— Не, струва ми се, че пожарът я бе изплашил до смърт. Някой, не помня кой, каза, че заминала за Милано.

Ласитър се намръщи и се замисли. После попита:

— Друг? Приятели… роднини?

Хю погледна Найджъл.

— Няма. Наистина. Макар че… Защо не поговорите със свещеника?

— Ами да — възкликна Найджъл, — свещеникът!

— Не бих казал, че бяха точно приятели…

— Ама играеха шах, нали? На площада! — настоя Найджъл. — Пиеха заедно по чаша…

Хю се съгласи:

— Вярно, отец Ацети може да ви каже нещо…

— Що за човек е той? — поинтересува се Ласитър.

Хю сви рамене:

— Преселник. Местните много не го обичат.

— Говори се, че бил нещо като болшевик — допълни Найджъл и потисна прозявката си. — Което, предполагам, обяснява защо са го изпратили тук.

— Както и да е — заключи Хю, — определено си струва да опитате да говорите с падрето. Освен това… той знае английски. И то доста добре.

— Ще го потърся утре сутринта — реши Ласитър. — Къде бих могъл да го намеря?

— В църквата. На площада. Ще ви обясня пътя — обади се Найджъл, — защото иначе има да се лутате. Макар че, както и да ходите, накрая все там ще излезете. Неизбежно е.

Тримата станаха едновременно и Хю предложи да приключи с почистването. Найджъл направи знак на Ласитър и тръгна през салона, гасейки свещите по пътя си. Когато излязоха във фоайето, англичанинът отиде при гишето за регистрация и попита Ласитър дали ще иска да го събудят.

— Нося си часовник, благодаря.

— Почакайте малко — спря го Найджъл, — има нещо, което искам да ви покажа. — Той отвори тежката книга за регистриране, прелисти няколко страници, спря и вдигна поглед. — Тук записваме всички гости на пансиона от деня, в който го отворихме… макар тогава да бяхме ремонтирали само три стаи. Хю специално поръча книгата в Губио. — Той я затвори, за да може Ласитър да види фината кожена подвързия, фризовете в златно и зелено, корицата с величествения орел, понесъл в ноктите си табела с надпис: „Акила“. После прекара пръсти по повърхността и отвори на първа страница. — 19 юни 1987 година… Първият ни гост — мистър Базари. Остана два дни.

— Красива книга — призна Ласитър.

— Нали? Но аз ви я показвам, защото всичките ни гости са тук, вътре. Име, адрес, телефонен номер, дати на престоя. Потърсих сестра ви преди малко, намерих името й и си я спомних. Беше от тихите. Много четеше. Поиска ми рецептата за кейка. — Тъжно поклати глава. — Ето вижте сам.

Ласитър го направи и наистина видя записа за Катлийн Ласитър:

Беше останала 32 дни. Не помнеше, че е било толкова дълго. Трябва да е съвпаднало с период, когато е бил много зает… всъщност кога ли не беше много зает.

— Какво е това? — попита той и посочи съкращението „КБ“.

— Клиника „Барези“. Заради отстъпката. Използваме и други обозначения: „ТБ“ — е за туристическото бюро в Тоди, „АВМ“ — за агенция „Виадже мундиал“. — Ласитър кимна механично. Найджъл елегантно сви рамене: — Всички пациенти на клиниката са били и наши гости. Можете да разгледате, ако желаете…

Ласитър изведнъж схвана.

— Значи Хана Райнер…

— Хана, сестра ви… всички, нали ви казах.

Ласитър се замисли дали ще може да намери нещо, което да свърже сестра му с другите жертви. Може би са били в клиниката по едно и също време?

— Скучна работа, но мисля, че бихте могли да съставите списък на всичкиклиенти на клиниката — продължи Найджъл. — Ако имате желание, естествено. — Ласитър си представяше какъв труд би коствало прелистването на половин книга в търсене на съкращението „КБ“. Изморяваше се само при мисълта за това. Но нямаше избор. — Е… — каза Найджъл, обърна се и се предаде пред дълго потисканата прозявка, която само напомни на Ласитър за собствената му умора.

— Само още нещо… Ще ми кажете ли кога е била открита клиниката?

Въпросът му затрудни Найджъл, който се намръщи от усилието да си спомни.

— О-о-о… не знам… деветдесета… или може би деветдесет и първа. Горе-долу тогава — и с тези думи Найджъл завъртя неопределено пръсти във въздуха, обърна се и излезе.

