Площадът представляваше голямо каменно пространство, заобиколено от също каменни palazzi.Ласитър мина бавно покрай скупчени на едно място масички и се озова пред наклонен паркинг, гледащ на север към Перуджа.
Служител в зелена униформа му поиска пари. Ласитър сви рамене и подобно на възможно най-тъпия турист остави човека да подбере нужното от ръката му. Мъжът отдели шестстотин лирети и деликатно сви банкнота от сто лирети между двата си пръста. Посочи себе си и повдигна въпросително вежди. Ласитър разбра — бакшиш — и кимна. Служителят написа бележка с куп информация на нея и я затъкна между предното стъкло и чистачките.
— Туристическо бюро? — попита Ласитър, използвайки минимум английски думи.
— A-a-a, si — каза мъжът, — si, si. — След което подхвана триминутна тирада на скорострелен италиански, завършила със змиевидно движение на китката. — Шу, шу, шу — изрече накрая той и обърна ръката си с дланта нагоре, за да покаже, че е приключил. — Ecco!
Ласитър се изненада, че след това „обяснение“, което изобщо не беше разбрал, все пак се озова пред вратата на бюрото. Жената там говореше английски съвсем слабо, но все пак схвана какво иска от нея. Обърна се и с няколко светкавични движения извади подробна карта на Умбрия, карта на Тоди и околностите — включително Монтекастело, — списък на фестивалите тук, малък плакат с герба на града и четири пощенски картички с изгледи от района.
Ласитър й благодари, после взе химикалката и лист хартия от бюрото й и написа: „Клиника «Барези» — Монтекастело“.
Поглеждайки написаното, жената се намръщи и изигра сложна пантомима: вдигна ръце към тавана, после ги кръстоса и започна да „мете“. Изкашля се, изтри очи и каза: „Пуф“.
Ласитър нямаше представа какъв е смисълът на всичко това, но се усмихна и се престори, че е разбрал.
— Si, Si — каза той. — Няма проблем.
Жената го погледна скептично, сви рамене, отвори картата и очерта върху нея маршрута до клиниката, а после и втори маршрут до „Пенсионе Акила“. Отбеляза крайните точки със звездички, сгъна обратно картата и му я подаде с: „Buona sera“.
Ласитър си получи колата от служителя в зелената униформа, разгъна картата на седалката до себе си и пое в указаната върху нея посока. Пътят го поведе надолу по хълма, обратно през портите на града и после из провинцията. След няколко грешки накрая излезе на твърда почва и продължи покрай някаква тясна река.
Пет мили по-нататък стигна до главния ориентир, бензиностанция на „Аджип“. Тук реката бе широка не повече от петнайсетина метра, но фигурираше на картата като величествената Тибър.
Мина по моста „Тевере“, зави наляво, след още няколко мили мина покрай няколко сини контейнера за боклук, а след това и през някаква овощна градина. После пътят се разклоняваше. Ласитър отби, спря за малко и разгледа картата. Надясно бе Монтекастело — скрито зад каменна стена селце, сгушено в грамадна скала, издигаща се на около двеста и петдесет метра над речната долина. Същото като на картичката върху хладилника на Кара Бейкър. Нямаше никакво съмнение, че изгледът върху нея бе на място, недалеч от тук.
Жената в туристическото бюро бе маркирала обаче лявото разклонение, затова Ласитър тръгна по него. В началото пътят вървеше покрай царевични нивя, от които сега стърчаха само ниски стебла, после мина покрай една маслинена горичка и няколко семпли къщурки.
Не след дълго пристигна. Отляво видя две масивни каменни колони, чиято вдлъбната като купа горна част бе запълнена с изсъхнала растителност. На стълб от ковано желязо висеше табела с надпис: „Клиника «Барези»“. Мина покрай колоните и около километър по-нататък излезе на билото на нисък хълм.
Това, което видя, прониза сърцето му.
Ако тя не беше построена от същия сив камък както колоните край пътя, от нея вероятно щеше да е останала само черна пепел. Явно точно това се бе опитала да му обясни онази жена.
Дим. Огън. „Пуф!“.
