Всъщност беше същото като това да скрои измама с Изьолт. Тя се преструваше на дясната ръка, докато чичо ѝ режеше някакво неизвестно портмоне. Щом това беше всичко, което искаше от нея Ерон, Сафи щеше да му угоди - едва ли не с удоволствие. Особено при положение, че принц Леополд фон Картора беше до нея.

Той беше израснал обаятелен млад мъж - макар че все още беше твърде красив, за да бъде приет насериозно. Всъщност той без съмнение беше най-красивият човек -било мъж или жена - в залата. Имаше наситеноруси, лъскави къдрици, златистата му кожа руменееше на бузите, а дългите, руси мигли, които Сафи си спомняше пределно ясно, все така пърхаха над морскозелени очи.

Въпреки всички външни промени обаче той си оставаше същото устато, дяволито момче от спомените ѝ.

Леополд отпи смела глътка вино от чашата си. Къдриците му се разлюляха и от няколко от близкостоящите домни се изтръгнаха въздишки.

- Като се замисля - провлачи той, - синьото кадифе на костюма ми не отговаря на очакванията ми за дълбочина. Изрично настоях за имперски сапфир.

Гласът му беше плътен баритон, а паузите, с които делеше думите си, ги превръщаше почти в музика.

- Докато това ми се вижда по-скоро като избледняло моряшкосиньо, не мислите ли?

Сафи изпръхтя.

- Радвам се, че не си се променил, Поли. Може да си изключително умен, но си все така обсебен от външния си вид.

Той се изчерви при името „Поли“ - както ставаше всеки път, щом тя го употребеше тази вечер. А това единствено увеличаваше желанието ѝ да го прави.

- Много ясно, че не съм се променил - повдигна рамене принцът грациозно. - Разполагам единствено със съвършеното си лице, а колкото и упорито да учиш, в Картора няма да стигнеш кой знае къде - той показа ръката си, на която липсваше вещерски знак. - Ти обаче, Сафия... - пауза. - ... си се променила доста, не смяташ ли? Доста въздействаща поява.

Тя отклони очи и собствените ѝ бузи също поруменяха - но не от срам, а от яд.

Беше пристигнала на бала с цял час закъснение. Сумракът беше прераснал в лунна светлина, защото чичо Ерон беше настоял да приключи с цяла кана вино преди тръгване. Щом пристигнаха в двореца на Дожа, Сафи проумя защо - бившите другари на Ерон от Бригадата бяха на пост.

Четирима от въоръжените рицари стояха на стража в градината на Дожа, където клоните на кипарисите шепнеха на вятъра под съпровода на дървесните жаби. Още двама ад-бардове охраняваха входа на двореца, а последните шестима се бяха наредили с каменни лица зад император Хенрик.

Щом Сафи зърнеше някой от огромните, въоръжени със секири рицари, стомахът ѝ слизаше в петите. Тя стисваше плътно юмруци. Въпреки това обаче брадичката ѝ оставаше високо вдигната, а раменете - изпънати.

Не че някой от ад-бардовете обръщаше внимание на нея или на чичо ѝ. Всъщност само един реагира при пристигането им - а доколкото тя успя да види под стоманения шлем, който носеха всички в Бригадата, той беше млад. Твърде млад, за да е служил с чичо Ерон.

Всъщност, като се замислеше, намигването на онзи ад-бард в градината може и да не беше предназначено за чичо Ерон, а за нея.

Действително изглеждаше зашеметяващо тази вечер.

Когато двамата с чичо Ерон стигнаха до фоайето, останалите домове и домни отдавна се бяха преместили в балната зала. Императорът обаче беше настоял да изчака заедно с принц Леополд пристигането и на последния дом.

Щом Поли съзря крачещата към него Сафи, той се спусна пред трона на чичо си - сякаш за да я предпази от погледите на ад-бардовете, както правеше винаги в детството им - и я посрещна с очарователен поклон. Дори се намеси, когато Хенрик задържа ръката ѝ малко повече от нужното, след като тя му се поклони почтително (подземни богове, беше забравила каква прилика имаше карторският император с крастава жаба и колко потна беше дланта му).

Леополд дори реши да придружи лично Сафи до балната зала и... о, как занемяха езиците на клюкарите при тази гледка. Едва не се беше изсмяла при вида на първата зяпнала насреща ѝ домна. Явно всички бяха забравили пакостите им като деца.

