Странно. Започваше да се безпокои. Къде можеше да е Ацети. Върна се обратно в църквата, решил, че свещеникът се моли в някой параклис. Може би, когато го правеше, концентрацията му бе толкова силна, че изключваше света край себе си и затова не го бе чул.

Ласитър нямаше представа какво е да се молиш. Не го бе правил никога. Веднъж Джоуси бе решила, че е модно да си религиозен — увлечението й бе продължило точно три месеца — и бе настояла той и Кати да се редуват с „Отче наш“ преди ядене. А когато идваше време за лягане, ги караше да казват друга молитва — този път пред нея и на колене. Само че Ласитър никога не се бе замислял над изричаните думи. За него те бяха просто звуци без смисъл и значение.

Отново извика, този път по-силно:

— Отец Ацети! Джо Ласитър е.

Нищо.

Една от свещите припламна, изпука, угасна и задими с восъчна миризма, която Ласитър помнеше от рождените дни и празничната торта.

Може би свещеникът бе изпратил някой енориаш до дома. Или някой беше болен и той бе отишъл да го утеши.

Реши да почака. После реши да запали свещ за умрелите. Малък знак сочеше към кутията за дарения и без да се замисли. Ласитър извади банкнота, сгъна я по дължина и я пъхна в процепа. Така и не разбра каква бе банкнотата — един или сто долара. А можеше и да е хиляда лирети. Не знаеше. Не го интересуваше. Главата му бе странно олекнала, готова да се понесе из въздуха. Мъжете отвън… Чул бе някой да казва, че градчето е страшничко.

За Кати, помисли си той, запалвайки първата свещ. За Брендън, нарече втората, чувствайки се малко неестествено, сякаш имитираше чужд, видян някъде ритуал. Така си и беше.

Щеше да почака Ацети още малко, после щеше да потърси изход отзад, за да се измъкне незабелязано от площада. А междувременно… можеше да поседи в тъмното на една от седалките…

Изведнъж десният му крак се подхлъзна и той залитна. Задържа се прав само защото се хвана за гърба на най-близката седалка.

Погледна към пода, там, където се бе подхлъзнал. В тъмнината нямаше цветове, но видя някакво петно. В същия момент носът му долови някаква миризма, напомняща му за… щандовете за месо в големите магазини.

Вгледа се отблизо и видя струйка кръв. Проследи я до изповедалнята. Не искаше да стъпва по нея, но нямаше избор.

Никога преди не бе влизал в изповедалня, така че, когато дръпна завеската, сърцето му сякаш спря, тъй като видя, че кабинката е празна. Облекчението му обаче бе краткотрайно. Огледа се и видя, че кръвта изтича изпод преградата между двете отделения. Вече нямаше никакво съмнение какво ще намери от другата страна.

Подметките му лепнеха и сърцето му отново заби тежко. Дръпна втората завеса. Ацети седеше, подпрял лице в разделителната решетка. В дясното му слепоочие имаше малка входна дупка, а изходното отверстие беше с размера на юмрук. Нямаше нужда да се вглежда, за да установи, че стената отзад е посипана с парчета мозък.

Куршум с ниска скорост. С мек връх. От онези, които се разпадат и разкъсват всичко наоколо. Така наречените „дум-дум“. Едно време си ги правеха сами, като изрязваха кръст върху върха на куршума, днес обаче вече се продаваха. Много по-добри.

Свещеникът явно бе седял в кабинката, притиснал ухо върху малката метална решетка. Убиецът бе влязъл от другата страна, беше седнал на пейката и със започването на изповедта бе извадил пистолета си. „Прости ми, отче, защото съгреших.“След това бе стрелял от упор, използвайки куршум, с който можеше да се убие и слон.

Отне му минута да изтегли тялото на Ацети от кабината. Не знаеше защо го прави. Може би защото Ацети изглеждаше някак… притеснен вътре. Искаше му се да подложи възглавничка под главата му, но…

Остави го на пътеката и тръгна към олтара. Затърси изход, но попадаше все на непознати предмети и странни места. Изход като че ли нямаше. Църквата явно бе залепена отзад за други сгради, което го поставяше пред простата алтернатива: или да остане, или да излезе. С уговорката, че ако решеше да излезе, трябваше да го направи през главния вход.

Отвори вратата с леко побутване, спря за момент на площадката пред стъпалата и огледа площада. Беше пуст и ярко осветен от луната. Бързо заслиза надолу към фонтана, чието гъргорене бе единственият звук в нощната тишина. Лунната светлина блещукаше по изтичащата от лъвската паст вода.

