— Опитайте все пак.

— Добре… всяка от нашите клетки съдържа нещо, което се нарича ДНК. Самата ДНК е уникална за всеки индивид. По някакъв начин. Като пръстовите отпечатъци.

— Благодаря, О Джей! Нещо друго?

— Горе-долу това е всичко. Не бих могъл да направя разлика между хромозома и понтиак.

— Аха, аха, аха — Торгоф клатеше глава като професионален голф играч, помолен да си каже мнението за няколко аматьорски удара и внезапно осъзнал след ударите, че урокът трябва да започне с думите: „Това е голф стик и…“ — Окей — събра той мислите си след малко, — установихме, че в главата ви има бъркотия по отношение на думата „генетика“. Което е чудесно… Хм… няма проблем — Торгоф замислено издаде няколко странни звука с езика си в задната част на небцето и притисна пръстите на ръцете си един в друг. — Следващият въпрос: вашата сътрудничка ми каза, че се интересувате от Барези.

— Да.

— За кое от двете става дума: генетиката ли ви интересува, или Барези?

— Най-вече ме интересуват неговите научни изследвания.

— Окей! Тогава забравете за Мендел. Всъщност… Недейте! Защото между Мендел и Барези има много общо. И двамата са задавали основни въпроси. Освен това и двамата са изпреварили времето си.

— По-конкретно?

— Ами… когато Мендел е стоял в градината си и е записвал своите наблюдения над растежа на граха, всички са се кълнели в Дарвин. Който, както може би сте чули, е твърдял, че организмите еволюират като реакция на промените в околната среда, само че не е могъл да обясни механизма.

— А Мендел е успял?

Торгоф сви рамене.

— Не съвсем. Но се е досетил за две важни неща. Като например това, че унаследените характеристики се предават от поколение на поколение, независимо една от друга. Затова някои синеоки хора са далтонисти, но други не са. Това се нарича „принцип за независимост на асоциативността“. Освен това разбрал е и за доминантността. Видял е, че когато комбинирате високи с ниски растения, получавате високи… а не средни. Едва когато комбинирате хибридите един с друг, влизат в действие рецесивните гени и тогава се получават високи и ниски растения. Следите ли мисълта ми?

— Засега.

— Добре, защото това е важен момент. Заслугата на Мендел е в постулирането на някои от правилата, определящи наследствеността. На практика той разгадал една от най-старите мистерии на вселената… не че някой го е забелязал. Тогава всички се били вторачили в Дарвин и продължили да гледат само в него в продължение на още трийсет години. Така било, докато някои учени не провели някои експерименти и не попрочели насам-натам това-онова, за да открият, че всъщност са изобретили повторно колелото. Мендел бил минал по тези пътеки далеч преди тях… В голяма степен същото се получило и с Барези — продължаваше Торгоф. — Докато Барези вършел най-добрата си работа, всички гледали към Уотсън и Крик. — Професорът взе кубчето на Рубик и започна да го нарежда. — Той получил докторат по биохимия, когато бил… на колко… на двайсет и две години. През 1953-та, която за генетиците е нещо като 1776-та. Велика година! Научната общност се вълнувала, че някои основни проблеми са пред решаване. А ДНК — тази огромна молекула, присъстваща в клетките на всеки жив организъм — била в сърцето на всичко… По това време вече било общоизвестна истина, че ДНК е ключът към наследствеността. Но точно какъв е механизмът? Как регулира той химическите реакции в клетките? Защото всичко опира до това. До синтеза на протеини. — Торгоф поспря. — Дотук как е?

— Крепя се зад вас — успокои го Ласитър.

— Добре, няма значение. Важното е, че ДНК регулира няколко изключително сложни процеса. Но преди те да бъдат разбрани, някой трябвало да осмисли структурата на молекулата. Така и станало. През 53-та двама души на име Уотсън и Крик сглобили физическия модел на ДНК. Ето този горе — и той вдигна очи към двойния тирбушон от тел и картон, висящ от тавана. — Двойната спирала. Извитата стълба. Наречете го, както искате… Значи става ясно, че да излезеш от университета с докторат точно по биохимия по онова време, е било рядък шанс. Защото, щом веднъж била разбрана структурата на ДНК, не било много трудно човек да си представи, че един ден щяло да се разбере и как ДНК се самовъзпроизвежда, как работят гените и още много, много други неща. Тогава Барези работел в институт „Льо Банж“…

— Къде е това?

— Берн, Швейцария. Инкубаторът на идеи. Тогава и винаги… Както и да е, той започнал по конвенционалния път с работа върху „Е. coli“…

— Бактерия — вметна Ласитър.

