Ласитър също чу звука — ниското буботене на мотор.
— Спасителната служба — обясни Джеси. Шумът на двигателя ставаше все по-силен и в един момент заглъхна. Скоро след това чуха друг, много по-слаб двигател. — Това е надуваемата им лодка. — Погледна изпитателно Ласитър: — Показах ли ти моята крепост?
— Не.
— Ела с мен — извика момчето, хвана го за ръката и го поведе по меката пътека към крепостта полянка, заградена от плетеница нискостеблени смърчове и ели. Тук, на полянката, Джеси бе оформил няколко „стаи“ с клонки. Първо въведе Ласитър в „дневната“ и седна на един прогнил пън — „дивана“, — а докато Ласитър стоеше до него, му издекламира басня за загубилия се тюлен и тръгналите да го търсят хора.
Баснята беше наистина странна, а в мига в който свърши, над гората се разнесе меко изсвирване. Ласитър позна мелодията „Оли, Оли, можеш да дойдеш“. Ясно беше: спасителите си бяха отишли.
— А Роджър? — попита той.
Мари поклати глава.
— Не са го намерили. Но един ден ще изплува. Течението тук влачи всичко покрай Нъбъл, така че…
— Питаха ли за мен?
Тя кимна:
— Знаеха, че Роджър е качил някой, който е искал да ме види, а освен това са намерили колата ти в Къндис Харбър. — Ласитър извърна глава и прошепна: „Да го…“. — Попитаха ме направо познавам ли човек на име Ласитър.
Той простена от безсилие.
— Защо не им каза, че съм бил тук?
— Нали ти не искаше?
— Не исках.
— Ами… защото не ми се струваше редно. Щяха да дойдат пак със техника за издирване, а има и друго; не всички от тях бяха спасители.
— Какво искаш да кажеш?
— Двама бяха в леководолазни костюми.
— И как изглеждаха?
— Едри — сви рамене Мари.
— Мислиш ли, че са били полицаи?
— Възможно е.
— Но е възможно и да не са.
— Така е. Точно тази възможност ме разтревожи.
Ласитър въздъхна.
— Какво искаха да знаят?
— Ами… разни неща за теб. Дали сме видели яхтата да потъва… А… поинтересуваха се и къде е Джеси. Казах им, че спи.
— Мислиш ли, че са ти повярвали?
— Да, аз съм добра актриса. Или поне бях…
По-късно същия следобед, след като обядваха и оставаше един час до максимума на прилива, започнаха да сглобяват дока. Операцията се оказа сложна и им отне три часа. Когато приключиха, Ласитър обиколи с платформата, ползвайки греблата, а Джеси и Мари свалиха рампата с макари и въжета. Накрая свърза отделните части и седна да почине.
— Не мога да повярвам, че си го направила сама — въздъхна той изморено.
— Не е била сама — обиди се Джеси.
Плоскодънката беше достатъчно лека и заедно с детето Ласитър я пренесе до водата. После двамата с Мари свалиха скифа, търкаляйки го върху три трупи. През няколко крачки Джеси викаше: „Окей!“, те спираха и го изчакваха да пренесе освободеното дърво отпред под носа. Когато стигнаха до водата, обърнаха лодката в нормалното й положение и я изтикаха в океана. Ласитър се върна при навеса, за да донесе мотора и изпадна в най-искрено изумление, че тази крехка жена е могла да повдигне такава тежест. Монтираха мотора и качиха резервоара за гориво. Облечен в спасителна жилетка и приличащ на надутото човече на „Мишелин“, Ласитър свърза маркуча първо към мотора, после към резервоара. Джеси стисна гумената гъба три-четири пъти, погледна майка си за разрешение и натисна бутона на стартера. След няколко изкихвания моторът изрева, изхвърляйки гъст син облак.
Същата нощ, след като детето си легна, двамата отново седнаха пред огъня. Мари беше в люлеещия се стол, отново прибрала колене до гърдите си.
— Как си с парите? — попита го тя внезапно.
Ласитър се изненада.
— Оправям се — уклончиво каза той.
Мари се усмихна:
— Не ме разбра. Питах дали имаш в себе си. Така че, като слезеш на брега, да не се окажеш безпомощен.
Ласитър кимна. Беше започнал да си мисли, че ситуацията се е поизменила, но тя явно с нетърпение чакаше да се отърве от него. Той бавно стана и прекоси стаята до закачалката, на която висеше коженото му яке.
— Мисля, че имам достатъчно. Истинският проблем е какво да правим с теб.
Но Мари завъртя глава:
— Не се безпокой за нас. Ние ще се изгубим след ден-два. Имам пари. Ще се установим някъде и този път ще го направя както трябва.
— Бих могъл да ти помогна. Това ми беше професия до неотдавна. — Бръкна в джоба си и извади портфейла заедно със залепналия за него подгизнал плик, който падна на пода. Ласитър се наведе да го вземе… Писмото на Барези!
