— Приказки?

— Да-а…

— Няма приказки! Зад всеки нещастен случай стои дата, проверена в местните вестници. Разговаряхме със застрахователи, проверявахме в архивите на пожарните, свързвахме се с погребалните бюра… Всички са мъртви.

— Освен… Как й беше името…

— Да, освен нея. Може би…

Ласитър отвори папката и погледна досиетата. Нямаше нито едно, по-дълго от страница:

Ласитър прелисти досиетата, докато не попадна на:

— Какво научихте за тази, която не успяхте да издирите?

— Тя беше мой случай — уточни Фреди. — Да видим сега… Позвъних на телефона… без отговор. — Вдигна пръст. — Момент, не беше така — получих факс сигнал. Набирах го двайсетина пъти. Накрая някой вдигна слушалката и ми каза: „Това е факс номер“. Само че не на мен тия! „Не затваряйте, моля ви“, казвам. Но после се разбра, че това е някакъв застрахователен агент, който имал този номер от две години.

— Искаш да кажеш, че се е преместила преди две години?

— Да, повече от две години. Проверих адреса в „Крис-Крос“ и се оказа, че на него има над двеста номера.

— Значи е жилищен блок.

— Точно така, „Фонтаните“ или нещо подобно. Както и да е, намерих телефона на домоуправителя и той провери апартамента. Според него Мари Уилямс е живяла там около две години. Напуснала през 91-ва. Не е оставила адрес, на който да й доставят пощата. Всъщност човекът ми каза, че дори не е изтеглила предплатата за апартамента, значи е напуснала набързо.

— Спомни ли си я?

— Не, бил нов. Както и съседите.

— Това ли е всичко?

— Да. Искам да кажа… Тя беше втората в моя списък. Джоди току-що бе започнала с нейния. Още нямахме никаква реакция от наетите подизпълнители в чужбина. В началото все още допусках, че някои от тях… все ще вдигнат телефоните, нали ме разбираш? Така че не проявих голяма настойчивост. Искам да кажа, че дори не проверих кредитните им карти… — Фреди поспря, помисли и попита: — Искаш ли да го направя?

Ласитър не отговори веднага. Стана и отиде до камината.

— Не, Фреди — каза той накрая. — Свършил си добра работа. Когато говорихме, предполагах, че ще ти отнеме поне две седмици.

— Честно да ти кажа и аз се изненадах. Но ако се замислиш… повечето от тези жени са били на по четиридесет-четиридесет и пет години. Всички са били добре материално, плащали са си редовно сметките. Повечето — омъжени. Стабилни хора. Знаеш ли, ако избереш произволно десетина души… Ами, няма да повярваш, но една трета от тях са малко трудни за откриване. Преместват се, женят се, съпругът намира работа на друго място. А тези жени бяха толкова лесни. Образцови граждани. Много следи, за които да се захванеш…

— С изключение на Уилямс.

— Да — съгласи се Фреди, — с изключение на нея.

Ласитър взе ръжена и си поигра с него, докато в огнището се разхвърчаха искри.

— Добре — реши накрая той, — аз поемам оттук.

— Предполагах, че ще поискаш — обади се Фреди, — но…

— Какво?

— Не залагай много на по-различен изход, защото онзи, който се е захванал с тях, е доста… прилежен.Нали разбираш… Защо ли точно тя е оцеляла?

Ласитър сви рамене, с което искаше да каже: „А защо не?“.

Прекара известно време в сверяване на рождените дати в досиетата с датите от книгата за регистриране. Получи се, както беше очаквал. Всички деца са били заченати в клиниката на доктор Барези. Мари Уилямс е била в четвъртия месец от бременността, когато е напуснала апартамента си в Минеаполис.

Отново разрови огъня в камината и погледна през прозореца. Улиците бяха почти непроходими след четвъртия обилен снеговалеж за сезона. Беше изминала само седмица от последния и още нищо не бе започнало да се топи заради рекордно ниските за окръг Колумбия температури. Под минус петнайсет градуса нощ след нощ. Заледените могили покрай тротоарите маркираха затрупаните коли. Точно в момента един собственик беше навън и забиваше американското флагче на върха на снежната купчина. После изписа върху снега със спрей: „КОЛА“. Накрая се отдалечи, доволен, че е направил, каквото може, за да попречи на почистващите машини, ако изобщо някога минеха оттук, да смачкат колата му. Управата на окръга беше закъсала с бюджета и половината снегорини чакаха ремонт, който така и не идваше. Затова булевардите се бяха стеснили до улички, а тротоарите — до отъпкани снежни пътеки.

Целият град има нужда от ангиопластика 37, мислеше си Ласитър, докато гледаше през прозореца как отново започва да вали.

Интеркомът позвъни.

— Детектив Риордан — съобщи Виктория с мелодичния си глас. — На линия едно.

Готвеше се да й каже, че го няма, но после размисли.

— Дай ми го.

— Е? — започна без предисловие Риордан. — Обади ли се на Конуей?

— Да — въздъхна Ласитър, — точно се готвех да му позвъня.

— Държиш се глупаво… След онова, което ти се е случило в Италия…

— Бях зает.

— Не ми ги разправяй тия. Грималди е на свобода… и никой няма представа какво е намислил. Ти трябва да… Виж, направи ми услуга! Не ме карай да ти пращам двама, които ще ти отровят живота, Джо… защото ще го направя, ако трябва. В твой интерес е сам да се погрижиш за сигурността си. Ти поне можеш да си го позволиш.

— Добре де, ще се обадя.

— Обещаваш ли? Кълна се в Бога, ще звънна на Тери и ще проверя.

— Обещавам.

— Хубаво — и Ласитър чу как Риордан въздъхва с облекчение. — Това е добре.

— Някакви новини?

— За Грималди? — Детективът издаде пренебрежителен звук. — Нищо. Нула… Този човек е истински Худини.

— Е, не съвсем — все пак са му помогнали.

— Да — съгласи се Риордан, — разпитваме я.

— Не, нямах предвид сестрата. Говоря за наблюдението.

— Какво да ти кажа… Драбовски е нещастник. Очевидно.

— Сигурен ли си в това?

Риордан помълча и после попита:

— Ти какво… Да не фантазираш, че Бюрото му е помогнало?

— Не знам какво да мисля — призна Ласитър. — Но… по-добре да оставим това. Щом ти нямаш новини за мен, тогава аз имам за теб.

— Какво?

— Говоря за списъка, който ти дадох. Нали помниш — от регистрационната книга?

— А, да! Със жените, дето са ходили в клиниката на онзи… Какъв беше? Почнахме работа по него.

— Можете да си я спестите.

— Защо?

Ласитър погледна пак през прозореца. Снеговалежът се засилваше.

— Те са мъртви.

— Кои са мъртви?

— Жените… и децата.

Последва пауза.

— Всички?…

— Вероятно. Има само една, която засега не можем да издирим. Мари Уилямс, Мари А. Уилямс.

— Ще видя какво можем да направим по въпроса — обеща Риордан, — но… почакай секунда! — Някой закрещя на испански, друг му отговори. Ласитър чу как Риордан закрива с ръка микрофона и изревава на свой ред с всички сили: „Ей, я си затворете устата, да ви го начукам!“Настъпи мигновена тишина. След секунда отново прозвуча гласът на детектива: — Дръж ме в течение, окей?

— Както пожелаеш, Джим.

— И се обади на Тери Конуей!