— Точно така. Просто организъм, който лесно се култивира и се възпроизвежда като побъркан, по които две причини е популярен в лабораториите. Та, „Е. coli“е направена от ДНК… като вас и мен. Така че е идеална за работа. Но Барези не се занимавал дълго с нея. След година-две се прехвърлил в изследването на кръвта…

— „Прехвърлил“?

— Не е чак толкова различно. Когато говорим за „изследване на кръвта“ в този случай, подразбираме червените кръвни телца, които в две важни отношения са като бактериите: нямат ядра и се намират в изобилие. Ние ги произвеждаме през цялото време… Така-а, в тази област Барези вече работил на предния фронт на науката, но дори това не било нищо в сравнение със следващата му стъпка. Преди обаче да ви разкажа за нея, трябва да разберете, че Барези не само е гений. Той е бил гений на индукцията като научен метод. Бил е способен да формулира изключителни хипотези. И като повечето индуктивни гении е бил индиферентен към награди и мнения на колеги. Не се е втурвал „от едно към следващо голямо нещо“. Правил е, каквото е искал. С други думи, поемал е в направления, които е създавал сам.

— Какво означава това?

— В случая с Барези означава, че изоставил изследванията на кръвта, за да започне работа над клетките с ядра.

— И защо това е толкова революционно?

— Защото било трудно да се направи, особено по онова време. Днес вече имаме някои клетъчни генерации, които са достатъчно надеждни, но през 50-те… Нищо подобно не е съществувало. Което трябва да е било голям проблем, защото, ако някоя генерация загинела преждевременно — а това било доста вероятно, — Барези е трябвало да загуби месеци работа. Още не ми е ясно как е действал при тези условия. — Торгоф замълча, за да подскаже изключителността на този труд и продължи: — Но мога да ви кажа защо го е правил.

— О?…

— Да… търсил е главната жилка.

— Което означава?

— Клетъчната диференциация. Не можете да изследвате това, без да работите с клетки с ядра. Защото диференциацията не е нещо, което става в едноклетъчните организми. То се случва само в клетки с ярда. — Торгоф се облегна, видимо доволен.

Ласитър помисли и каза:

— Рискувайки невежеството ми да ви шокира, професоре, ще ви информирам, че не знам какво имате предвид под „диференциация“… Не съвсем. — Помълча и уточни: — Всъщност изобщо.

Торгоф щастливо се усмихна:

— А-а-а… диференциацията? Веднага ще ви обясня — и той пое дълбоко дъх: — Сигурен съм, че сте чували, че ние започваме съществуването си като оплодена яйцеклетка — зигота. Това е една клетка. Сега, ядрото на тази единствена клетка е мрежа от хромозоми, които сами по себе си са късчета ДНК със специфична генна информация. В случай че се питате, броят на хромозомите в клетките е постоянна величина за всеки вид: кучетата имат седемдесет и осем, рибата — деветдесет и две; вие и аз — по четиридесет и шест, половината от мама и другата половина — от татко, половината от яйцеклетката, половината от сперматозоида, който я е оплодил. Ясна ли ви е картината? — Доволен от мълчаливото кимване на Ласитър, Торгоф продължи: — Нашите гени, а те са стотици хиляди, са разпределени по хромозомите. Един ген определя цвета на очите, друг отговаря за типа на кръвната група и така нататък. Е, не е толкова просто, но… опростено представено е така. Всичко е там от самото начало. В тази една-единствена клетка. Която после започва да се дели. — Торгоф събра ръцете си и ги раздалечи. — Докато се усетите, клетките стават две, после четири и така нататък. И всяка от тези ранни ембрионални клетки съдържа един и същ генетичен материал — ДНК, хромозоми и гени в едно и също количество. Това е, което определя какво ще стане от малкия човек… Но скоро, доста скоро, когато ембрионът израсне до осем или шестнайсет клетки, тези клетки започват да се диференцират. Това означава, че те по някакъв начин започват да играят различна роля: едни стават мозъчни клетки, други — клетки на черния дроб, нервни клетки и така нататък. И макар ДНК във всяка от тях да остава една и съща, те активират различни гени, а гените, които се активират, определят какви ензими да се произвеждат, което на свой ред определя в какъв вид клетки ще се превърнат… Значи изправени сме пред интересна загадка: щом съдържат един и същи генетичен материал, човек би помислил, че имат един и същи генен потенциал. Само че на практика не е така: ранната ембрионална клетка е тотипотентна — тя може да сложи начало на цял организъм. Повтарям, една-единствена клетка! Но затова пък нервната клетка е способна да създаде само друга нервна клетка… Как се справяме? — заинтригувано погледна той Ласитър.