— Ако искаш, вземи гюнтер — предложи тя. — Надявам се още да е в движение, но…
— Четеш италиански, нали? — прекъсна я той.
— Какво?
— Можеш ли да четеш италиански?
— Разбира се, но…
В плика имаше три-четири тънки листа, все още мокри и залепени едни за друг. Ласитър се върна при камината, седна в краката на Мари и много внимателно раздели листата.
— Благодаря ти, Боже, че си измислил химикалката — прошепна той.
— Какво говориш? Какво е това?
— Писмо, написано от Барези до свещеника на Монтекастело. Човекът ми го даде точно преди да го убият и… ето — каза той и й подаде страничките. — Кажи ми за какво става въпрос.
Тя неохотно ги взе и зачете, в началото със запъване, а по-нататък все по-гладко:
— Втори август 1995-та… Скъпи Джулио…
Усещайки близостта на смъртта, реших да ти напиша това писмо с открито и щастливо сърце, уверен, че скоро ще се изправя пред Всевишния, който ще прецени делата ми.
Сега осъзнавам, че онзи път дойдох при теб в момент на най-голяма слабост, търсейки чрез изповедта не само прошката на Църквата, но и нейното съучастие. Невероятната тайна на моя живот и мащаба на онова, което тогава възприемах като свой грях, изглеждаха толкова смазващи, че помислих тежестта им за непоносима, затова реших, че трябва да споделя бремето.
Направих го и сбърках.
Чух че си заключил църквата и си заминал за Рим. И че си останал там дни наред. О, Джулио… колко ли съм те притеснил!
Но сега знам, че само изкривената лупа на човешката суетност ме излъга да възприема волята Божия като собствено постижение. Сега вече знам онова, което ти, като божи човек, винаги си разбирал: ние всички сме инструменти на Всевишния и каквото и да правим, то не е нищо повече от проява на Неговата мощ.
Катастрофалното ми откритие, благодарение на което клетките могат да бъдат върнати към…
— Не знам какво е това — запъна се Мари и посочи някаква дума.
— Тотипотентност — погледна Ласитър. — Термин от генетиката.
Мари продължи:
… клетките могат да бъдат върнати към тотипотентност, е било неизбежно в голямата схема на нещата. И ако Игнацио Барези не го бе направил вчера, друг щеше да го стори утре. Ако не в Цюрих, тогава в Единбург.
И точно в непредотвратимостта на това, което направих, се вижда ръката на Бог. То изразява думата „неизбежност“: Божия план, втъкан в света, който ни заобикаля.
Как иначе, приятелю, ако не позовавайки се на този план, бихме могли да обясним обстоятелствата, накарали един микробиолог да се захване с изучаване на мощите? Мощите! Какво друго са те, ако не заместители на магията и фетиши? Форма на „визуална връзка“ за по-семплите духом, способна да направи сложните метафизични доктрини достъпни за обикновения човек. Този гвоздей е промушил дланта на Исус! Тази треска е била забита в плътта му! Той е вървял сред нас. Той е истински.
И въпреки това… противно на волята ми, установих, че когато слагам тези предмети под микроскопа, в главата ми се въртят най-разнообразни възможности. Снизходителното отношение, с което в началото подхождах към тази тема, скоро отстъпи пред по-дълбоко разбиране. След петдесет години научна дейност аз осъзнах онова, което всеки селянин интуитивно знае: тези предмети са осезаемата връзка с Бога.
Подобна гледна точка не се радва на популярност в Рим. Ватикана би предпочел да бъдат веднъж завинаги забравени времената, когато търговията с мощи е била в разгара си… когато за късче плат или дърво са били плащани състояния, когато търгаши на мощи са тровели светците, за да могат по-бързо да продадат костите им. Ватикана винаги е гледал на боготвореното на мощите като на заплаха. Защото, когато чудотворните късчета са стигали по някакъв начин до далечните енории, натам са тръгвали и богомолците с богатствата си, което означава обедняване за Ватикана.
Като консултант експерт, работещ за Ватикана, задачата ми беше проста: да дискредитирам очевидните фалшификати и да се въздържам от коментар за другите. Така и правех: разкрих, че „ключицата“ на Свети Антоний е само агнешко ребро и че кърпата, с която е попита потта от „челото Христово“, е от тъкан, изработена през петнайсети век.
Наистина голяма част от обектите, които ми бяха дадени да изследвам, се оказаха фалшификати — точно както Ватикана подозираше. Но не всички! Имаше и предмети, които не можех да дискредитирам: външният им вид изглеждаше правдоподобен, възрастта съвпадаше. Те можеха да бъдат истински… но можеха и да не бъдат.
Тогава се обърнах към медицината, смаян, че може би ми се удава възможността да изиграя ролята на акушер на Бог и че… това трябва да стане делото на живота ми.
