Площадката опираше с единия си край в склона, а другият стърчеше в пространството на система от подпори. Цялото поле бе заградено от черна мрежа, окачена на метални стълбове — иначе момчетата щяха да гонят топките по склоновете.
Искаше му се да остане и да погледа, защото гледката бе неповторима, но спускащият се мрак го подсети, че е по-добре да отиде в пансиона по светло.
Явно движението с коли в града беше забранено и когато мина под арката на портала, разбра причината. Просто нямаше място и за коли. Влезе през късия тунел и се озова от другата страна на стената. Тунелът опираше във „Виа Майоре“ — стръмно каменно стълбище, извеждащо до средновековна „улица“, толкова тясна, че без затруднение можеше да докосне едновременно стените на сградите от двете й страни. Малко по-нататък уличката минаваше през тунел в основата на сива каменна постройка и излизаше на каменно площадче.
Всичко беше под наклон и Ласитър вече дишаше тежко, когато видя ярко боядисания овален знак, закрепен в камъка до масивната дървена врата.
Изненада се. Пансионите обикновено са скромни места, но „Акила“ беше много елегантна сграда.
На старата врата стоеше табела: „Влез“. Ласитър прие поканата и се озова в малък мраморен салон, където мебелите почти отсъстваха, но имаше черен роял. Подът беше частично застлан с ориенталски килими. Зад голямото дървено писалище — на него нямаше нищо освен въртяща се поставка за картички и подвързана с кожа регистрационна книга — седеше мъж на около петдесет години. Беше къдрокос, облечен в тъмносин блейзер със златна катарама. Имаше хубостта на театрален актьор.
— Prego?
Ласитър се приближи до писалището, все още задъхан от изкачването. Ребрата му пулсираха от болка.
— Джо Ласитър — каза той. Вече се запъваше да си спомни италианската дума за „резервация“, когато мъжът го изненада, проговаряйки на английски.
— О, да. Добре дошли в „Акила“! Имате ли багаж? Мога да изпратя Тонио.
— Говорите английски? — запъна се Ласитър.
— Ами… да. Всъщност аз съм англичанин. Бях.
— О, изненадахте ме.
— Повечето хора се изненадват. Човек не очаква да чуе майчиния си език в място като Монтекастело, макар че през лятото ни нападат част от дошлите в страна на киантито.
— Тоскана ли? — засмя се Ласитър.
— Ммм… Там можете да се наслушате на английски… Е, поне през август. — Мъжът се усмихна. — Тук обикновено не идват много туристи… особено през януари. — Той се поколеба, оставяйки деликатна пауза, за да даде възможност на Ласитър да обясни какво го е довело в Монтекастело по толкова необичайно време на годината. Ласитър отвърна на усмивката му, но не каза нищо. — Е, добре! Впишете данните си в книгата и ми дайте паспорта си за няколко часа. Ще ви покажа стаята. — Той обърна регистрационната книга към Ласитър, отвори я на текущата страница и му предложи химикалка.
Фактът, че този човек говореше английски, бе добре дошъл. Той можеше да знае нещо за клиниката и лекаря, който я бе ръководил. Но засега Ласитър имаше нужда само от душ и време за размисъл.
Последва мъжа, който настоя да носи куфарчето му, по широкия коридор. Стените бяха украсени със свещници от ковано желязо във формата на орли, събрали нокти около дебели бели свещи.
Стаята беше голяма, с висок таван и обзаведена с антики. Мъжът посочи прояден от дървояди шкаф.
— Телевизорът е там.
Колкото и старо да изглеждаше, мястото разполагаше с нови радиатори, а мраморната баня беше съвсем модерна. Имаше дори такива екстри като закачалка за подгрети кърпи, а на вратата висеше чисто бяла хавлия.
— Отново изглеждате изненадан — отбеляза мъжът.
— Бих казал щастлив — отговори Ласитър.
Мъжът наклони глава и отвори скритата зад завеса френска врата. Двамата излязоха на малкия балкон. Небето бе потъмняло, с изключение на малкото виолетово петно ниско над хоризонта.
— Ако е ясно, ще можете да видите Перуджа. — Мъжът направи жест към неясното сияние в далечината: — Ето там. — Върнаха се обратно в стаята и англичанинът се отправи към вратата. На излизане се обърна и го погледна. — Ако ви потрябва факс или копирна машина, ние имаме, разбира се. А ако в тази голяма чанта носите компютър, в контакта до бюрото има защитно устройство срещу пренапрежение. Освен това… ще вечеряте ли? Честно казано, ако не ви се ходи до Тоди или чак до Перуджа, едва ли ще намерите по-добро място от тук. Сервираме в осем.
— Звучи примамливо.
Още преди да приключат с ньокито 31, Ласитър вече знаеше доста неща за Найджъл Бърлингейм, симпатягата, който го бе регистрирал, и за компаньона му, Хю Кокейн. Хю също бе около петдесетте, но колкото Найджъл бе красив, толкова той бе обикновен. Висок и длъгнест, целият сякаш само нос, уши и оредяла коса.
Както скоро разбра, двамата бяха гейове, приятели от Оксфорд, дошли в Италия през 60-те да рисуват.
— Е, естествено — разказваше безгрижно Хю, — бяхме ужасни като художници, нали, Найдж?
— Направо невъзможни.
— Хубавото е, че се намерихме.
Известно време бяха живели в Рим, а след като бащата на Найджъл починал („от апоплексия, предполагам“), си купили лозе в Тоскана.
— Звучи прекрасно — отбеляза Ласитър.
— Беше по-лошо от рисуването — оплака се Найджъл.
— Прашно… — допълни Хю.
— Потно…
— А помниш ли комарите?
Найджъл се засмя:
— Със зъби от натрошено стъкло.
— А усойниците?
— Усойници? — на Ласитър му се стори, че не е чул добре.
— Мммм… — отговори Хю. — Смъртоносни, макар че всички държаха антивенин в хладилниците си. И не бяха само по земята. Увиваха се и по лозите. Берачите треска ги тресеше, нали, Найдж?
— Мммм…
— Помня, веднъж развеждах туристи. Представяте си: „А това са нашите лози със санджиовезе.Това грозде е пренесено… и така нататък. Посадили сме го през… и така нататък“. Вдигам значи един грозд и… Боже Господи!… озовавам се лице в лице… Не, как се казва, „лице в глава“… — Хю се обърна към по-красивия си приятел: — Има ли змията лице? — Тук се започна дискусия за дефиницията на „лице“, в края на която Хю въздъхна: — Та, така беше в лозето.
— С работниците също беше трудно — обясни Найджъл. — Не знам дали си представяте ситуацията. В Тоскана и без това е пълно с експатриати, така че лозето…
— Абе работата си беше тежка — изкриви лице Хю и погледна приятеля си. — А ние не си падаме по тежката работа, нали, Найдж? Изобщо!
Разговорът продължи в този тон, като Хю отсервираше, а Найджъл сервираше. След ньокито последваха агнешки котлети на грил, които отстъпиха на зелена салата, последвана от купичка плодове, за да се стигне до неизбежното „диджестиво 32“.
Ласитър слушаше с удоволствие. Не искаше да разваля вечерта с разказа за своята трагедия, но накрая забеляза, че Найджъл и Хю го гледат очаквателно.
— Сигурно се питате какво ме е довело тук?
Найджъл хвърли поглед на Хю.
— Е, ние, естествено, сме професионално излекувани от любопитство, но… да. Чудим се, разбира се.
— Малко — уточни Хю.
Ласитър отпи от чашката „Фернет Бранка“.
— Ако избирате недвижим имот — каза Найджъл, — бих ви предупредил, че ще си загубите парите.
Ласитър поклати отрицателно глава.
— Всъщност — призна той — надявах се да посетя клиника „Барези“.
Найджъл примигна.
— Уви, лош късмет!
— Знам — въздъхна Ласитър, — видях какво има там днес следобед. — Помълча секунда-две и попита: — Кога се е случило?
— Беше… Кога беше, Хю? Август или края на юли? Помня, че беше в туристическия сезон.
— А как стана? — продължи да пита Ласитър, макар че вече се досещаше.
— Умишлен палеж, нали така, Хю?
— Не беше игра — намеси се Хю. — Никакви деца със свещи, фойерверки или други такива. Сградата беше стара — от шестнайсети век, поне по-голямата част от нея. В миналото е била манастир.
