— Исках да поговорим за… — започна Ласитър.

— Не викай!

— Не викам, говоря нормално.

Риордан изпъшка, когато Ласитър отби по детелината, смени лентата и натисна педала до край, включвайки се в движението на пълна скорост. Пред тях изведнъж изникна синя табела и Ласитър се стрелна през три ленти, за да не изпусне отбивката за аерогарата.

— Моля те — прошепна Риордан, — недей!

— Възмездие за греховете — безмилостно отбеляза Ласитър. — Между другото, колко питиета обърна снощи?

Риордан не отговори веднага. Мълчеше, сякаш броеше наум. Накрая се обади:

— Питиета? Какво значи това?

Все още бяха в града, но качеството на архитектурата започваше да пада: малко по малко камъкът отстъпваше пред бетона, фризовете — пред евтиния модернизъм. Дори прозорците променяха стила си, за да станат напълно безизразни.

Риордан дълбоко въздъхна и едновременно изсумтя, сякаш някой го бе ударил в гърдите. После прочисти гърло и се поизправи на седалката.

— Окей — каза той, — за какво искаше да говорим?

Ласитър го погледна:

— За Италия.

— Италия значи „Кампари“… И какво за нея?

Ласитър на свой ред въздъхна. Откъде трябваше да започне? Бепи…

— Ами, ако трябва да започна отнякъде, един от моите хора, човек, с когото работим от известно време и който ми помагаше в Рим, беше убит. Преди два дни.

Риордан помисли, после попита:

— Сигурен ли си, че това има нещо общо с теб?

— Не бих могъл да го докажа, но… мисля, че има нещо общо. Освен това предната нощ, след като се прибрах в хотела, заварих някакъв тип в стаята си. Едър…

— Тогава ли „падна“?

— Да… Мисля, че щеше да ме убие, но за мой късмет се появи камериерката.

— Боже Господи… и какво искаше от теб?

— Това е проблемът. Не знам. Когато влязох, той беше седнал пред компютъра ми и нещо разглеждаше. — Улицата премина в широк път, който извиваше на изток. Изведнъж се озоваха в провинцията и дърветата наоколо изчезнаха като с магическа пръчка. През предното стъкло нахлу слънчева светлина. Риордан изкриви лице. Ласитър го наблюдаваше. — Изглеждаш ужасно!

Риордан го погледна със зачервени очи. Когато проговори, си личеше, че полага сериозни усилия да прикрие измъчващия го жесток махмурлук:

— Нищо не мога да направя. Имаше банкет. Всеки трябваше да вдигне тост. Страна след страна… После донесоха някакви сладки… ликьори. — Помисли малко и каза: — Не съм сигурен, но май имаше и сливова.

— Малко си старичък за такива изпълнения, не мислиш ли?

Риордан отклони въпроса с изморена физиономия.

— И какво е накарало онзи тип да предположи, че знаеш нещо?

— Бяхме малко шумни — поклати глава Ласитър.

— „Бяхме“?

— Аз и онзи, с когото работех… Бепи. Дето го убиха. Посетихме старите адреси на Грималди, разговаряхме със сестра му…

— И какво научихте?

— Преди пет години е бил покръстен.

— Я виж? А от каква религия се е отказал?

— Бил е някакъв… агент. Командос или нещо подобно.

— Да?

— Да… убивал е хора.

— И откъде знаеш това? — Понеже видя, че Ласитър любопитно го разглежда, Риордан повтори въпроса си: — Как разбра?

— Имам приятел, който… работи за правителствено ведомство. Той ми показа едно досие.

— Това вече е разговор. Кога ще го видя и аз?

— Няма да го видиш.

— Защо?

— Защото досието вече го няма.

Риордан изръмжа недоволно. Понечи да каже нещо, после размисли. Накрая все пак проговори:

— Добре, тогава нека чуем в каква религия се е покръстил.

— „Умбра Домини“. Дал е всичко, което е имал, на религиозна група, известна под името „Умбра Домини“.

— Сянката на Бога.

— Ти си знаел латински? — изненадано го изгледа Ласитър.

— Не, латински знаеше сестра Мари Маргарет. Аз само съм запомнил някоя и друга дума.

— Странното е, че… Помниш ли банковия превод, получен от Грималди?

— Да…?

— Парите са дошли от „Умбра Домини“.

Риордан се захили:

— Е, това вече е готино! Как разбра? Швейцарците се държат така, сякаш устата им е пълна с вода.

Ласитър сви рамене:

— Приятел. Еднократна услуга.

Риордан нетърпеливо бе отмервал с крак някакъв известен само нему ритъм, който постепенно се забавяше. Накрая спря…

— Чакай малко! Онзи превод… Информацията не беше разгласена!

Ласитър се престрои.

— Пристигнахме.

Риордан въздъхна:

— Ясно-о… Подозирах, че си ти.

Колата спря пред терминала и Ласитър използва последните секунди, за да разкаже набързо на Риордан за пътуването си до Неапол и бутилката светена вода, изпаднала от джоба на Делла Торе.

— Беше точно като тази на Грималди!

— Добре, да резюмираме — предложи Риордан. — Опитваш се да ме убедиш, че тази религиозна група — умбрите — е платила на Грималди, за да убие сестра ти, така ли?

— И племенника ми.

— Я остави!

— И семейството на Иржи Райнер. И може би още някои тук-там.

— Ти наред ли си? Защо им е да правят всичко това? — Риордан погледна часовника си. После отвори куфарчето си и зарови из него. — Трябва да запиша поне част от тези глупости — измърмори той.

— Не се безпокой. Приготвил съм ти папка. Остави ме да паркирам. Ще се видим вътре. И си купи чаша силно кафе.

— Ще бъда в бара.

Петнайсет минути по-късно Риордан изглеждаше значително по-добре.

— Кое според теб прави магията? — попита той със светнал поглед. — Доматеният сок? Или водката?

— Според мен водката. — Ласитър плъзна към приятеля си плътен жълт плик. Риордан извади очилата си за четене и запрелиства комплекта материали за „Умбра“. От говорителите се разнесе дълго съобщение на четири езика.

— Окей — каза накрая Риордан. — Благодаря за сламките… Сега ми остава само да се върна и да докладвам на шефа, че са го направили католиците. Имаш ли представа какъв вой ще се нададе?

— Не става дума за католиците — изморено възрази Ласитър. — Говорим за една организация, която, впрочем, има филиал в предградията на Вашингтон. Близо до Фредерик. Защо не отскочиш да им хвърлиш едно око?

Риордан се намръщи:

— Добре де, може и да го направя. Само че този път ще трябва да го съгласувам с федералните.Не знам дали ти е известно, но откакто Грималди награби сестрата, си имам гледачка от Бюрото — Риордан погледна Ласитър в очите така, че за момент заприлича на луд. После взе ръката му в своята и я стисна мъжки: — Дерек Уотсън, Джо. Все още мога да ти казвам Джо, нали? Окей, правим, каквото можем… Исках само да го знаеш и ти. Най-доброто, на което сме способни! — Пусна ръката му и затвори очи. — Дерек — повтори той, — имам си Дерек.

— Добре тогава, съгласувай го с Дерек, щом се налага. Вземи го със себе си.

— Сякаш си нямат по-важна работа. — И понеже Ласитър само сви рамене, побърза да добави: — Не, наистина… Човек би си помислил, че им плащат за нещо по-умно.

— Добре… — каза Ласитър, отпи от кафето си и смени темата: — Искам да те попитам нещо.

— Какво? — незаинтересовано попита Риордан, разбърквайки „Блъди Мери“-то си със стрък от целина.

— Стана дума за това веднъж, говоря за сестрата… Джулиет… и как така се е случило, че носила в джоба си ключовете от колата си, когато е влязла в асансьора с Грималди. Струва ми се, че… Не знам… Прекалено удобно е за него. Поискахте ли й обяснение?

Риордан се замисли.

— Не. Знам, че обещах да го направя, но… когато я намерихме, беше много разстроена, а после… после се появи Дерек и пое нещата в свои ръце. Така че аз специално не съм говорил с нея повече от пет минути. — Сви рамене: — Макар че го споменах на Дерек — за ключовете искам да кажа, — защото помнех, че ти ме беше помолил.

— И…?

— Не знам… Мисля, че ме отпрати. Каза ми, че той самият винаги държал своитеключове в своитеджобове, така че нямало нищо нередно, ако и другите постъпвали по същия начин. Но дали я е попитал? Това не бих могъл да кажа. — Детективът раздрънка кубчетата лед в чашата си и направи знак на сервитьора за още едно питие.