— И на кого се е обаждал?

Отново колебание.

— Ами… — Детективът не се опитваше да скрие, че се съмнява редно ли е да говори за тези неща. — В хотел „Ембаси Суитс“.

— И?

— С централа е. Ако са го свързали с някого, ние как да го разберем? — Гласът му звучеше оправдателно. — И толкова. Не сме правили нищо повече. Там имат… Колко?… Поне двеста стаи. Освен това разговорът е за по-малко от минута. Спокойно може да са му дали и грешен номер.

— А бутилката?

— Снехме от нея частични отпечатъци. Всички са на Доу. Лабораторията изследва повторно съдържанието и отново стигна до извода, че е обикновена вода. С микроскопични примеси. Така че и бутилката води до все същото „И какво от това?“.

— Снимали сте я, предполагам. Има ли някакъв шанс да получа копие?

Силна въздишка.

— Виж… ще видя какво мога да направя. Само че, Джо, разбери — не работя вече по случая! Отсега нататък си говори с Писарчик.

— Добре. Чакай, ами онзи пансион във Флорида? Там, където „Гутиерез“ си е получавал пощата. Имаш ли адреса?

— Я ми се махай от главата — засмя се Риордан и прекъсна разговора.

Оказа се, че в Чикаго има четири хотела с име „Ембаси Суитс“. Ласитър не посмя да разпитва Риордан за онзи, който ги интересуваше. Така че изпрати в „Комфорт Ин“ един от своите детективи, бивш ФБР агент на име Тони Харпър. Беше сигурен, че Тони ще вземе от администрацията копие на сметката, макар че най-вероятно щеше да се наложи да бутне някой долар. Оказа се прав. Два часа по-късно детективът му прати по факса копие на сметката и разписка за сто долара. Основанието за сумата бе вписано в разписката като „За извършени услуги“.

Освен цената на обаждането до номер, започващ с 312 15, в разписката фигурираше и номерът на визата, с която „Гутиерез“ бе гарантирал за стаята. Ласитър знаеше, че за двайсет и пет долара ще получи компютърна разпечатка на кредитната история на „Гутиерез“, но знаеше още, че за двеста може да разчита на нещо къде по-полезно: подробен списък на платеното от „Гутиерез“ с тази карта. Както впрочем и с другата — ако си спомняше добре, Риордан бе подхвърлил, че „Гутиерез“ имал две визи, всяка от които издадена само преди два месеца. Агенцията нямаше да има проблем да идентифицира втората чрез първата. И не само втората, а и всички останали, ако имаше още.

Това не беше съвсем легално, но и превишаването на разрешената скорост по магистралата се наказва от закона. В Информационната епоха нахлуването в личния живот се смяташе за морален еквивалент на неправилното пресичане на улицата, с други думи, хванат ли те, плащай глобата и заминавай. Ласитър превъртя ролодекса, докато намери номера на една фирма във Флорида, носеща името „Услуги“.

Това бе информационен брокер, специализиран в „черни данни“. Трябват ти банкови извлечения, невключени в указателя телефонни номера, копия от плащания с кредитни карти, разпечатки на водени от даден номер телефонни разговори — тези хора можеха да го направят, при това бързо и евтино. Според Лио го правеха по „старомодния начин“ — чрез подкупване. Но съдейки по размаха на дейността им, явно имаха ведомост във всяка голяма кредитна компания, както и в повечето телефонни компании, осъществяващи междуградски обаждания в САЩ. „Прекрасна пазарна ниша — бе коментирал веднъж Лио. — Предлагат само едно нещо, но го правят добре“.

Ласитър набра номера, продиктува кода на сметката, която още преди време си бе отворил при тях, и информира жената, поела разговора, какво иска: копия от разписките по кредитната карта на „Гутиерез“ за последните три месеца. Съобщи й номера на интересуващата го карта и поясни, че е готов да плати за експресна услуга.

После насочи вниманието си към телефонното обаждане във фактурата на „Комфорт Ин“. Вписаната сума бе $1.25 с разшифровката, че това е цената на една минута за междуградско обаждане, което означаваше, че самото обаждане може да е продължило и по-малко.

Замисли се. Една минута — едва ли точно, вероятно по-малко. Недостатъчно, за да направи резервация. А ако бе търсил гост на хотела, за толкова кратко не биха могли да го свържат: операторката първо трябва да набере номера, после телефонът в стаята трябва да иззвъни… Или онзи, когото бе търсил, е бил излязъл. Освен… освен ако Джон Доу бе дошъл във Вашингтон от друго място. В този случай може би се е обаждал „у дома“. Повечето хотели предлагат услугата „гласова поща“ — запис в централата на обаждания, когато абонатът отсъства. После можеш да си ги провериш по телефона. Може би Джон Доу е правил точно това.

И Ласитър имаше система за „гласова поща“ в офиса. Набра номера, натисна няколко бутона, за да я активира, и погледна часовника си, за да види колко време му е отнело това. Имаше две кратки съобщения и заедно с прослушването всичко продължи деветдесет и две секунди. Записа си оставените съобщения, натисна „D“, за да ги изтрие, и се обади пак. Този път му бяха нужни само петдесет и една секунди.

Тогава позвъни в хотела.

— „Ембаси Суитс“. С кого да ви свържа? — чу се вежлив глас.

— Опитвам се да намеря ваш гост, Хуан Гутиерез. — Произнесе фамилията по букви.

— Момент, моля… — Дълго чакане, по време на което в ухото му звучеше лека музика. После: — Съжалявам за забавянето. Опасявам се, че нямаме гост под това име.

Едно от нещата, които го бяха направили добър детектив, бе способността му да изстисква всяка възможност до край. Дори когато стигнеше до задънена улица, се оглеждаше във всички посоки, за да се увери, че няма заобиколен път. Така че, вместо да се примири и да затвори, той настоя:

— Вижте, това е последният известен ни номер за него. Бихте ли проверили още веднъж? Знам, че е бил при вас преди няколко седмици, и доколкото ми е известно, е възнамерявал да се задържи в Чикаго. Може би е оставил номер, на който да бъде търсен. Моля ви, проверете.

— Вие приятел ли сте, или…

— Не, аз съм адвокатът на мисис Гутиерез. Тя е много обезпокоена.

Поредната порция музика. И сам не знаеше какво може да научи дори ако се увереше, че Джон Доу наистина е бил там. Но може би щеше да има нова хотелска сметка, а в нея и нови телефонни номера.

Музиката спря и отново се разнесе познатият глас:

— Оказахте се прав. Наистина сме имали гост с такова име, но… той не се е обадил при освобождаването на стаята си.

Ласитър се престори, че не е разбрал:

— Извинете, нещо не ми стана ясно.

— Напуснал е, без да предупреди.

— Искате да кажете, измъкналсе е. О-о, това съвсем не е в негов…

— Не, не… разбрахте ме неправилно. Той ни показа кредитната си карта при регистриране. Взехме отпечатък от нея. Проблемът е, че… Бихте ли ми казали с кого разговарям?

— Но, разбира се: аз съм Майкъл Армитидж. От „Хилман, Армитидж и Маклийн“, Ню Йорк.

— И сте адвокат на мисис Гутиерез?

— Да, точно така.

— Ами проблемът е, че мистър Гутиерез е превишил лимита по визата си. Искахме да обсъдим ситуацията с него… само че така и не го видяхме.

— Разбирам.

— Тоест престоят му не е заплатен изцяло.

— Мисля, че бихме могли да помогнем с последното. Но първо искам да ви попитам колко дни престоя мистър Гутиерез при вас? — Дългото мълчание от другата страна показа, че е прекрачил границата, задавайки въпрос в повече.

— Струва ми се, че ще е най-добре да го обсъдите с управителя. Мога да му кажа да ви се обади…

— Не, няма нищо. И без това трябва да излизам. Много ви благодаря. — Ласитър прекъсна разговора.

В Джорджтаун имаше магазин от веригата „Кинко копиърс“, разположен точно срещу Кий Бридж. Тръгна към него. Стигна по магистралата до Рослин, завъртя там по детелината и пресече Потомак, за да излезе на М-Стрийт. Остави колата на паркинга пред магазина за алкохолни напитки „Ийгъл Ликърс“ и пресече тясната уличка пред „Кинко“. Десет минути по-късно излезе с голям лист сив плътен картон, напръскан с черни точици, на който бяха перфорирани визитни картички. На картичките пишеше: