— Сигурен ли сте, signore?Полицията…

— Не се безпокойте. — Който и да беше, си тръгна, мърморейки неразбираемо на италиански.

Минута по-късно иззвъня телефонът и за пръв път в живота си Ласитър изпита облекчение при мисълта, че се намира в хотел, който предлага дериват в банята. Вдигна слушалката и шокира управителя, като му каза, че не иска да говори с полицията и че не смята да подава оплакване.

— Но мистър Ласитър… това е ваше право. Нападнали са ви!

— Изкарайте колата ми от гаража и ми пригответе сметката.

— Сигурен ли сте, signore?

— Слизам след малко.

Отне му половин час да смени ризата си и да си събере багажа, а после се наложи да впрегне всичките си сили, за да мине прав през фоайето. Управителят го чакаше отвън в двора пред парадния вход, едновременно разтревожен, виновен и мъчещ се да запази достойнството си. Наетата кола го чакаше, работейки на празен ход. Щом го видя, управителят му отвори с лек поклон вратата и проследи как госта на хотела сяда на шофьорската седалка. Уверил се, че всичко вече е наред, затвори вратата, наклони глава и заучено се усмихна.

— Къде е администраторът? — попита Ласитър, като се огледа.

— Роберто? — намръщи се управителят.

— Да, не го видях вътре.

— Тръгна си преди малко. Астмата.

— Добре, предайте му, че му желая да се почувства по-добре.

—  Grazie. Il signore е molto dentile!След всичко, което се случи!

— Защото следващия път, когато видя кучия син, ще му направя втора дупка отзад.

Продължително мълчание. Накрая управителят се осмели да попита:

—  Scussi?

— Обещавам му го.

Ласитър отпътува за Рим още същата нощ, придържайки торбичка с лед до ребрата си. Говореше си сам, докато колата го отнасяше на север по автострадата.

„Какво, по дяволите, си мислеше?“, проклинаше се той. „Не че изобщо нещо си мислел, защото, ако беше опитал да го направиш, нямаше да те напердашат в шибаната ти хотелска стая. А сега кой знае дали две от ребрата ти не са се забили в белия ти дроб, а дори и да не са, ще има да почакаш, докато можеш отново да легнеш на тази си страна, защото… те боли-и-и-и!“

Болеше го не само тялото. Гордостта му бе не по-малко наранена от ребрата. Делла Торе го бе заглавичквал в църквата… първо с вдъхновената си реч, после с молитвата… молитвата!…а междувременно колегата му… „Матрака“… бе претърсвал хотелската му стая. И той сигурно още щеше да виси в църквата („Прибери го в сърцето си, Господи“), ако не се бе появил онзи пияница и не бе развалил магията. После пък администраторът се бе опитал да го задържи („Може би ще ми окажете честта“). Колко намека трябваше да му бъдат направени, за да усети, че нещо не е наред?

И накрая стаята… Pronto? Кой си ти, да те…? Scussi? Фрааас!

Ето това го болеше. Защото той наистина беше добър. Беше се боксирал в колежа и се бе представил добре. Не беше свикнал да губи, без значение колко едър е противникът му. Защото знаеше къде и как да удря. И как да се опази. Или поне така си мислеше… до тази нощ.

Хм, бяха го напляскали, но ефектът от това не бе изцяло отрицателен. В такива случаи обикновено се събуждаш, разумът се връща в главата ти и започваш сериозно да се замисляш как да избегнеш повторението. И точно по тази причина взе решението да не се връща в „Хаслър“. Вместо това нае стая в „Моцарт“ — малко хотелче на калдъръмена пряка на Виа дел Корсо.

Хотелът беше част от palazzoсъс стаи, високи по четири метра, заспала градина и безлюден бар. Макар да наближаваше полунощ, той поиска и получи апартамент на втория етаж с изглед към уличката. Престарял пиколо тръгна пред него да му покаже пътя, докато Ласитър полагаше максимум усилия да върви, без да изостава, скърцайки със зъби от болка.

Когато пиколото си тръгна, той превъртя ключа два пъти, извади от барчето две миниатюрни бутилчици скоч и ги изля в пластмасовата чаша за вода. После седна зад бюрото до прозореца и разтвори „бележника по случая“.

