присъдата ще е една и съща. Ако не сътрудничи — гарантирано е мъртъв.

— Казал си му и това?

— Да, съобщих му още, че е обвинен в предумишлено убийство и палеж и че разполагаме с доказателства. Изброих му ги и му показах ножа…

— Взел си ножа в болницата?

— Занесох още няколко неща. Не се безпокой, всичко е по правилата.

— И как реагира той?

— Не реагира. Виждал ли си Сфинкса? — Риордан дрезгаво се изсмя. — Единственото, на което реагира, бе бутилката.

— Каква бутилка?

— Онази с парфюма… или каквото там има в нея. Малката бутилчица, дето я намерихме в джоба му.

— И какво, казваш, направи той?

— Не знам… Някак… Абе почувствах, че тя има значение за него. Очите му се… разшириха…

— Очите му се разшириха?

— Да.

— Хм…

Риордан игнорира сарказма.

— Сериозно ти говоря. Бутилката го изненада. Сега вече ще поискам да изследват съдържанието й. Може да ни насочи към нещо, което сме пропуснали. Примерно наркотици…

— И после?

— Та значи, седим си с адвоката при него и аз му обяснявам, че бих могъл да разговарям с прокурора за наказанието — смъртно или до живот. Има някаква тънка разлика, нали се сещаш. Разказах му, че уликите срещу него, които сме събрали, свидетелстват за подготовка, т.е. за предумишленост, наблегнах на това, че тези улики са железни и че престъплението е отвратително. Подметнах му, че от моя гледна точка бъдещето му ще се развива по низходяща спирала, защото само след няколко дни ще го преместим в строго охранявана килия в главната болница на Феърфакс. После…

— Каква килия има в болницата?

— Ами… болнична стая, но с решетки на прозорците. Знаеш ли на колко задържани им се случват „случки“ преди делото? Няма да повярваш. Всяка юрисдикция разполага с такива помещения. Струва адски скъпо, особено с денонощната охрана, ама… Практиката е, когато задържаният се пооправи, да го прехвърлят в подобна болнична килия. Както и да е, отклоних се. Та обясних му, че когато състоянието му позволи да бъде преместен и оттам, е… тогава нещата доста ще се влошат, защото следва затворническата килия. Може да има късмет да го пратят в камера за предварителен арест, но то пак си е затвор. Низходяща спирала, както му подметнах. А междувременно лекарите ще започнат да му спират успокоителните, за да можем да си говорим. Виждах по очите му, че вече му се искаше да му бият инжекцията. Понеже адвокатът му беше там, не можех да си позволя директно да го заплашвам, затова дискретно му намекнах, че медицинският персонал в окръжния затвор е ангажиран като куче с две пишки…

— Господи, Риордан…

— Ама това си е самата истина. Хората са адски заети. Така че изобщо да не си мисли, че ще се излежава на спокойствие по цял ден, както прави тук. После му разказах за един скандал. Жестока работа. Оказало се, че никой от приетите в болницата на затвора не е получавал болкоуспокояващи, защото медицинската сестра им давала плацебо 14, а истинските лекарства продавала на излежаващите присъди и прибирала парите.