— А не може ли да остане? — примоли се Джеси. — С него е много по-интересно.

— Не, разбира се, че не може да остане, Джеси — строго му отговори Мари. — Той има собствен живот, към който трябва да се върне. Нали?

Ласитър я изгледа продължително. Накрая каза:

— О… да, абсолютно.

Беше си чиста проба лъжа и той се замисли над нея, докато миеше чиниите, а Мари четеше на Джеси в другата стая. Истината беше, че макар да ги бе намерил, нещата далеч не бяха приключили… и нямаше да приключат, докато…

Докато не разбера какво се е случило и защо.

Мари сложи Джеси да спи и излезе при него. Двамата седнаха пред камината. Струваше му се тъжна и й го каза.

— Просто сега… като си тук… Джеси е толкова възбуден и щастлив… което ме кара да осъзная… колко егоистично е всичко това.

— Да се живее на остров?

Тя кимна:

— Но няма да е вечно. През есента ще трябва да го дам в детска градина, така че… ще се наложи да намерим къща в града.

— Не се ли страхуваш, че някой може да те познае? — погледна я Ласитър.

Тя поклати глава:

— Не. Кой ще допусне и… Освен това тогава бях съвсем различна.

— Искаш да кажеш, че си изглеждала различно?

— Не, чувствах се различно. Това обаче вече не ми се струва важно. Важното сега е Джеси.

— Така е — съгласи се Ласитър. — И точно по тази причина трябва да се махнете оттук.

Тя го погледна нетърпеливо:

— Мислех, че се разбрахме да не дискутираме това.

— Добре, няма — въздъхна той. — Но ми направи една услуга: когато дойдат спасителите, им кажи, че не си ме виждала.

— Защо? — подозрително го изгледа тя.

— Защото същите хора, които търсят мен, търсят и теб. И те — ще се наложи просто да ми повярваш — никак не са добри. Защото, ако спасителите ме откарат на брега, някой ще трябва да напише доклад и на този доклад ще се появи моето име, няма как иначе. А поради смъртта на местен жител местните вестници ще подхванат историята. И знаеш ли какво ще се случи по-нататък? Нека да ти кажа: в селото ще се появят хора, които никой преди това не е виждал. И те ще започнат да задават въпроси от рода на: „Той наемал ли е лодка?“, „Къде е отишъл?“, „С кого се е видял?“ — Поспря, за да си поеме дъх. — Проблемът е голям. Най-добре е да се добера до сушата сам.

— Как?

— Имаш лодка. Можеш да ме откараш.

Тя сви крака и подпря брадичка на коленете си.

— И после какво? Ще те оставя на скалите, така ли?

— Да.

— Това са глупости. А ти какво ще правиш по-нататък?

— Не се безпокой за това.

Поклати глава:

— Тази лодка дори не е във водата. И платформата не е.

— Какво означава това „не е във водата“?

Изгледа го.

— Ами през зимата ги изтегляме, защото иначе ще замръзнат. Тук два пъти годишно всичко се сковава от лед.

— Да, но щом е завързана за…

Тя се изсмя:

— Ти не разбираш: говоря ти за тоновелед. Когато започне да се топи и дойде прилив…

— Сега няма лед!

— Сега не, но… — тя тежко въздъхна. — Май ще трябва да спуснем платформата, за да те върна на брега.

— Ето това искам.

— Добре, тогава това и ще направим.

Двамата замълчаха. Ласитър погледна встрани, после се обърна отново към нея:

— Може ли да те попитам нещо?

— Господи! Ама ти си като Джеси.

— Не, сериозно, става дума за клиниката. Всички жени, които са били убити, са се подложили на една и съща процедура. Започнах обаче да се питам… ти защо го направи?

— Кое… донорството на ооцита ли?

— Да… искам да кажа… на твоята възраст е малко необичайно. Другите жени са все по-възрастни. Нали такава е идеята… — Погледна към тавана. — Нещо започнах да задавам много интимни въпроси, нали?

— Какво от това? — каза тя примирено. — И без това ти споделих всичко. В моя случай не става дума за стерилитет. Бих могла да имам деца. И наистина бих искала да износя дете. Но генетичният материал трябваше да бъде на друг. Не моят.