Ласитър намери по датите „януари 1990 година“ и запрелиства, докато не попадна на първата пациентка. Беше някоя си Ана Вакаро от Верона, регистрирала се на трети май. Беше останала в „Акила“ седем дни.

Няколко минути по-късно Ласитър спря, отиде в стаята си, взе преносимия си компютър и се върна във фоайето. Отвори файл cbguest.lstи започна да записва в него имената, адресите и датите. Не след дълго се натъкна не на една, а на цяла група пациентки. Повечето жени оставаха по пет-шест дни. Само няколко, в това число и сестра му, се бяха задържали в „Акила“ много по-дълго — над трийсет дни.

Първият подобен случай бе Ланиел Жило от Антверпен, пристигнала в хотела на тридесети септември 1990 и напуснала месец по-късно. Така беше и със сестра му, а несъмнено имаше и други подобни случаи.

Ласитър тъкмо въвеждаше данните на Жило в компютъра си, когато във фоайето се появи Хю с чаша бренди. Изглеждаше изненадан, докато не разбра идеята. Ласитър го попита защо някои жени са оставали за кратко, а други — за по-дълго.

— Различни процедури — каза Хю и се подпря на колоната. Беше леко пиян.

— Какво означава това?

Хю се намръщи, вдигна поглед към тавана, сякаш разчиташе да намери отговора там, после го свали обратно върху Ласитър. Не беше на фокус. Лицето му изглеждаше като лицето на дете, което усилено се труди.

— Различни процедури — повтори той. — Оплождането „ин витро“ е най-бързият начин. И много ефективен. Изваждат една яйцеклетка и… до каква степен ви интересуват подробностите? Жените ми разказваха всичко…

— Не знам — сви рамене Ласитър.

— Добре… Както казах, оплождането „ин витро“ означава кратък престой. Дамите идват и си отиват след няколко дни. — Той затвори очи, завъртя глава, за да намести прешлените си и се замисли. — След това идват различните… прехвърляния.Прехвърляне на гамета. Прехвърляне на зигота. — Поусмихна се. — Странен лексикон за правене на деца, не мислите ли? Наистина… — Той направи пауза и издекламира: — „Интрафалопиално прехвърляне на гамета“. Опитайте се да го кажете, ако носът ви е запушен. — Погледна Ласитър с крива усмивка. — Какво, по дяволите, изобщо е „гамета“? Човек има право да знае все пак…

— А Хана Райнер? — попита Ласитър, чукайки с пръст по страницата, която обработваше. — Не съм стигнал още до нея, но тя… от кои беше?

Хю разтри уморените си очи.

— От друг вид — каза той. — Донорство на ооцита. Отнема месец. Вашата сестра не беше ли от същите?

— Мисля, че да. Всъщност знам само, че е стояла доста. — Замълча и го погледна: — Защо според вас е отнемало толкова време?

Хю сви рамене.

— А… — изненада се сам той, — всъщност мисля, че знам. Знам! Хана ми го обясни. Първо, самият Барези настоявал за дългия престой. Хана ми каза, че в друга клиника, където била ходила, я задържали само първия ден, за поставянето, а после й дали инжекции и хапчета за вкъщи.

— Инжекции и хапчета?

— Трябвало да синхронизират тялото й с това на донора.

— Какъв донор?

— Донора на яйцеклетката. Нали така се нарича методът: „донорство на ооцита“ — Ласитър изглеждаше напълно озадачен. Хю въздъхна: — Понякога дадена жена… като Хана… не може да забременее. Защото яйцеклетките й са… твърде стари.

— Какво означава това?

— Ами… те ги получават наведнъж… говоря за жените… когато се родят. Знаете това, разбира се.

— Разбира се — излъга Ласитър.

— Та, от самото начало разполагат с всички яйцеклетки, които им е писано да имат. Само че с остаряване на жените, остаряват и яйцеклетките. И понякога се получават усложнения. Хромозомите се разиграват, появяват се генетични увреждания или яйцеклетките не могат да бъдат лесно оплодени. Методът е разработен за такива случаи. Защото жените като Хана могат да раждат, т.е. могат да износят дете. Някой като Барези взема яйцеклетка от млада жена — донора, — която после оплождат с… хм… със спермата на съпруга на Хана… и слагат така оплодената яйцеклетка в по-възрастната жена. — Изтощен от обяснението, Хю отпи дълга глътка, изплакна с питието устата си и с наслада преглътна.