— А зашифрованите файлове?

Без да скрива съжалението си, Мъри каза:

— Зависи. Къде криете паролата си: на дискета или на харддиска?

— На харддиска.

— Голяма грешка — примижа Мъри.

— Значи са извлекли всичко?

— Вероятно.

Ласитър простена. Мислеше си за всички съобщения, които бе изпратил на себе си като електронна поща, списъците с жените, подложени на различните процедури в клиника „Барези“, поръчките за Джуди и така нататък. За щастие тези съобщения бяха изпратени от преносимия му компютър и понеже още не ги бе изтеглил, значи все пак бяха съхранени.

— Изпитвате облекчение? — изненада се Мъри.

Ласитър кимна:

— Изпратих електронна поща от Италия. Ставаше дума за деликатни неща. — Мъри отклони поглед. — Какво!? — стресна се Ласитър. — Какво има?

Мъри поклати глава.

— Вероятно са се добрали и до тях.

— Какво?! Как?! Това е невъзможно!

— Не съвсем. Нека си изясня нещо. Когато се включвате в Интернет, какво правите?

Ласитър сви рамене:

— Нищо особено. Става автоматично. Всъщност натискам Alt-E и компютърът сам прави останалото.

Мъри кимна:

— Така си и мислех. Използвате процедура за автоматично регистриране. Макро, нали? В нея е включена и паролата ви.

— И какво?

— Онзи, който е проникнал у дома ви, е получил и нея.

Ласитър сви рамене:

— Тогава ще я сменя.

— Добра идея — позволи си да отбележи Мъри и веднага съжали за опасния сарказъм. — Само че малко късно. Те вече са изтеглили натрупаната ви поща, без значение кой компютър използвате. — Понеже Ласитър го гледаше с нямо изумление, Мъри сметна за нужно да поясни: — Нормално пощата ви се архивира на локалния ви Интернет-сървър. Всеки, който има паролата, може да изтегли вместо вас съобщенията, изпратени на вашия адрес.

Ласитър се отпусна на стола и затвори очи. Значи така бяха разбрали, досети се той. Така са разбрали къде точно се намира. След малко отвори очи.

— Благодаря — въздъхна той, — оказа ми безценна помощ.

Мъри се надигна и сви рамене:

— Съжалявам — каза той и се обърна да излезе.

— Не е твоя вината. Но, Мъри…

— Да, сър?

— Когато минеш покрай офиса на Джуди, помоли я от мое име да отскочи при мен за секунда, моля.

Мъри се спря на прага:

— Джуди? — безпомощно попита той.

Ласитър вдигна поглед от бюрото си:

— Да, Джуди Рифкин. Тя ти е началник.

Мъри конвулсивно преглътна:

— Опасявам се, че не е на работа.

— Защо? — озадачено попита Ласитър. Погледна часовника си: беше десет и половина.

— Мисля, че ще я изпишат от болницата чак следобеда.

— Каква болница?

— Според мен „Сибли“. — Понеже видя, че Ласитър нищо не разбира, Мъри поясни: — Нещастен случай.

— Какъв нещастен случай?

Мъри извъртя очи към тавана:

— Имало някакво празнуване… Не знам за какво точно става дума. Но, както се разбра, тя отворила бутилка шампанско… и… се простреляла в окото.

Ласитър бе смаян:

— С какво?

— С тапата.

— Ти се шегуваш!

— Знам какво си мислите: такова нещо може да се случи само на юпи 35, но… според мен работата е доста сериозна. Майк каза, че е трябвало да й сложат упойка, за да не си мърда окото. Безпокоят се за ретината.

— Кога се случи това? — невъзмутимо се осведоми Ласитър.

— Петък вечерта — отговори Мъри, махна отчаяно с ръка и затвори вратата зад себе си.

Ласитър остана на мястото си, разглеждайки предметите по бюрото си в търсене на нещо подходящо, което да хвърли. Не нецукето 36, не и скарабеите — с тях не можеше да се раздели. Може би телбода или ролката скоч. Или ножиците! Ножиците щяха да свършат добра работа.

Не хвърли нищо. Стана и забравил за бастуна, закуцука към стаичката на Фреди — кутийка два на два метра, където първото нещо, което се забелязваше, бе огромен плакат обява на „Метрополис“ на Фриц Ланг.

