Е, тя се съмняваше това да се случеше скоро. Каар Ауен нямаше да се завърнат... а тя не можеше да избегне злонамерените очи около себе си.

Щом се увери, че косата ѝ е добре скрита, лицето е достатъчно засенчено, а ръкавите - спуснати така, че да прикрият бледата ѝ кожа, тя потърси нишките на Сафи, за да намери нишкосестра си в тълпата.

Очите и магическите ѝ способности обаче доловиха нещо нередно. Нишки, каквито не беше виждала до този миг. Точно до нея... на трупа.

Погледът ѝ обходи тялото на пръснатия. Почерняла кръв... а може би и още нещо се процеждаше от ушите му и капеше по паважа. Мехурите по тялото му се бяха пукнали -част от мазните пръски бяха по разпорената пола и потното елече на Изьолт.

И въпреки всичко, макар че мъжът несъмнено беше мъртъв, над гърдите му все още шаваха три нишки. Те се гърчеха подобно на червеи и се виеха навътре. Къси нишки. Разкъсвателни нишки.

Не би трябвало да е възможно - навремето майката на Изьолт непрекъснато ѝ повтаряше, че мъртъвците нямат нишки, а и по време на всички номатски церемонии по изгарянето, на които беше присъствала като дете, не беше забелязвала нишки над някой труп.

Колкото по-дълго се маеше обаче, толкова повече приближаваше тълпата. Минувачите, любопитни да видят мъртвеца, изскачаха отвсякъде и Изьолт трябваше да присвие очи, за да успее да надникне през нишките им. И за да потисне всички чувства около себе си.

Внезапно недалеч проблесна яркочервена, ядосана нишка... съпроводена от жужене като на оса:

- Адски огньове, ти за кого се мислиш? Бяхме овладели положението.

- Овладели? - отговори мъжки глас със силен акцент. - Току-що спасих живота ви!

- Да не би ти да си се пръснал бе? - изпищя Сафи.

Изьолт се смръщи - изразът беше доста глупав.

Разбира се, тя просто изливаше мъката си. И ужаса. Барутливите си нишки. Винаги се държеше така, когато се случеше нещо лошо... наистина лошо. Или бягаше от чувствата си колкото може по-бързо, или ги потискаше със сила.

Изьолт най-сетне стигна до нишкосестра си, тъкмо когато Сафи стисна младия мъж за разкопчаната риза.

- Всички нубревненци ли се обличат така? - тя сграбчи другия пеш на ризата. - Тези трябва да влязат тук.

Нубревненецът прояви достойнството да не помръдне. Единствено лицето му пламна в яркочервено - заедно с нишките му - и той стисна плътно устни.

- Знам как се използват копчетата - изсъска той и я стисна за китките. - И не искам съвети от жена с оакани рамене.

„О, не“, помисли си Изьолт и разтвори устни, за да предупреди...

Нечии пръсти я стиснаха над лакътя. Преди тя да успее да обърне ръка, за да извие китката на нападателя си, той изви нейната и я долепи до гърба ѝ.

Пред очите ѝ заигра нишка в керемиденочервено. Беше добре познатият ѝ оттенък на досадата, който издаваше годините, в които носителят ѝ беше търпял пристъпите на Сафи - с една дума, беше се появил Хабим.

Марсточанинът притисна китката ѝ още по-плътно към гърба и изръмжа:

- Тръгвай, Изьолт. Към онази уличка там.

- Може да ме пуснете - рече тя с равен глас.

Виждаше Хабим с крайчеца на окото си. Беше облечен в сиво-синята ливрея на рода Хастрел.

- Пустовеща?! Пустовеща ли ме нарече?! Знам нубревненски, задник такъв!

Кръвожадните крясъци на Сафи преминаха на нубревненски, но глъчката ги удави.

Изьолт ненавиждаше миговете, когато нишките на Сафи ставаха толкова ярки, че засенчваха всичко останало. Когато изгаряха очите ѝ... и сърцето ѝ. Хабим обаче не забави ход, а я поведе покрай един еднокрак просяк, който пееше „Скръбта на Еридиси“. След това се озоваха в тясното пространство между някаква мърлява таверна и още по-мърляв дюкян за вехтории. Изьолт пристъпи в алеята. Ботушите ѝ наджапаха в незабележимите локви, а вонята на котешка пикня вкисели черепа ѝ.

