— О, напротив! — провиква се един класически зубър със задължителните очила. — Преди две години училището се съгласи да разреши поставянето на автомати за продажба на здравословна храна долу в стола! Така поне можем да си купуваме слънчогледови семки!

Аха! Значи това е причината в даскало да се мотае една групичка ученици, които непрекъснато люпят семки като колония маймуни.

— Ами физкултурния салон? — пита момиче със силно опъната и сплетена на една плитка коса. — Защо да не лобираме за аеробика вместо за баскетбол?

— Не мисля, че ще бъдат много онези, които ще искат да играят аеробика във физкултурния салон — срязва го студено Питър.

— Пък и е много глупаво да пишем за неща, които хората и без това могат да си правят и у дома — изтъква зубърът. — Все едно да принуждаваш всички да ходят до пералнята.

— Но нали всичко е въпрос на избор? — контрира малкото момиче. — Което ми напомня, че бихме могли да напишем нещо за дискриминацията, на която мажоретките подлагат хората.

— Аха, това — въздъхва Питър. — Кари, ти какво ще кажеш?

— Защо имам чувството, че миналата година някой се опита да прокара закон срещу дискриминацията на мажоретките, но се провали?

— Ние няма да се откажем! — не се предава заекът. — Мажоретките подлагат грозните хора на престъпна дискриминация! Това е неконституционно!

— Така ли? — поглежда я Питър.

— А аз си мисля, че трябва да измислят закон срещу всички грозни момичета — обажда се зубърът и започва да издава някакви грухтящи звуци, които вероятно трябва да минат за смях.

Питър го поглежда неодобрително и се обръща към заека:

— Гейл, мисля, че вече обсъдихме този въпрос. Не можеш да използваш вестника, за да прокарваш каузи на семейството си! Всички знаем, че сестра ти искаше да стане мажоретка, а Дона Ладона я отхвърли два пъти. Ако в случая не ставаше въпрос за сестра ти, можеше и да помислим за нещо на тази тема. Но ситуацията е такава, че е замесена и тя. Ако сега пуснем нещо такова, всички ще решат, че вестникът се опитва по някакъв начин да принуди мажоретките да я приемат! Това е против всички правила на журналистиката…

— В какъв смисъл? — обаждам се внезапно заинтригувана. Особено когато цялата тази тирада изглежда така, сякаш Питър се опитва да защити Дона Ладона. — Защо си мисля, че целта на журналистиката е да помогне на хората да видят неправдите в света? А както всички добре знаем, неправдите започват още на нашия праг. В случая, започват точно тук, в гимназия „Касълбъри“!

— Права е! — възкликва зубърът и удря с юмрук по масата.

— Окей, Кари! — присвива раздразнено очи Питър. — Тогава ти вземи тази история!

— А, не! Не може така! — намесва се най-сетне госпожица Смиджънс. — Знам, че Кари е абитуриентка, но като нов член на екипа ни тя трябва да започне с подготвителна работа като всички останали.

Аз свивам любезно рамене, сякаш ми е все тая.

Няколко минути по-късно двете с Гейл ни настаняват в един ъгъл, за да подреждаме типи върху големи листи хартия на редове. Работата е непоносимо отегчителна. Поглеждам към Гейл и виждам, че е смръщена — не знам обаче дали защото така се концентрира, или просто е бясна. Тя е в кулминацията на най-лошата фаза от пубертета, което ще рече, че има пъпки и белези, мазна коса и лице, което все още не е успяло да настигне носа й.

— Типично, нали? — отбелязвам. — Винаги дават най-маловажната работа на момичетата!

— Ако следващата година вече не ме направят репортер, ще пусна петиция! — отсича решително тя.

— Хмммм. Винаги съм смятала, че в живота съществуват два начина да получиш онова, което искаш. Или да принудиш със сила хората да ти го дадат, или да ги накараш да искат сами да ти го дадат. Доколкото сочи опитът ми, вторият начин като че ли е за предпочитане. Сигурна съм, че ако поговориш с госпожица Смиджънс, тя ще ти помогне. Изглежда доста свестен човек.

— