Това беше интервю в Бевърли Хилс Хотел, където Калиста бе отседнала след продажбата на дома си. Материалът бе стилно написан и правеше чест на автора. Във всеки абзац можеха да се намерят разпокъсани, но точни факти за актрисата. Очите й бяха „болезнено тъмносини“. Отговаряше на въпросите с „цинизма на наранен влюбен“. Какво означава това, за Бога,питаше се Ласитър.

Текстът бе подреден около фотография на звездата. Тя беше по къси панталонки и блузка, седнала и кръстосала голите си крака („… единственият признак на обхваналото я напрежение бе нетърпеливото помръдване на палеца на крака й“).

Ласитър остави материала и се намръщи. Беше разочарован. Замисли се. „Коня, на който дойдох…“ Дали беше „гюнтер“? Ако се възприемеха думите й буквално, конят, на който бе дошла, бе микробуса на „Фолксваген“. „Гюнтер“!

Вдигна телефона и позвъни на Гари Стойкович в Минеаполис.

— Имаш ли нещо за мен?

— Не.

— Добре. Можеш ли да разбереш каква кола е карала Уилямс, докато е живяла там?

— Знам това — каза детективът. — Става дума за две коли, не една. Имала е купена от местен дилър „Хонда Акорд“ и „Фолксваген Бус“.

— „Бръмбар“?

— Не, микробус.

— Така ли!?

— Да… и най-странното е, че когато си е тръгнала, е взела точно него. Разбираш ли, захвърлилае хондата! Просто я е оставила на паркинга и се е качила на проклетия бус. Но може да е имала повече багаж и бусът да й е бил по-полезен. Така поне мисли Финли.

— Значи Финли знае, че тя е имала бус?

Беше по-скоро констатация отколкото въпрос. Ласитър вече имаше усещането, че и тази нишка няма да помогне да се разплете кълбото. Ако Финли е знаел, че тя е имала бус, той несъмнено е направил всичко възможно да го проследи.

— О, да — потвърди Стойкович. — Финли е пробвал името на Мари Уилямс и номера на социалната й осигуровка в практически всички бази данни, даже и в тази с притежателите на моторни превозни средства в целите Щати, включително и Аляска.

— И не е намерил нищо?

— Мисля, че се е натъкнал на много „Мари Уилямс“, но никоя от тях не е притежавала „Фолксваген Бус“. А сред притежателите на такава кола не се е намерила Мари Уилямс… Да не ти развалих настроението?

— Не — излъга Ласитър, благодари и затвори.

Всъщност Гари направо се беше изпикал върху настроението му. Простата истина бе, че Грималди и приятелите му имаха три-четири месеца аванс в опитите си да открият Калиста. От друга страна, помисли си Ласитър, аз вероятно съм по-добър в тази работа от тях. И щом азсе затруднявам, то такъв като Грималди сигурно вече е бесен.

Освен ако не му помага Драбовски, ползвайки ресурсите на ФБР. В такъв случай…

Ласитър се разходи по навик до прозореца и се загледа в сивия градски пейзаж. По перваза се трупаше мокър сняг, а вятърът хвърляше снежинки по стъклото.

Разтри очи и седна. Опита се да си представи „Мари Уилямс“ — или както там се наричаше в момента — да откарва буса някъде из пущинаците. И да го оставя да изгние там. А може да го е зарязала на някоя улица с ключовете на него и просто да си е отишла, както се бе простила с толкова много други неща.

Не! Ако бе искала да остави колата, щеше да го направи без усложнения. Само че не го бе направила. Беше изчезнала с него и със сигурност още го караше. Какво означаваше това, по дяволите?

Ако все още притежаваше буса, регистрацията вероятно беше на нейно име. Каквото и да е то… Където и да е тя…

Пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Осъзна, че е действал, воден от инстинктите си. Само защото жената е родена в Мейн и снимката е направена в Мейн — или поне снимката на жената, която прилича на нея и за която Дик Бидъл твърди, че е в Мейн, — изобщо не означава, че в момента тя живее там.

От друга страна, защо не? Тя все трябва някъде да живее и макар свидетелствата в полза на подобно твърдение да не са особено надеждни… все пак по-вероятно е да живее в Мейн отколкото във… Финландия.

Ласитър посегна към телефона. В Мейн живееха около един милион души, така че колко ли буса от този модел можеше да има там? И колко от тях бяха собственост на жени? Поиска номера на Управлението за контрол на моторните превозни средства в Огъста и го избра. Естествено, не работеха. Дежурният го посъветва да позвъни отново в понеделник сутринта.

С въздишка Ласитър премина на следващата статия от купа. Беше разказ за хиромантията в женско списание, където екип от хироманти анализираше дланите на четири знаменитости. Според тях Калиста страдала от „прекомерна меланхолия“.

На следващата сутрин взе метрото за Кеймбридж и слезе на спирката за Масачузетския технологичен институт. Веднага съжали, че не бе дошъл с такси. Улиците бяха непроходими. Тоновете разпръсната сол бяха разтопили леда, но водата нямаше къде да се оттече, образуваше лагуни по кръстовищата и принуждаваше нещастните пешеходци да предприемат досадни обиколки и да се решават на отчаяни скокове.

Кабинетът на Торгоф беше в Катедрата по биология на Факултета по здраве, наука и технология, носещ името на Уитакър. Торгоф го очакваше — стегнат млад мъж с черна коса и радостна усмивка. Беше облечен неофициално — дънки, високи туристически обувки и червена тениска с двоен образ на Рой Орбисън под надпис: „Only the Clonely 49“.

— Извинявам се, че съм в такъв вид — каза Торгоф и се надигна да му подаде ръка, — но… аз никога не се обличам иначе.

Кабинетът му бе малък и затрупан от книги и списания. Стените бяха покрити с таблици и списъци, тибетски календар, жълти стикери за напомняне, карикатури на побъркани учени. От тавана като мухоловка висеше прашен обемен модел на двойната спирала, изработен от парчета бял картон и градинска тел. До бюрото имаше молберт 50, а на самото бюро, сред купищата листа, се мъдреше куб на Рубик — нещо, което Ласитър не бе виждал от години. Торгоф му посочи стол за сядане и се отпусна на своя — ергономичен шедьовър в зелено.

— Какво ви е известно за генетиката? — попита го той. Ласитър го погледна и сви рамене. — Въпросът не е подвеждащ — опита се да обясни Торгоф: — Ако започна да говоря за „локус оперони“ и „транскрипция на РНК полимеразата“… може да загубите интерес. Което няма да е добре. Така че защо просто не ми… — почука се с пръст по главата — кажете какво знаете?

Ласитър се замисли за момент.

— Мендел. Имало някой си на име Мендел. Свързан по някакъв начин с наследствеността…

— Добре! Наследствеността е важно нещо!

— Доминантни и рецесивни гени…

— Можете ли да обясните по-подробно?

— Не, но… някога можех. — Обърна очи към тавана, загледа се в молекулата на ДНК и каза: — Двойната спирала.

— Знаете ли какво е това?

— ДНК — просто каза Ласитър. — Макар че, като се замисля, май повече знам за ДНК-анализа отколкото за самата ДНК… като такава.