Ами ако опиташе да стане и нищо не се получеше? Болеше го, беше объркан и парализиран от страха да не е парализиран. Така че лежеше и гледаше към луната, която си играеше на криеница с облаците. Във въздуха се носеше тежка борова миризма, а нощта изглеждаше неестествено светла. Дочу в далечината чуруликане на хиляди птички.

Какво?!

Къде съм?

О, да!

Трябваше да стане. Ако не успееше да помръдне, поне можеше да се развика, за да даде възможност на Матрака и на приятеля му да го намерят и да сложат край на мъките му с куршум.

Със стон се обърна по корем, хвана се за един клон наблизо и се изправи на крака. Залюля се леко, огледа се и видя, че е на склона, малко под градската стена, на място, което беше относително равно. Паркингът се намираше на стотина метра от него, а от другата му страна бе игрището — ярко осветен остров в нощта. Чу отново свиркането и разбра, че не бяха никакви птички, а остри освирквания в типично италиански стил. Официална среща, реши Ласитър. Твърде много шум и светлина за махленски двубой.

Отупа дрехите си и потърси нещо за подпиране. Намери един откършен боров клон и опита да се облегне с цялата си тежест на него. Огъна се, но издържа.

Закуцука в посока на паркинга, опитвайки се да игнорира болката в глезена. Каквото и да бе поражението там — счупване или изкълчване, — усещаше, че нещата се усложняват с всяка крачка. А му предстояха доста крачки. Отиването до паркинга му отне десет минути. Когато пристигна, публиката на игрището дружно изрева. Някой явно беше отбелязал гол.

Паркингът беше малък и вероятно заради мача — пълен с коли и велосипеди. Ласитър застана в сянката на един кипарис и затърси с поглед наетата кола, с която бе пристигнал. Изплаши се, че може да е блокирана. Слава Богу, не беше. Тъкмо се готвеше да тръгне натам, когато на петнайсетина метра от нея някой запали запалка на задната седалка на черен роувър. Не можеше да различи лицето, но в колата имаше двама души, които явно не бяха любовници.

Пое дълбоко дъх.

Ами, разбира се. Градът можеше да се напусне само по един начин. Не беше необходимо Матрака да е титан на мисълта: ако не се бе убил при падането, къде другаде щеше да отиде освен при колата? И какво друго му оставаше — да се изтърколи до полите на шибаната планина и да отиде на автостоп до Тоди?

Можеше, естествено, да се върне обратно в Монтекастело, но така оставаше в капана. Замисли се за футболното игрище. Стигнеше ли до него, можеше да се загуби сред тълпата. Но как? Дрехите му бяха разкъсани и окървавени — за щастие само малка част от кръвта беше негова, — лицето му беше насечено от клоните, а и едва вървеше. Изводът беше, че в Италия не съществуваше тълпа, достатъчно голяма, за да го приеме — в мига, в който хората го видеха, сигурно щяха да закрещят от ужас. От друга страна, ако се добере до полицията… Какво тогава? Щяха да го задържат поне докато намерят преводач. После щеше да бъде в безопасност, но само за кратко. До момента, в който „Умбра Домини“ или СИСМИ се свържат със своя човек сред надзирателите, което за страна като Италия изглеждаше напълно правдоподобен сценарий. В такъв случай, щеше да увисне на собствения си колан в килията още преди да се е съмнало.

Значи и това се изключваше. На всичкото отгоре роувърът му отрязваше пътя към игрището или полицията.

Колелата се падаха точно срещу него. Редицата беше дълга и в нея бяха натъпкани всякакви марки и модели. Ласитър се приведе и се запромъква към тях. Не след дълго намери, каквото му трябваше — стар английски бегач, чийто собственик не бе сметнал за нужно да го заключва за стойката.

И все пак незабелязаното измъкване от паркинга нямаше да бъде лесно. Но ако Матрака и приятелят му следяха повече колата му, може би нямаше да обърнат голямо внимание на някакъв велосипедист. От друга страна, имаше вероятност да се загледат. Ако го направеха, всичко щеше да приключи доста бързо. Просто щяха да го застрелят в главата и да си заминат.

Поколеба се, но накрая прецени, че няма други възможности. Ако се движеше достатъчно бързо, можеше да се промъкне покрай тях. Пое дълбоко въздух, яхна колелото, оттласна се с десния крак и започна енергично да върти педалите. Бегачът се понесе към роувъра, набирайки скорост. Едновременно с това нещо запърпори…

Огледа се за причината за шума и веднага забеляза какъв е проблемът: собственикът бе закрепил карта за игра към рамката, така че спиците да я удрят, когато колелото се завърти. По дяволите! Вече приближаваше роувъра и…

Мина покрай него. И се озова на свобода. Беше близо до изхода на паркинга. Можеше да си отдъхне. В този момент обаче двигателят на някаква кола изрева зад гърба му. Погледна през рамо и видя запалените фарове. Миг по-късно потегли и самият роувър.

Вече беше извън паркинга и все още набираше скорост надолу по склона, въртейки яростно педалите. Пътят се виеше около планината като улей на тирбушон и се спускаше към равнината в центростремителна вихрушка… или поне така изглеждаше на Ласитър.

Не можеше да каже с каква скорост се движи, но беше ужасен. Роувърът беше доста назад и единственото, което виждаше от него, бе светлината на фаровете му. Колата се намираше все още някъде по средата на склона и слава Богу, не скъсяваше разстоянието.

Използваше спирачките само от време на време, накланяше се силно на завоите, оставяше на гравитацията да върши работата си и се молеше да не излети във въздуха. Сърцето му биеше до пръсване, вятърът щипеше очите му, а картата се удряше в спиците с такава честота, че направо пееше.

Малко по малко равнината започна да се издига към него. Скоро теренът щеше да се изравни и скоростта му да падне, и роувърът да започне да го застига…

Изведнъж се озова на равното. Спусна се от планината като топка за боулинг и полетя със силата на инерцията към овощната градина, която помнеше от преди. Тя отстоеше на по-малко от километър, но когато стигна до нея, вече натискаше педалите здраво, а роувърът не го изпускаше от фаровете си.

Все пак първи навлезе в горичката. Покара още малко, спря, остави колелото да падне и закуцука сред дърветата.

Мястото бе удивително подредено: изкуствена горичка, в която всички дървета се намираха на еднакво разстояние от съседите си и бяха горе-долу еднакво големи. Нямаше ниска растителност и клоните бяха подрязани до около два метра над земята.

Ласитър се обърна и видя роувърът да навлиза в поляната пред горичката. Фаровете му бяха включени на дълги светлини. Спря и известно време двигателят му работи на празен ход. След това фаровете изгаснаха, вратите се отвориха и Матрака и партньорът му слязоха.

Ласитър остана неподвижен и неспособен да повярва, че това се случва на него. Мястото му не беше тук. Той имаше прекалено много връзки, за да стигне до положение да се крие зад някакво си дърво в нечия си гора. Разполагаше с вселена от информация и цели корпорации се бореха за нея. Силни мъже на три континента работеха за него и бяха готови да направят, каквото им нареди… А сега се бе озовал тук, в тази рехава горичка, и търсеше дърво, зад което да се скрие, след като едва бе избягал от една църква. На колело!

Студено е, дявол да го вземе, и с този глезен… Усещаше, че е силно отекъл. Но не беше счупен и или ендорфините потискаха болката, или изкълчването не бе чак толкова лошо. Все пак можеше да ходи.

Някъде в далечината ромолеше река и Ласитър пое натам, разчитайки на прикритието на шума. А ако се стигнеше до най-лошото, можеше да скочи във водата, да заплува под повърхността и…

… да се удави. Температурата на водата едва ли беше над десетина градуса.

Зад него изпукаха някакви клонки и той се обърна. Камилата се приближаваше, внимавайки къде стъпва. Имаше наперената походка на хищник. Ласитър се скри зад едно дърво и зачака. Изведнъж мъжът спря, огледа се ненужно във всички посоки, дръпна ципа на панталона си, с дълга въздишка се обърна срещу близкото дърво и започна да се облекчава.