От клиника „Барези“ бе останало онова, което се съдържа в думите „изгоряла до основи“. Там, където високата температура на пожара бе напукала хоросана, камъните се бяха свлекли на безформени купчини. От дясната половина на сградата не бе останало нищо друго освен един почернял комин, заобиколен от изгорели боклуци. Западната страна бе по-слабо поразена… но зейнала към небето. Без таван и с избити от огнената стихия врати и прозорци, останките на клиника „Барези“ изглеждаха много по-стари, отколкото бяха в действителност. Ласитър слезе от колата и смаян се огледа. Гледката на опустошението му напомни за първата ужасна сутрин, когато бе пристигнал пред дома на Кати. Дори отново усети миризмата на изгоряла пластмаса и метал. Никога нямаше да забрави първото си впечатление — овъглена купчина от греди и огънат черен метал.
И за друго му напомни тази гледка — за ексхумирания гроб на Брендън. Полицията се бе постарала да смекчи впечатлението, но той добре помнеше какво бе видял: падналата надгробна плоча, пръснатите наоколо изгорели цветя, стъпкани в пръстта, черната пепел…
По ръцете му полазиха мравки, плъзнаха по плещите му и се събраха на тила. Почувства ледена вълна по гръбнака си й изпита влудяващо усещане за безпомощност. Подпря гръб на колата. Навсякъде, където потърсеше отговори, намираше само изпепелена земя.
Останките от клиника „Барези“ като че ли слагаха край на разследването. Най-сетне беше намерил следа, най-сетне се беше натъкнал на нещо, което свързваше смъртта на сестра му с другите случаи. Беше открил общия знаменател на всичко. Той обаче се оказваше доведен от огъня… до нула.
Напълно обезсърчен, Ласитър изпусна дълбока въздишка. Беше загубил надежда. За пръв път от смъртта на сестра си насам сериозно се усъмни, че някой ден ще разкрие защо тя и Брендън са били убити.
Върна се бавно при разклонението и пое към Монтекастело и „Пенсионе Акила“. Слънцето залязваше и от това разстояние градът изглеждаше като крепост на фона на пламтящото небе.
Пътят се издигаше плавно в началото, а после ставаше все по-стръмен. Виеше се като спирала по склоновете на хълма, на чийто връх беше скритото зад каменните стени градче. Смени предавката от трета на втора, после и на първа. Температурата на двигателя застрашително се покачваше. Десет минути по-късно излезе на относително равен участък, точно пред стените. Спускащите се коли бяха през цялото време на спирачки.
Намираше се в нещо като „чакалня на открито“. Няколко къщи се гушеха в склона, в периферията на малък парк, където под сянката, до красив фонтан седяха жени и наблюдаваха как децата си играят. Останалата част от равното пространство се заемаше от паркинг и Ласитър видя там няколко клетки, резервирани за „Пенсионе Акила“. Избра една от тях, паркира, изгаси двигателя и слезе от колата. На ръждясал метален стълб бе закрепена червена кутия, върху която с големи бели букви бе написано на ръка: „MAPA“ 30. Вдигна висящия на панти капак и извади отвътре твърда картичка, на едната страна на която имаше начертана на ръка карта, показваща пътя до пансиона, а на другата — скица в две части. Първата изобразяваше пиколо — панталони на райе, огромна усмивка и шапка с надпис: „Акила“. Момчето тръгваше от паркинга с по два куфара във всяка ръка и пети, стиснат под лявата мишницата. Втората част показваше същото пиколо във фоайето на пансиона по време на нисък поклон пред царствено изглеждаща старица. Куфарите вече бяха старателно подредени в редичка. Ласитър намери всичко това за много експресивно, но нямаше нужда от пиколото.
С картата в ръка той отиде до края на паркинга и погледна надолу в урвата. Видя как тъмната лента на реката прорязва пейзажа, а в далечината зърна и светлините на Тоди. Точно под мястото, където бе застанал, се разнесоха детски викове. С изумление видя малко футболно игрище. Дузина момчета играеха в два отбора по шест, без да се притесняват, че вече се смрачава.
