— Значи… биологически казано… това дете не е на тази жена.

Хю забарабани с нокти по ръба на тумбестата чаша.

— Позволявам си да не се съглася. Биологически погледнато детето е нейно. Тя го износва, ражда го и започва да го гледа. Но в генетичен аспект те нямат нищо общо, защото цялата ДНК е дошла от съпруга и донора. Струва ми се, че Хана се безпокоеше от това.

— Защо ми го казвате?

— Ами хлапето не е приличало много на Иржи, нали?

— Не знам — призна Ласитър. — Аз видях само снимка, на която детето беше още бебе. Вие двамата, предполагам… сте поддържали контакт.

— О, да. Цели две години си пишехме всяка седмица. После… престанахме. Тя ми изпрати снимка на малкия и… ами… предполагам, че е имал нещо общо с донора, защото не приличаше много на Иржи… не че той може да спечели конкурс за красота.

— И все пак не разбирам… защо е необходим цял месец…

— Заради инжектирането на хормони. Нали ви разказах. Жената, получила яйцеклетката… — обясни Хю с нежелание, — трябва да синхронизира, в смисъл, да промени своя месечен цикъл в съответствие с този на донора. А Барези имаше свои виждания за това.

— Ясно.

— Той настояваше да са му тук под ръка през целия месец… макар в другите клиники да не е така. Той задържаше дори местните пациенти. Обичаше да следи хормоните им изкъсо. Освен това не му харесваше, че някои от тях летят със самолет — твърдеше, че това било грешка, тъй като имало нещо, свързано с въздушното налягане.

Ласитър слушаше намръщен. Значи през това бе минала Кати? Беше изтърпяла всичко, без да спомене за хормоналните инжекции, ооцитите и донорството на яйцеклетки. От друга страна, Кати никога не бе обичала да говори за толкова интимни неща. Дори с него. Може би… точно с него.

— Мога ли да ви запитам нещо? — обади се Хю.

— Разбира се.

— Ще ни се обадите ли? Имам предвид за убийствата. Не знам дали разбирате… Найджъл ме подмята за Хана, но аз много я харесвах. — Направи безпомощен жест, погледна Ласитър и се прозя: — О, Боже, скапан съм. Май е най-добре да лягам. — И леко залитайки, тръгна през фоайето.

Ласитър върна вниманието си към книгата за регистрация. Прекарваше пръст по десетките страници, плътно изписани с имена, и търсеше с поглед издайническите букви „КБ“. Беше механична работа и докато я вършеше, му хрумна нещо.

Дали убийствата нямаха нещо общо с донорите? Донорите на яйцеклетки или сперма? Намери поредното име и го въведе в компютъра. Имаше случаи, когато хора започваха да преследват генетичните си наследници: мъже, неинформирани за бащинството си, научават по-късно, че са имали дете, дадено за осиновяване. Беше гледал подобен репортаж по „60 минути 33“ преди много време.

Късно е, каза си Ласитър, изморен си. Хм… Грималди в самоубийствена мисия, имаща за цел да бъдат премахнати потомците му? Спомни си, че вече бе отхвърлил тази идея, и то с основание. Нямаше никакви индикации, че Грималди е бил донор на сперма, а и дори да е бил, защо ще преследва „своите“ деца? Освен ако е побъркан, а Ласитър бе отхвърлил тази хипотеза още в началото.

Намери ново „КБ“ и вписа името.

Ами ако… ако имаше голямо наследство? И ако наследникът на състоянието е знаел, че покойният е бил донор на сперма? И започва да се страхува, че един ден заченатите със спермата деца ще дойдат и ще предявят претенциите си за своя дял от наследството.

Измислена история, скептично прецени Ласитър. Колко по-просто би било да се унищожи архивата на клиниката… което, впрочем, също беше направено.

Пръстът му спря на следващия запис — жена, която бе останала трийсет и пет дни в пансиона. Четвъртата. Още не бе стигнал до името на Хана Райнер. Понеже и Хана, и Кати бяха от подложените на процедурата с донорство на ооцита, той бе маркирал имената им с двойна звездичка.

