Изкачи стъпалата и мина през тежката дървена врата, през която се влизаше в малко антре. Дървена стена с арка в нея отделяше света за молитва от този навън. Антрето представляваше своеобразно чистилище, където имаше стара дървена маса, върху която бяха подредени малки купчета листовки и метална кутия за помощи. Ласитър пъхна няколко банкноти в процепа и мина през арката.

Вътре се оказа изненадващо тъмно, затова първоначално не можа да различи нищо друго освен тавана високо горе. Дим от свещи и мирис на мухъл изпълниха ноздрите му. Внезапно чу тих шепот откъм дъното на църквата, където трябваше да се намира олтарът.

Естествена светлина влизаше само през разположените високо на една от стените прозорчета. Беше крайно недостатъчна. Зимното слънце навън бе анемично и под ъгъл, който едва разсейваше мрака горе. Лъчите минаваха почти успоредно и далеч от пода. Свещниците също бяха безсилни. Бяха малко на брой и в тях всъщност нямаше свещи, а глим-лампички, чиято трепкаща светлина изобщо не приличаше на пламък.

Малко по-навътре, в основата на тъмна статуя, бяха подредени свещите на вечното бдение. Ласитър седна на най-близката седалка и зачака очите му да се адаптират към полумрака.

Малко по малко започна да различава подробностите. Отвътре църквата беше изненадващо просторна. Едва сега забеляза, че пред олтара се е събрала малка групичка хора — не се виждаха добре от неговото място, но виждаше светли дрехи да мърдат насам-натам. Изплакването на бебе му подсказа, че може би наблюдава кръщене.

Няколко минути по-късно церемонията приключи и хората тръгнаха по пътеката, следвайки майката и плачещото дете. Свещеникът завършваше процесията. Беше висок и главата му стърчеше над останалите като белезникав балон. Когато мина — мъж около четиридесетте, с кестенява къдрава коса, волева брадичка и прав нос, — погледите им за миг се срещнаха и Ласитър си помисли, че го познава отнякъде. Но кой беше той? Ако не бе толкова слаб, толкова измършавял,можеше да бъде мъжествено красив. Но не беше. Имаше нещо неестествено в чертите на лицето му. И тогава се сети: свещеникът бе Икабод Крейн, някога преследван и измъчван.

Около десетина минути откъм антрето се разнасяше италианска реч, примесена със смях, макар бебето да плачеше все така пронизително, сърдито и неутешимо. После се чу шум от излизащи хора: характерните двойни целувки в европейски стил, използвани при среща и раздяла, приглушените прегръдки на мъжете, леко повишените на изпращане гласове, звучащи малко по-официално от обикновено.

Вратата на църквата се отвори и студеният повей на течението обгърна глезените му. За миг дневната светлина надви над сумрака. Разнесе се трополене и почукване на женски токчета. Гласовете затихваха. Представи си как свещеникът се сбогува с всички на стълбището отвън.

Вратата отново се затвори и в следващия миг той мина покрай Ласитър, който се изправи и се чу да изговаря с неприлично висок глас:

—  Scusi, padre!

—  Si — обърна се свещеникът.

Само че речниковият запас на Ласитър се бе изчерпал.

— Може ли да поговорим за минутка?

Отец Ацети се усмихна:

— Разбира се — каза той на отличен английски. — С какво мога да ви помогна?

Ласитър пое дълбоко дъх. Не знаеше откъде да започне.

— Не съм сигурен — призна той. — И все пак… отседнах в пансиона и… там научих, че сте били приятел с доктор Барези.

Усмивката на свещеника повехна и той замръзна на мястото си. Гледаше Ласитър с неспокойното изражение на очевидец. Накрая каза:

— Играехме шах.

— Разбирам, но… надявах се да можем да поговорим.

Вратата на църквата изскърца и по пода премина студена вълна. В началото на пътеката се материализира жена в черно, която се прекръсти. После тръгна към тях. Ласитър и Ацети я проследиха как се отпуска на колене и започва да се моли.

Ацети погледна часовника си и поклати глава:

— Съжалявам — каза той. — Имам изповеди до два.

— О! — разочаровано възкликна Ласитър.

— Но ако можете да почакате… или може би да се върнете по-късно… Можем да поговорим. Стаите ми са непосредствено до църквата.

Ласитър беше благодарен:

— Ще се поразходя — обеща той. — Ще поразгледам забележителностите.

— Както желаете — въздъхна Ацети и се отправи към нещо, което се тъмнееше в края на пътеката. Формата му напомняше на скрин със завеска, но когато свещеникът се мушна в него, Ласитър разбра, че това е изповедалнята.

Два часа по-късно Ласитър и Ацети седяха в кабинета на свещеника. Бяха си разделили италианската паста, донесена от един енориаш. Ласитър реши, че не е бил прав в първоначалните си подозрения за предпазливостта на свещеника, защото Ацети се оказа гостоприемен домакин. Той наряза дебели филии хляб с хрускава коричка и наля по чаша вино. Пръсна по филиите зехтин и ги поръси със сол и пипер. Междувременно Ласитър седеше с гръб към електрическата печка и се топлеше.

— Значи — започна свещеникът — дошли сте за клиниката. — Ласитър кимна. — Ами, ако сте я видели, значи знаете какво се случи.

— Казаха ми, че било умишлен палеж.

Ацети сви рамене.

— И без това вече беше затворена. Жалко е все пак. Двамата с вас няма да видим повече такъв човек, докато сме живи.

— Какво искате да кажете?

— Говоря за доктор Барези. Беше много талантлив. Не съм експерт, но доколкото ми е известно, процентът на успех при него е бил просто… феноменален.

— Наистина ли? — обади се Ласитър с надеждата да окуражи събеседника си да продължава.

— Да. И мисля, обяснението е в това, че той беше не само лекар, но и учен. Знаехте ли го? — Ласитър поклати отрицателно глава. — Аха…! Значи изобщо не сте познавали доктор Барези. Той беше много неща едновременно — замислено каза Ацети. — И най-вече беше гений! Което не ми пречеше да го бия на шах, и то редовно, уверявам ви. — Ласитър се засмя. — Да, изглежда правех толкова много грешки, че не можеше да предугади ходовете ми — доверително вметна Ацети. — Често ми се оплакваше, че провалям плана му за красива игра. Още вино?

— Не, благодаря — отклони поканата Ласитър. Този човек започваше да му харесва.

— Баща му, дядо му — цялото семейство — бяха без изключение богати. Политика и строителство — върхът на корупцията. Много корумпирани… даже за страна като Италия. На него никога не са му липсвали пари. Нямаше нужда да работи. Но той се залови да учи: генетика в Перуджа, биохимия в Кеймбридж… Кеймбридж! — Ацети си наля втора чаша вино, топна коричката на хляба в нея и гризна една хапка. — Продължи в Цюрих… Спечели медал или нещо такова.

— За какво?

— Не знам… за научните си изследвания. Но, разбира се, той се отказа от всичко това…

— От кое?

— От науката.

— Искате да кажете, че се е посветил на медицината — уточни Ласитър.

Ацети поклати глава.

— Не, това стана много по-късно. Първо се залови с теология. Следва в Германия. Написа книга. Всъщност имам я под ръка. — Без да гледа, свещеникът бръкна в лавицата зад гърба си и извади оттам дебел том.

Ласитър го отвори, погледна заглавието и поклати глава.

— На италиански е — каза той и веднага съжали за глупавата си забележка.

Ацети се поусмихна.

— Да, казва се „Мощи, тотеми и божественост“. — Ласитър кимна и бутна книгата встрани. — Беше голям авторитет.

— Така ли — незаинтересовано вметна Ласитър.

— О, да.

— Пастата беше великолепна — отбеляза Ласитър. Разговорът се развиваше в посока различна от онова, което го интересуваше, и той не знаеше как да го насочи към желаната тема.

— Барези свързваше силата на мощите с определени, много примитивни инстинкти като: анимизма, боготвореното на предците и така нататък. Същият инстинкт, провокирал дивака да изяде сърцето на врага си — за да поеме и неговата сила, — е подтикнал християните да вярват, че костта на светеца, а често и само част от тази кост, носена в малка торбичка, може да защити от болести.