— Защо?

— Синдром на Дюшен.

— Какво пък е това?

Тя се загледа в пламъците на огъня.

— Има един ген, който се предава по женска линия, макар че поразява само мъжете.

— И какво става?

— Това е увреждане на хромозомите. Като хемофилията, с тази разлика, че е нелечимо. Всички, които го имат, умират млади. Брат ми беше само на тринайсет години.

Ласитър си спомни, че Мод му беше разказала как са пренасяли с лодка братчето на Мари, увито в одеяла.

— Съжалявам.

Тя се облегна на стола и с равен глас му разказа какво представлява заболяването — прогресивна атрофия на мускулите, която започва под прасците и се придвижва нагоре. Затруднява се ходенето, после става мъчително, накрая — невъзможно. Мускулите на краката се стопяват, но болестта не спира дотук, а продължава нагоре, докато стигне диафрагмата. Тогава става трудно да се диша и невъзможно да се кашля. Накрая болните умират от пневмония или някаква друга инфекция.

— Направиха ми изследвания, когато бях на двайсет години. И откриха, че съм преносител.

Не знаеше какво да каже, затова попита:

— Всичките ти деца ли биха пострадали?

Тя поклати лекичко глава:

— Петдесет процента вероятност при всяко. Което означава, една четвърт вероятност да имам момче с Дюшен.

— Това не е толкова лошо…

— По-добре да се играе на руска рулетка. Не разбираш ли, че рискуваш чужд живот, и то живота на същество, което обичаш повече от всичко останало на света?

— Иска ми се да ти кажа колко съжалявам, но…

— Няма значение. Имам Джеси и няма начин да заобичам нещо друго повече от него.

— Виждам.

— Не си мисли, че съм била смазана, когато разбрах за болестта. Тогава… тогава около мен нямаше никой и изобщо не мислех да имам деца. Вратата, така да се каже, беше затворена, но аз дори не чуках на нея.

— Какво те накара да размислиш?

Тя помълча, после каза:

— Живеех в Минеаполис. Чувствах се самотна и изоставена. Усещах в себе си, че ако имам бебе, няма да бъде така… и започнах да мисля за осиновяване, но с Калиста и цялата дандания около нея това не беше никак просто. Направо си беше невъзможно. И тогава прочетох в един вестник материал за новата технология с използване на яйцеклетка от донор. Сякаш ме прониза ток! Два месеца по-късно летях за Италия, а два месеца след това вече бях бременна.

Когато късно на следващата сутрин пристигнаха спасителите, Ласитър и Джеси бяха на другата страна на острова и „изследваха“.

Беше необичайно топло за сезона, почти пролетно време. Сред дърветата имаше лека мъгла. Детето тичаше напред по горската пътека, застлана с килим от борови иглички, а Ласитър го следваше. Първата им спирка бе „докът“, където на скален перваз стояха две лодки. Бяха обърнати с дъната нагоре и за всеки случай бяха привързани за дънера на близък бор. Едната беше скиф, дълъг около четири метра и половина, другата беше плоскодънка. Наблизо имаше навес, в който бяха подредени „всичките ни лодкарски принадлежности“. Там, върху дървена скара, лежеше мотор „Евинруд“, а наоколо се виждаха резервоари за гориво, спасителни жилетки, въжета за акостиране, рибарски такъми и още какви ли не неща.

Самият док изглеждаше нов и беше боядисан в сиво. Част от него бе постоянно прикрепена за скалния навес и се издигаше доста над белега за нивото при прилив подобно на дъска за скокове във вода. Останалата част, състояща се от нещо като сал и къса рампа, беше изтеглена върху навеса.

Ласитър следваше Джеси от една скална ниша към следващата. Двамата заедно освободиха два нещастни рака, заплели се във въдицата за змиорки. После Ласитър се изненада — както се очакваше от него, — когато му бе показан дъбът, израснал през ръждясалата рамка на някакво легло и обхванал със ствола си метала.

— Някога тук са държали лодките през зимата — обясни Джеси, — но сега… — момченцето наклони глава и вдигна предупредително пръст.