— Шефе!… Добре дошъл обратно!

— Благодаря — изсумтя Ласитър и дръпна един стол. — Разполагаш ли с минутка? — Когато Фреди се облегна, скръсти ръце и демонстративно зачака, Ласитър продължи: — Имам нещо, което трябва да свършиш днес. Веднага!

— Чу ли за Джуди?

Ласитър кимна:

— Да, и по тази причина съм тук. Изпратих й бележка през уикенда. Предполагам, не я е получила.

— Мисля, че си прав.

— Мъри знае как да се добере до всичко. Кажи му, че искам да изтегли писмо от две страници, което съм й изпратил на… — Ласитър пресметна наум: — Трябва да е било петък вечерта.

— Окей.

— Когато го вземеш в ръцете си, искам да забравиш за всичко останало, което са ти възложили! Задачата ти се състои от две части: там има списък от женски имена… мисля тринайсет на брой… с които трябва незабавно да се свържем, и второ, искам пълна справка за учен на име Барези — книги, статии, до каквото се добереш.

Фреди кимна:

— Разбрах. Но… кое от двете е по-важно?

— Жените.

— Тогава ще възложа на момчетата от архива да започнат работа по справката, а с жените ще се заловя сам.

Ласитър му благодари и се върна в кабинета си. Искаше да се обади на Джуди, но преди това трябваше да се чуе с Риордан. И да позвъни в „Акила“.

Остави съобщение на телефонния секретар на детектива, молейки го да му позвъни при първа възможност, и след това набра номера на пансиона.

—  Pronto?

— Хю?

— Не, Найджъл е.

— Найджъл, обажда се Джо Ласитър.

— О… — дълга пауза. — Как си?

— Малко посмачкан.

— И при нас имаше вълнения.

— Знам.

— Научи ли за отец Ацети?

Ласитър кимна, забравяйки, че Найджъл не го вижда.

— Аз го намерих в църквата.

— Откриха… и втора жертва…

— В горичката. Под града.

Паузата беше още по-дълга. Накрая Найджъл проговори:

— Точно така.

— Той не е жертва — каза Ласитър. — Искаше да ме убие. Но, виж какво… аз ще се опитам да се свържа с италианското посолство тук и ще депозирам при тях заявление…

— Преди да направиш това… мисля, че не е зле да се посъветваш с адвокат.

— Защо?

— Ами защото… когато намериха онзи в гората… Хю и аз бяхме сигурни, че си ти. Нали каза, че отиваш да се срещнеш с Ацети? Пък и не се върна в пансиона… Страхувам се, че… се обадихме в полицията.

— Не се безпокой за това.

— Не мога да ти опиша какво облекчение изпитахме… когато се разбра, че трупът бил на друг. Но сега… мисля, че полицията се нуждае от теб, за да им помогнеш в следствието.

— Не съм изненадан — отговори Ласитър и в същия миг линия две на апарата му замига. Той натисна бутона Hold и превключи за момент на две: — Ласитър.

— Джо, Джек се обажда!

— Изчакай така — каза му Ласитър и се превключи отново на линия едно: — Виж, Найджъл, имам друг разговор и става дума за нещо важно. Трябва да свършваме. Кажи на полицията, че ще се свържа с посолството във Вашингтон. А вие можете да им дадете регистъра на гостите.

— Регистъра? Но защо?

— Защото убийците на Ацети вероятно ще се върнат за него.

— Добре, ще последвам съвета ти.

— Трябва да свършваме — каза Ласитър и превключи на линия две: — Здрасти.

— Имам новини — съобщи Риордан.

— Добри или лоши?

— Добри. Хванахме твоя човек.

— Кой е „моят човек“?

— Грималди.

— Какво?!

— Прибираме го до един час. Искаш ли да дойдеш?

Двайсет минути по-късно Ласитър седеше в колата на Риордан — лишена от специална маркировка „Краун Виктория“. Движеха се на север по околовръстния път, в посока към Мериленд. На таблото светеше предупредителна червена светлина, защото пътуваха с около сто и четиридесет километра в час.

— Когато се приберем — каза Ласитър, — ще ти дам списък с имена.

— Така ли? Какъв списък?