И тогава го зърна.

Видя го под лунната светлина на ъгъла, където Виа делла Феличе излизаше на площада. В следващата секунда луната се скри зад облак и мъжът изчезна. Ласитър дори се поколеба дали изобщо го е видял. Обърна се към втората улица, чието име не знаеше, и тръгна към нея, но в един момент тъмнината оживя и пред него изникна нещо като стена.

Матрака!

Ласитър побягна. Само че нямаше как да избяга.

—  Ecco! Cenzo! — тихо извика Матрака. Гласът му бе изненадващо тънък, почти женски.

Ласитър огледа площада, попивайки с поглед всичко: фонтана, църквата, кафенето, стената. Наистина нямаше как да изчезне. Матрака и по-дребният приближаваха. Виждаше в мрака зъбите им. Усмихваха се.

Ласитър тръгна заднешком, без да се вълнува накъде отива — важното беше да е по-далеч. По-малкият бръкна в джоба си и извади нещо като „Валтер“ със заглушител на дулото. Затегна заглушителя и зашепна на приятеля си. Гърбът на Ласитър докосна парапета. И това беше всичко. Краят на пътя…

Мъжете се приближаваха все така спокойно. Вече различаваше и лицата им. Онзи с пистолета беше по-млад и грозен. Приличаше на камила, сякаш, когато се е раждал, го бяха изтегляли за лицето с форцепс. Погледът му беше тежък, очите изпъкнали, косата толкова ниско подстригана, че изглеждаше като сянка по черепа му.

Матрака беше от по-друг сорт. Целият квадратен и като че ли имаше нужда да се бръсне през час. Косата му беше плетеница от къдри и дори от това разстояние Ласитър виждаше яростта в очите му.

Мога да се хвърля срещу тях, мина му през главата. Или обратно — да скоча долу и да видя какво ще се случи. Никоя от възможностите не му се видя привлекателна, но едната може би даваше малко по-големи шансове за оцеляване. Искаше да се обърне и да прецени последиците от падането: щеше ли да бъде отвесно или имаше някакъв наклон, който поне малко да смекчи удара. Макар вече да беше гледал в урвата, не можеше да си спомни, а най-лошото бе, че не можеше и да откъсне поглед от двамата убийци, които се приближаваха все повече.

Ласитър не знаеше, че решението всъщност е взето. Разбра го, когато малкият вдигна пистолета. Тогава почти небрежно сложи крак на парапета и се оттласна в пропастта. Зад него, някъде горе, се чу изпукването на три бързи изстрела. Но той вече падаше, падаше във въздуха удивително дълго.

Мъртъв съм! Покойник. Ето сега! Край… Тъмнината се завъртя, но очите му бяха безполезни, а образите — невъзможни за обработка. И тогава, без никакво предупреждение, гравитацията заби тялото му в склона, изтръгна въздуха от гърдите му и Ласитър се затъркаля надолу. След малко отново излетя като гюле във въздуха, после пак се приземи, неспособен да овладее ситуацията. Инстинктивно намери удобен момент, за да прибере колене до гръдния си кош и да покрие главата си с ръце.

Последната му свързана мисъл бе, че ако се удари в нещо, това ще сложи край на мъченията му. Не беше опасение, нямаше време за това — просто го помисли. Примерно в скала… Глава… скала… глава като яйце… яйцето се счупва… мозъкът се пръсва навсякъде. Или в дърво… дърво… разкъсва ме на две. Ъгълът на падане… Наука… Инерцията…

И тогава, точно като бейзболист, втурнал се към втора база, се озова с краката напред, използвайки ги като спирачка, докато ръцете му заораваха в пръстта. Заби се в някакъв храст. Един нокът му се чупи. Затвори инстинктивно очи, за да ги запази от тръните. Накрая спря рязко, подпрял с крака си голям камък.

В безопасност.

Освен ако не беше вече мъртъв. Но не можеше да е мъртъв. Болеше го прекалено много. Навсякъде. Отдясно в ребрата му пламтеше горски пожар — това беше мястото на скорошната му контузия, — а в глезена му сякаш се беше забил кол. Сопраното на остра болка го прониза от дясното ходило нагоре по крака. Усещаше в устата си вкус на кръв, кожата на бузата му бе ожулена… и го беше страх да помръдне.