Тя издърпа китка и се завъртя с лице към наставника си. Подобно поведение не беше типично за внимателния Хабим. Вярно, беше опасен - беше служил две десетилетия на Ерон фон Хастрел като наемник, - но имаше блага реч и спокоен нрав. И хладнокръвно владееше чувствата си.

Поне обикновено.

- Какви ги вършиш? - зареди той и се надвеси над нея. -Да вадиш оръжието си толкова безразсъдно? Адски двери, Изьолт, трябваше да избягаш!

- Онзи вещер се срина... - понечи да каже тя.

Хабим обаче просто навря лице още по-близо. Не беше висок и от три години очите на Изьолт бяха на едно ниво с неговите.

В момента обрамчените му с бръчки очи се пулеха ядосано, а нишките му грееха в гневно червено.

- Пръсването е проблем за градската стража - която пък в момента е твой проблем. Обир на пътя, Изьолт?

Дъхът ѝ секна.

- Как научихте?

- Навсякъде има блокади. С Матю се натъкнахме на една на влизане в града - там научихме, че стражарите издирват две момичета, едната с меч, другата - с лунни сърпове. Колко души според теб имат лунни сърпове, Изьолт? Оръжието ти - той посочи ножниците ѝ - се набива на очи. А като номатка не си под закрилата на закона в тази страна, така че стига само да те заловят с оръжие, за да те обесят.

Той се завъртя на пети и се отдалечи на три крачки. После се върна обратно.

- Мисли, Изьолт! Мисли!

Тя стисна устни. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.”

В далечината едва се чуваше усилващия се тътен на малките барабани, които издаваха, че градската стража на Веняса се е запътила насам. Щяха да обезглавят трупа на приливовещия, както постановяваше законът за всички трупове на пръснати.

- П-приключихте ли с конското? - попита тя най-сетне; заекването отново беше пленило езика ѝ и кривеше думите ѝ. - Защото трябва да се връщам при Сафи - трябва да напуснем града.

Хабим разтвори ноздри и пое дълбоко въздух. Пред очите ѝ потисна чувствата си. Бръчките по лицето му се изгладиха и нишките му се успокоиха.

- Не може да се върнеш при Сафи. Дори няма да напуснеш уличката по пътя, по който дойдохме. Гилдмайстор Йотилуци е наел кръвовещ - създание, излязло право от Пустотата, което не познава нито милост, нито страх.

Той поклати глава и нишките му се обагриха в едва доловимия оттенък на сив страх.

От което гърлото на Изьолт само се стегна още по-силно. Хабим не се страхуваше от нищо.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер.

- Чичото на Сафи е в града - продължи Хабим - за Срещата за Спогодбата, така че...

- Дом фон Хастрел е тук?

Ченето ѝ увисна. Хабим можеше да ѝ съобщи хиляда други вести, но никоя не би я изненадала повече. В миналото се беше срещала с покрития с бойни белези Ерон два пъти и пиянската му немарливост мигновено беше оправдала всички разкази и оплаквания на Сафи.

- Всички карторски благородници са задължени да присъстват - обясни Хабим и отново се върна с три крачки назад. Ляво. Дясно. - Хенрик се кани да оповести някаква велика новина и типично в свой стил използва срещата за сцена.

Изьолт почти не го слушаше.

- Всички благородници оз-значава ли и Сафи?

Изражението на Хабим омекна. Нишките му премигнаха в нежна прасковена благост.

- Означава, да. Тоест, в момента тя разполага с чичо си -и цял дворец домове и домни, които могат да я предпазят от кръвовещия на Йотилуци. Ти обаче...

Не беше нужно да изговаря останалото. Титлата на Сафи означаваше закрила, родословието на Изьолт - проклятие.

Тя вдигна ръце. Потри бузи. И слепоочия. Обаче едва усещаше пръстите върху кожата си - както и едва чуваше жужащата глъчка на тълпата и съскащия барабанен ритъм на стражарите.

- И какво да правя? - попита тя накрая. - Не мога да си позволя да се кача на някой кораб, а дори и да можех, няма къде да ида.

Хабим посочи към края на уличката.

- На няколко пресечки оттук има една странноприемница, казва се „Каналът на глогинките“. Запазих стая и платих за кон. Ще прекараш нощта там, а на сутринта, по изгрев слънце, може да се преместиш в побратимената странноприемница на „Канала на глогинките“ от север. С Матю ще те чакаме. Междувременно ние ще се заемем с кръвовещия.