Принцът насочи Сафи към един прислужник с пенливо вино, подаде ѝ чаша, грабна една и за себе си и я поведе към храната.

Храната!

Маса след маса, наредени до прозореца и отрупани с хиляди деликатеси от всички краища на трите империи. Сафи реши, че трябва да опита всяка гозба, преди балът да свърши.

- Шоколадов вулкан - рече Леополд и посочи дълбока сребърна купа, в която шоколадът бълбукаше на мехури. -Единственият недостатък от забраната на огневещите в Картора е - пауза, - че изоставаме с подобни номера.

Той даде знак на един прислужник в бежово атлазено одеяние. Мъжът пъргаво загреба от шоколада с черпак и го изсипа върху купа пресни ягоди.

Сафи се ококори и посегна към купата, но Леополд ловко я измъкна изпод носа ѝ с усмивка.

- Позволи аз да ти сипя, Сафия. От последната ни среща изминаха твърде много години.

- А от последното ми ядене изминаха твърде много часове - измери го тя с гневен поглед. - Дай купата, Поли, или ще те кастрирам с вилица.

Сега той се ококори.

- В името на Дванайсетте, чувала ли си се как говориш?

Той все пак ѝ подаде купата с ягоди и след като отхапа от първата, Сафи изстена от удоволствие.

- Божествени са - изломоти тя през пълна с шоколад уста. - Напомнят ми онези от...

Внезапно тя замлъкна, а сърцето се сви на топче в гърдите ѝ.

Канеше се да каже, че ягодите ѝ напомнят онези от дома. Дома! Сякаш някога се беше чувствала у дома си сред планините и долините около имението на Хастрел... или пък ягодите там бяха имали толкова божествен вкус.

Леополд обаче явно не забеляза внезапното ѝ мълчание. Очите му шареха по пъстроцветните дипломати. Домните в опънатите им черни поли и дантелените корсети с висока яка в хиляди наситени нюанси. Домовете в черните им елечета и бухнали кадифени къси панталони, в които краката им изглеждаха възлести и нелепи.

Всъщност той беше единственият мъж, който изглеждаше привлекателно в късите панталони с клин - и определено си даваше сметка за това, съдейки по наперената му походка. Клинът подчертаваше яките му крака - с удивително силни мускули, - а синьото кадифе караше петънцата в същия цвят да изпъкнат в ирисите му.

Сафи със задоволство усети, че и нейното облекло предизвиква завистливи погледи; според нея единствено роклята на Ванес, марстошката императрица, превъзхождаше нейната. Бели ивици плат, набрани по хиляди начини над бронзовата ѝ кожа, а тъмната коса прихваната над дръзко оголено дясно рамо. По вещерския ѝ знак - квадрат, символизиращ Земя, и самотна отвесна черта за Желязо -бяха налепени златни пайети, а на китките си тя носеше две подобни на окови гривни (според слуха те символизираха подчинението ѝ пред народа й). Не носеше корона и беше - поне според Сафи - олицетворение на елегантната простота.

Тя беше забелязала Ванес само отдалеч, но мигновено беше разпознала отегчението в отпуснатите ѝ рамене. Равнодушното излъчване на човек, който предпочиташе да бъде другаде и да се занимава с друго.

Сафи с охота се опита да наподоби позата ѝ - макар че с охота забрави намерението си още щом зърна първия сладкиш с пълнеж от сметана.

Леополд сякаш прочете мислите ѝ, защото подхвърли;

- Видя ли смелата рокля на императрицата? Ченетата на всички мъже увиснаха до земята.

- Но не и твоето? - попита Сафи с присвити очи.

- Не, моето не.

Лъжата в думите му пробяга по кожата ѝ, но Сафи реши да не настоява. Щом Леополд искаше да запази интереса си към съвършените рамене на императрицата в тайна, защо ѝ беше да настоява?

- Искаш ли да се запознаеш с нея? - изтърси той припряно.

- Сериозно?

- Разбира се.

- Ами да, моля.

Тя подхвърли недовършените си ягоди на близкия прислужник, а Леополд се плъзна грациозно сред множеството. Тя го последва към ниския подиум в дъното, на който малък оркестър настройваше инструментите си.