Следващата: Мари Уилямс от Минеаполис, Минесота. Беше се регистрирала в пансиона на 26 март 1991 и беше напуснала на 28 април. Двете с Кати бяха един и същи случай и престоите им се застъпваха с една седмица. Сигурно са се познавали, помисли си Ласитър.

Продължи да прелиства страниците на регистъра и да записва имената на пациентите на клиниката. Не след дълго намери следващата клиентка от категорията „донорство на ооцита“:

Беше вече въвел името в компютъра и бе започнал да търси следващия случай, когато осъзна за какво става дума! Бресингам, Британска Колумбия, Канада. Беше забравил името й, защото не му се бе сторило съществено. Но сега… седеше изумен. Онова търсене в „Нексис“… в Прага… точно преди посещението в болницата при Иржи Райнер… „палеж И дете И убийство“ или нещо такова… и извадката с единствения интересен случай… беше разказ за семейство Кер.

Не си спомняше подробностите, с изключение на това, че детето на Марион бе убито точно когато Грималди е бил в болницата. Ако беше така, този случай нямаше нищо общо със смъртта на Кати и Брендън. Ако пък имаше, значи убиецът не беше един, следователно ставаше дума за конспирация. Конспирация, поставила си за цел да избива деца!

Самата мисъл за нещо такова тогава му се бе сторила абсурдна, но онова, което собствените му очи виждаха, бе:

Имаше нужда от чаша кафе, затова се върна в стаята, извади пликчето нескафе от барчето и кипна чаша вода, използвайки нагревателя, предвидливо предоставен от управата на пансиона.

Не знаеше какво да мисли. Името на Кер подсказваше… Не, доказваше… че има повече от един убиец и вече нямаше как да се прави, че „Умбра Домини“, смъртта на Бепи и пребиването му в Неапол не са част от една и съща мрежа. Но когато си зададеше въпроса „защо“… мозъкът му блокираше.

С чашата нескафе в ръка той се върна във фоайето, където го чакаха разтворената в началото книга за регистриране и включеният компютър.

Следващите три часа минаха в затъпяващ труд. Усещаше, че е изморен и концентрацията му изневерява, така че си наложи да проверява по два пъти всяка страница. Вниманието му обаче все се раздвояваше и в един момент се усети, че прелиства страница, без да е сигурен дали я е прегледал.

Беше три и половина сутринта, когато реши, че е напипал някаква логика. Но си забрани да мисли за нея, преди да е приключил. Смяташе, че това ще му позволи да се концентрира само върху случаите, които се вписват в схемата. Когато най-сетне стигна до края, небето бе започнало да порозовява.

Беше смачкан. Затвори с отвращение кожената корица на дебелата книга и се протегна с такава сила, че ребрата му изпукаха. Изгаси осветлението и се върна в стаята си.

Едва там си позволи да направи онова, което досега си бе забранявал — да отдели процедурите с ооцитата, т.е. жените, стояли в пансиона месец и повече. Двойните звездички ги открояваха, така че с помощта на компютъра след няколко секунди имаше списък от осемнайсет имена:

Първите пет бяха мъртви. И децата им също. И всички бяха загинали в пламъци.

Затвори очи. В съзнанието му изплува образът на Брендън. „Чичо Джо! Чичо Джо! Гледай ме! Мога да правя кълбо. Виж!“,при което хлапето неумело се преобръща. Изобщо не беше кълбо, а по-скоро търкаляне по пода, но Брендън скача като олимпийски гимнастик, вдигнал победоносно ръце с горда усмивка.

Ласитър отново погледна списъка. Жените бяха предимно от Щатите и Западна Европа, но имаше и от Хонконг, Токио, Тел Авив, Рабат, Рио.

Премести компютъра на бюрото до прозореца и включи модема в телефонната линия. Използвайки програмата за кодиране, зашифрова файла cbguest.lstи го изпрати в офиса си във Вашингтон. После написа кратко писмо до Джуди Рифкин и приложи към него имената и адресите на осемнайсетте жени. Помоли я да съобщи на Риордан, че поне пет от жените в списъка са мъртви и че е много вероятно останалите да ги грози смъртна опасност. Риордан трябваше да се свърже с властите в съответните населени места и да издейства съответната защита на застрашените. Спомена, че смята да се върне до ден-два, за да обясни подробно.