Преди години, още когато беше в Брюксел, си бе създал навика да започва нов бележник с всеки нов случай. Подобна практика бе полезна по няколко съображения. Тя му позволяваше да намира имена, които, ако ги бе записал в азбучник, щяха да бъдат завинаги загубени. Можеше и да не си спомни името на конкретен следовател, патолог или експерт по автентичност на документи, но беше невъзможно да забрави случай, така по асоциация щеше да се сети и за интересуващия го човек, свършил в миналото някаква полезна работа за него. А след тази асоциация оставаше само да отвори бележника по случая, за да намери името.

Още след първата година си бе харесал модел — евтин, репортерски, със спирала, който лесно се държеше с една ръка и се хващаше във вътрешния джоб на сакото. Ако някога престанеха да ги правят, „Ласитър Асошиитс“ сигурно щеше да фалира.

Когато започваше нов бележник, Ласитър вписваше имената и телефонните номера от последната страница някъде напред. По този начин всички адреси можеха да бъдат групирани, а и мястото никога не свършваше.

Постъпи по същия начин и в случая с убийството на Кати и Брендън, затова вече бе събрал някои полезни номера. Първи бе телефонният номер на Риордан, следваха тези на няколко лекари. Идеше ред на Том Труонг, после на хотела в Чикаго. Бепи. Анджела. Еглоф. И „Умбра Домини“.

Отпи от скоча си и погледна през прозореца. Гледката беше красива, макар озеленената улица да бе напълно безлюдна. Вдигна слушалката, направи справка с бележника и набра номера на Бепи. Не успя да се свърже. Накрая позвъни на пейджъра му и въведе телефонния номер на централата на „Моцарт“. Безпокоеше се, че макар да бе направил същото двайсет и четири часа по-рано в Неапол, младежът не бе опитал да се свърже с него. Не беше стила му и Ласитър предчувстваше, че нещо не е наред. От една страна, той беше твърде богат клиент, за да може Бепи да си позволи да го загуби. От друга, Бепи обичаше технологията и често се хвалеше, че никога не е извън контакт за по-дълго от десет минути „без значение дали гледам мач на «Лацио», летя за Токио или кацам в Ел Ей.“

Ласитър се усмихна на тази мисъл — хлапето още не бе ходило до Женева, камо ли до Ел Ей.

Позвъни и в офиса, допускайки, че Джуди може да е останала по-докъсно. После се сети, че е нощта на коледния банкет. Жената, която му отговори, беше наета само за случая и името й му беше непознато. На всичкото отгоре тя изглежда не го чуваше добре.

— Какво?

— Обажда се Джо Ласитър.

— Кой?

— Джо Ласитър.

— Съжалявам, мистър Ласитър не е тук в момента.

— Не, не е…

— Освен това офисът сега не работи.

Раздразнен, затвори и набра номера на собствената си гласова поща в Маклийн. Имаше записани половин дузина обаждания, но единственото по-интересно бе на Джими Риордан, само че то беше толкова „подправено“ с пукот и пращене, че бе направо неразбираемо. Погледна часовника си. В Щатите беше седем вечерта. Позвъни на домашния номер на Риордан, но никой не му отговори. Опита в полицейския участък.

— Съжалявам, детектив Риордан отсъства.

Ласитър стовари длан върху бюрото. Скочът в чашата подскочи. Каква беше тази работа? Не можеше да се свърже с никого!

Попита кога ще се върне Риордан.

— Не знам, вероятно към двайсет и четвърти. Нали се сещате, Коледа и така нататък…

— Има ли начин да се свържа с него?

— Зависи.

— Аз съм негов приятел.

— Добре, значи ви е информирал, че е на конференция. В Прага.

—  Прага?

— Да, Прага… Нещо като екскурзия.

— Разполагате ли с номер, на който бих могъл да го потърся?

— Почакайте така.

Докато чакаше, Ласитър си спомни за конференцията — ставаше дума за Източна Европа и демократизирането на полицията. Риордан дори му бе показал някаква листовка и бе посочил името си в нея.

— Там ли сте?

— Да.