— Джими е в прекрасния хотел „Интерконтинентал“ в екзотична Прага — насмешливо го информира дежурният полицай. — Там сигурно има много номера, на които можете да позвъните. Започвате с 011. Имате ли нещо за записване? Защото не си представям как бихте запомнили…

— Казвайте.

Ласитър отбеляза поредния номер в бележника си, сложи обратно слушалката и набра „Интерконтинентал“, Прага. Наближаваше два часът сутринта, но детективът не вдигна, затова Ласитър се задоволи да остави поредното съобщение.

После се просна на леглото, събу си обувките със стон и заспа.

Беше почти обед, когато се събуди. Установи, че лежи все в същата поза — по гръб, с поглед към тавана. Надигна се, помагайки си с ръце и лакти. Някак си стана от леглото и притиснал ръка до ребрата си, бавно и неуверено тръгна към банята. Внимателно се изправи пред огледалото и надигна тениската си. Цветовете по кожата му го накараха болезнено да примигне — жълто, мораво, тъмночервено, черно и най-сетне гаден нюанс на розовото.

Отне му поне пет минути, докато нагласи желаната температура на водата, а след душа му потрябва двойно по-дълго време, за да се изсуши. Имаше места по кожата, които бе нетърпимо дори да докосне с кърпата. Над кръста беше почти обездвижен, навежданията бяха агония, а всякакъв опит за по-рязко движение бе просто немислим. Облече се с безкрайно търпение и си поръча, без да бърза, кафе и кроасан. Десет минути по-късно подносът пристигна, а той още се бореше с връзките на обувките. Хрумна му, че не е зле да си купи мокасини.

Когато сервитьорът си тръгна, Ласитър пусна телевизора с дистанционното. Търсейки CNN, започна да превключва каналите и в един миг зърна на екрана лицето на Бепи. Вече беше подминал канала и се наложи да се връща.

Снимката беше стара — вероятно от дипломирането му или нещо подобно. На нея Бепи се усмихваше все така самоуверено, но Ласитър забеляза, че косата му е по-къса и професионално оформена в прическа. Изглеждаше като кръстоска между естраден певец и момче от църковния хор, затова лицето му би предизвикало усмивка… ако не беше притеснението защо ще показват Бепи по телевизията.

Ласитър се опита да разбере какво казва гласът зад екрана, но не улови нито дума.

Малко след това фотографията на Бепи бе сменена от жива картина. Някакъв репортер стоеше на тротоара пред голяма църква и разговаряше сериозно с групичка деца, зяпнали в камерата. Наблизо бяха паркирали две полицейски коли и линейка.

Гласът на репортера продължаваше да звучи, докато камерата се насочваше, за да приближи до трима мрачни мъже в униформи, тикащи носилка на колелца. Паважът беше неравен, заради което мъжете имаха проблем с количката. Тя подскачаше и се тресеше, а от време на време им се налагаше и да я повдигат, за да преодолеят поредната неравност.

Картината превключи в студиото и този път, максимално концентриран, Ласитър успя да чуе: „Santa Maria… Polizia… Bepistraversi… Molto strano“.После говорителят се усмихна, размести листата пред себе си и започна с друга история от живота на Вечния град.

Ласитър продължи да изрежда каналите, но хващайки различните репортажи все по средата, не беше сигурен какво изобщо гледа. Разплакана жена с черен шал праз раменете разказваше нещо, но как можеше да разбере дали това е съпругата на Бепи, или бежанка?

Вбесен от безпомощността си, Ласитър изключи телевизора и се обади на Джуди Рифкин. Намеря я вкъщи. Във Вашингтон беше седем и половина сутринта, така че не се притесняваше, че може да я събуди.

— Джо! Къде си?

— В Рим.

— Днес следобед щях да те търся. Онази история с „Американ експрес“ взе да напича…

— Мисля, че Бепи е мъртъв. — В слушалката се възцари тишина. Джуди не знаеше какво да каже. — Тук нещата позагрубяха неочаквано и… Току-що видях лицето му по телевизията. Не знам какво разказваха, но имаше линейка, полицейски коли, носилка.

— Сигурен ли си?

— Не, не съм. Може би… може да е заподозрян в нещо. Нямам грам представа в какво се е… От друга страна, не мога да се свържа с него по телефона и… — Остра болка го преряза отстрани и той неволно изохка.

— Какво има?

— Нищо… Снощи ме напердашиха.

— Теб!?

— Да… Остави това, сега важното е какво е станало с Бепи. Погледни в агенциите — Ройтерс, АП и така нататък. Потърси с ключова дума името на Бепи и ми изпрати по факса, каквото излезе.

— В кой хотел си?

Даде й номерата и прекъсна разговора. Докато чакаше, прегледа телефонния справочник, намери там Асошиейтед прес и набра номера. Отказаха да се занимават с него. Същото стана и в ВВС, „Уестингхаус рейдио“, та дори и приятелите от „Роум дейли американ“.

Два часа по-късно на вратата на стаята му се почука и някой пъхна плик под прага. Вътре имаше две страници: заглавен факсов лист със знака на „Ласитър Асошиитс“ и втора страница. Съдържанието на факса беше:

Ласитър прочете историята три пъти, надявайки се, че нещо не е разбрал, но и трите пъти схвана едно и също: Бепи беше мъртъв. При това беше умрял в мъки.

Изведнъж се сети, че би могъл да потърси Джани Масина. Ако имаше някой, който можеше да му каже какво се е случило, това беше само Масина. Прелиствайки задните страници на бележника си, Ласитър намери телефона на журналиста и му позвъни.

—  Pronto?

— Обажда се Джо Ласитър.

— Да?

— Срещнахме се преди няколко дни и…

— А-а, разбира се! — Гласът му се пречупи. — Чули сте? За Бепи?

— Да, видях го по телевизията.

Масина въздъхна:

— Не мога да повярвам! — Въздъхна отново.

— Причината, поради която се обаждам… И аз не знам. Бепи… той работеше за мен, когато това се случи, и аз си помислих, че може би… във връзка с „Умбра“… нали е бил намерен пред църква…

Масина издаде звук, изразяващ скептицизма му:

— Около „Умбра“ винаги има слухове. Но това? Не, съмнявам се. Църквата е интересна… обаче няма връзка с „Умбра Домини“.

— Защо казвате, че е „интересна“?

— Защото… е интересна. Тя е на шестстотин години и е посветена на Божията майка. Казват, че е била издигната след снеговалеж, чудотворен снеговалеж, при който снегът паднал като… като чертеж на църква. Така че всяка година, на рождения ден на църквата, хвърлят от купола листенца на цветя… бели… Освен това вътре има реликви — парчета дърво от яслата. Цели пет! Представяте ли си?

— Истински ли са?

— Откъде да знам? Това е религия. Всичко е истинско! Нищо не е истинско! Искате да знаете кое е истинско, така ли? Кварталът, в който е църквата, е истински.

— Ройтерс казва, че бил с „лоша репутация“.

Масина презрително изсумтя:

— Ние го наричаме „Площада на лайното и иглата“! Там не припарват дори проститутки. Само наркомани и побъркани…