ИНФОРМАЦИЯ

Винаги си бе мислил, че полицията — и само полицията — трябва да е в състояние да проследи даден регистрационен номер. Но това беше много старомодна идея, формулирана в епоха, когато личният живот все още е бил нещо съкровено и когато се е смятало, че има неща, които всеки знае сам за себе си. В Информационната ера не времето обаче беше пари, а данните! Щатът Мейн също беше в бизнеса, което означаваше, че и той като другите предлага информация за жителите си на всеки, достатъчно богат да си плати за любопитството.

Ласитър добре знаеше, че има компании, които продават списъци на клиенти, съставени по зададен признак. Ако някой искаше извадка на бездетните притежатели на къщи, чиито доход надвишава 100 000 долара годишно и които живеят в район с определен пощенски код, тази информация можеше да се извлече за секунди. А ако трябваше този списък да се прецизира само до мъже от бялата раса, склонни да бавят плащането на сметките си, това също не бе проблем.

Управлението за контрол на моторните превозни средства на Мейн беше напълно способно да прави най-разнообразни извадки от поддържаната от него база данни. Благодарение на компютъра услугата бе достъпна във всеки клон. Така че, когато попълни специалния формуляр, в който написа, че се интересува от имената и рождените дати на регистрираните собственици на „Фолксваген Бус“, модел 1965–1975 година, служителката само го попита:

— Разпечатка или етикети с адресите?

— Разпечатка, ако обичате — отговори Ласитър и й подаде стодоларова банкнота и три по десет, за да покрие цената на услугата.

— Можете да я получите утре сутринта, след десет.

Което означаваше още един ден време за убиване и Ласитър уби половината от него по пътя, карайки без посока. Харесваше Мейн. Имаше нещо в каменистата земя, снега и боровете, което му се струваше чисто и естествено. И макар да си бе мислил, че комерсиализацията на Америка е стигнала до краен предел с търговските вериги и пазарните комплекси, видя с удивление, че има десетки малки градчета и села, организирани около ледени пързалки, будки за вестници, стоянки за лодки и книжарници. И въпреки че в някои от тях забеляза празни къщи и затворени магазинчета, усещаше в сърцето си топла връзка с тазиАмерика. Може и да беше фалшива носталгия, но тези места му се виждаха много по-пригодени да съхраняват ценностите на цивилизацията от просналите се на хиляди квадратни километри мегаполиси по крайбрежието.

Беше пет часът и вече се стъмваше, когато се прибра в стаята си. Намести се в креслото, вдигна крака на бюрото и зачете материалите за Калиста.

Беше започнал да се запознава с колекцията в обратен хронологически ред и бе стигнал до 1986-та година. Вместо да бълва обичайната лавина от лични тайни и да се занимава с разказваните от роднини и приятели анекдотични измислици, десетгодишната подборка на Калиста Бейтс се състоеше основно от най-безумни предположения коя е тя, откъде се е появила и защо е така потайна по отношение на миналото си.

Оказваше се, че е нахлула/изникнала/изплувала на холивудска сцена през 1984-та със заснемането на „Загубени хоризонти“ — „малък“ филм, приет неочаквано добре. Изненадващият му успех според критиците се дължеше на неизвестната актриса, изиграла централната женска роля. Простичко казано, момичето бе озарило екрана. Самият филм бе най-обикновена мелодрама с оглушителна музика и идеализирани пейзажи, но палавата героиня на Калиста буквално го бе спасила, разкривайки гениалността на човека, извършил подбора на артистите.

Преди да изчезне през 1990-та, нежеланието й да говори за миналото си бе прието от публиката и вече никой не я тормозеше с въпроси за него. Но през 1986-та тя все още бе свежа храна за мелачката на таблоидите. Бяха цитирали изказването й, че има строга разграничителна линия между свободата на пресата и правото на личен живот и че онези, които я пресичат, не могат да разчитат на отзивчивостта й. Реакциите на това бяха различни. Някои издания приеха думите й за чиста монета и спряха да ровят из миналото й, други приложиха противоположната тактика и назначиха хора, които да я разследват. Извинението им беше, че ако не пишат за нея, кариерата й ще умре в зародиш.

„Окей, каза тя, прекрасно, вие си гледайте вашата работа, аз ще си гледам моята, няма нищо лошо. Само не очаквайте от мен да ви сътруднича или да ви прощавам.“ Малко след пускането на „Гайдаря“ избухна сензация, тъй като таблоидът „Стартрек“ публикува слух, основаващ се на интервю с личната секретарка на Калиста:

Актрисата така и не бе опровергала слуха, но и не го бе потвърдила. Просто бе уволнила секретарката си и бе наредила на заместничката й да не отговаря на обажданията на „Стартрек“.

Беше минало известно време, преди таблоидите да схванат колко сериозна е в предупрежденията си. В продължение на три-четири години се появяваха психологически анализи, намекващи за трагичното детство на актрисата. Поне половин дузина родители бяха обявили, че Калиста е единственото им дете, а фабриката за слухове работеше на пълни обороти: Калиста беше обвинявана, че е удавила по-малкото си братче, че е участвала като малолетна в порнофилми, че е била осъждана за измама по пощата, за кражба в магазин и за търговия с оръжие.

Едно списание си позволи дори да публикува снимката на Калиста върху полицейски бюлетин: „Издирва се“. Отворена беше гореща линия за безплатни обаждания със слухове за нея. В пресата се появи серия снимки, в които с компютърен морфинг настоящият й образ се модифицираше, претендирайки да я представя на шестнайсет, дванайсет, осем и четири години, дори като пеленаче.

Едрото заглавие във вестника патетично питаше: „ПОЗНАВАТЕ ЛИ ТОВА МАЛКО МОМИЧЕНЦЕ?,“ а друго умоляваше: „ДО МАЙКАТА НА КАЛИСТА: ОБАДЕТЕ НИ СЕ!“

Цялата тази кампания беше нелепа, досадна и оскърбителна. И съвсем естествено накрая изгърмя. „Ню Йорк таймс“ я направи тема на есе от дванайсет хиляди думи, посветено на метастазите на известността и на зловредните й ефекти върху частния живот на знаменитостите. Други солидни издания последваха примера и заявиха, че аплодират позицията на Калиста, цитирайки Анди Уорхол, който предупреждаваше, че всичко това е неизбежно.

От детективска гледна точка тези материали не даваха никаква полезна информация. Калиста можеше да е сираче, можеше и да не е. Нямаше начин да се разбере. Източниците на таблоидите по правило биваха анонимни или подозрителни, а най-често и двете. Но едно нещо ставаше все по-ясно: когато това се случеше, Калиста Бейтс нямаше да му благодари, че я е открил.

Вечерта отиде в „Калното кормило“, където хапна раци с бутилка „Пилзнер Уркел“.

— През зимата са най-сладки — изгука му сервитьорката. Трябваше му цяла минута, за да се досети, че има предвид раците.

В десет вечерта беше в стаята си и четеше „Бостън глоуб“. Заглавията бяха главно за стари истории: неща, които беше чул по радиото, докато бе кръстосвал следобед по крайбрежието. Имаше новини за самолетна катастрофа, за Босна, някакви слухове за лихвените проценти, първичните избори и фалшификацията на валута в Близкия изток.

Обикновено пропускаше местните новини, когато беше в командировка или пътуваше. Какво му пукаше за политическите маневри в Бостън или за измамите с помощи във Фоксбъро? Попадна обаче на интересен материал за писател на име Карл Огълсби. Когато отвори на страницата с продължението, с изумление видя образа на усмихнатия Силвио делла Торе.

Съпътстващата статия беше озаглавена: