— Нали не очаквате сериозно да ви отговоря?

— Не. Ето върху това е работил Барези: процеса на диференциация и механизма, който го управлява. Което го извежда на около трийсет години пред глутницата. — Торгоф дълбоко въздъхна и се огледа: — Защо не излезем да пием кафе?

— Прекрасна идея.

— Има тук едно местенце зад ъгъла — Торгоф погледна кубчето на Рубик, замисли се и бързо го завъртя три пъти. Когато го остави, беше подредено. Двамата станаха едновременно. Торгоф дръпна един шал от закачалката и го омота около шията си. После вмъкна тесните си рамене в избелялото зимно палто и набучи на главата си кепето. — Да вървим.

Въздухът навън беше леденостуден. Тръгнаха в неизвестна на Ласитър посока и Торгоф продължи лекцията си:

— Следихте ли процеса срещу О Джей?

— Не. Отразяваха ли го медиите?

Професорът се изсмя.

— Спомняте ли си колко много се мъчиха да замъглят уникалността на ДНК-анализа? С помощта на статистиката? — Торгоф надигна престорено агресивен гъгнив глас: — „Значи не можете да заявите със сигурност, че тази ДНК принадлежи на Никол Браун Симпсън, нали така? Да или не?“ „Да, това е истината, но ако ъ-ъ… всъщност трябва да вземем осем милиарда други проби, преди да се натъкнем на друга такава. На земята няма толкова хора, така че…“ „Възражение, Ваша чест, свидетелката не отговаря на въпроса. Попитах възможно ли е да се заяви със сигурност, че конкретно тази ДНК-проба принадлежи на Никол Браун Симпсън? Да или не?“ „Но…“ „Да или не, мила? Да или не?“

Кафето представляваше дълга и тясна стая зад голяма стъклена витрина, покрита с кондензирана влага. На неизмазаната тухлена стена висеше италианския национален флаг, а във въздуха се носеше примамлив аромат. Торгоф и Ласитър седнаха до прозореца и си поръчаха кафе с мляко. Наблизо трима млади мъже седяха на три различни масички и четяха три различни книги. На Ласитър му се строи, че и тримата приличат по различен начин на Разколников.

— Та — проговори Торгоф, — разполагаме с ДНК. И какво е интересното в нея? Това, че тя е идентична във всяка клетка от тялото ни. Поради която причина можем да вземем капка сперма или кръв, косъмче или люспа кожа — и всички те могат да идентифицират по уникален начин дадено лице чрез сравняването им с кръвната проба от същото лице. Всяка клетка,без значение каква е, съдържа ДНК на този индивид и тази ДНК е уникална. — Донесоха кафето и Ласитър с нямо изумление проследи как Торгоф си слага четири лъжички захар. — По същество, съдържащата се в диференцирана клетка ДНК казва на гените, че тази конкретна клетка ще бъде коса например. Мислете си за ДНК като за пиано със стотици хиляди клавиши, всеки от които е отделна генетична особеност. В диференцираната клетка повечето от клавишите са покрити. Блокирани са, не работят. Но дори и при това положение има множество клавиши, които са напълно функционални: при косата те определят дали е къдрава, или права, пигментацията, дебелината на косъма, гъстотата и така нататък. Но нищо повече. Останалото е „изключено“. И което е по-важно, изключи ли се веднъж, изключва се завинаги!

— Завинаги?

— Доколкото ни е известно. След като ДНК активира определен ген, няма връщане назад. Нервната клетка си е нервна клетка. Не може да се превърне в кръвна клетка. Нито пък в мозъчна клетка.

— И как става това? — заинтересува се Ласитър, който действително слушаше захласнат, макар още да не разбираше каква връзка може да има всичко това с убийството на сестра му или смъртните случаи в Италия. — Как така клетката решавакаква да стане?

— Не знам. Никой не знае. Точно това се е опитвал да разбере Барези… преди трийсет или четиридесет години.

— И успял ли е?

Торгоф сви рамене.

— На мен не ми е известно. Нито пък на някой друг. — Помълча и после отново продължи: — Проблемът е в това, че той спрял да публикува. В един момент спрял да предава статиите си за анотиране, така че никому не е известно колко още е продължил да работи в тази област. Може да са били години. Последното, което ми е известно за него, е, че бил в Германия… там ли беше наистина… и изучавал…

— Теология — допълни Ласитър.

— Именно! — Торгоф го погледна. — Именно… Значи ви е известно. Ами… — той погледна часовника си и се намръщи: — Трябва да взема сина си… Вижте, в наши дни биологията е най-интересната и бързо развиваща се наука. А най-интересната област в биологията е онова, върху което е работил Барези.

— Диференциацията?

— Точно така. Той е изследвал тотипотентните клетки в жабешки ембриони. Съдейки по последните му статии, е разделял ембрионите на фазата на четириклетъчен и осемклетъчен организъм с примитивно според сегашните ни представи оборудване. След това е обработвал разделените ембриони, за да види дали може да получи идентични организми.

— Клонирал е жаби?

— Не, създавал е жаби близнаци.

— Каква е разликата?

— Дори еднояйчните близнаци получават генетичния си материал от два първоизточника: мама и татко. Клонираните организми го получават от един: мама илитатко. Така че, ако искате да създадете клонинг, трябва само да извлечете генетичен материал от майчината яйцеклетка…

— Ядрото…

— И да го смените с ядрото на тотипотентната клетка — клетка от възможно най-ранна фаза от развитието на ембриона. Тогава ще получите клониран организъм с генетична информация от един-единствен източник.

— И може ли да се прави това?

— Да, вече са го направили с овца в института „Рослин“ — в Единбург.

Ласитър се замисли.

— Щом могат да го направят с овца, несъмнено могат и с хора?

Торгоф сви рамене:

— Теоретично погледнато, да.

— Искам да кажа, могат ли да клонират мен например?

— Не, не могат.

— Защо?

— Защото всичките ви клетки вече са диференцирани. Последния път, когато в тялото ви е имало тотипотентна клетка, вие сте били по-малък и от луничка. Това, което може да се клонира, — повтарям, само теоретично, — е вашето дете. И то ако имаме достъп до него на възможно най-ранна ембрионална фаза. Още когато е грозд от тотипотентни клетки. Четири… осем… най-много шестнайсет.

— И тогава е възможно?

Торгоф обърна поглед към тавана и поклати глава, сякаш преценяваше съображенията за и против.

— Може би. Някъде. В „Рослин“ сигурно могат да го направят, но ако дръзнат, ги чака затвор.

— Защо?

— Клонирането на хора във Великобритания е извън закона. Но да се върнем на Барези. Днес ембриони се създават непрекъснато в клиниките за лечение на стерилитет. През 50-те и 60-те години е било съвсем различно. Ако се замислите за техническите иновации, които Барези е трябвало да реализира, само и само да може да се справи с най-елементарните неща… Какво има?

Ласитър поклати глава:

— Не, нищо… Знаете ли съдбата на Барези?

— Не, последната ми информация за него е, че е започнал да публикува на религиозна тема.

— Да, само че той… бил неспокоен дух. Изоставил религията и се заловил да следва медицина. Направил го, когато бил на… колко… петдесетина години. Специализирал акушерство и гинекология. Основал собствена клиника.

Торгоф повдигна вежди и отпи от кафето си.

— Ами-и… — каза той след малко, — той определено е имал суперквалификация да произвежда ембриони. Допускам, че клиниката му е жънела голям успех.

— Да, така е.

Торгоф въздъхна:

— Жалко все пак… Тъжно е.

— Защо казвате това?

— Защото е бил страхотен изследовател и ако погледнете какво е правил и каква е била голямата му цел… Непростимо похабяване на таланта!

— Каква според вас е била голямата му цел?

— Идеята зад изследванията на диференциацията е да се намери начин да се обърне процесът — с други думи, да се възстанови тотипотентността на диференцираните клетки.

— Защо? Какво добро би донесло това?

— Какво добро… — заекна Торгоф. — Та това е като Свещения Граал!

— В смисъл?

— Ако можете да правите това… — Торгоф се намръщи, за да обхване последиците. — Би струвало не милиарди, а трилиони! Но парите са най-малкото. Ако можете да обърнете диференциацията, вие ще промените света веднъж завинаги!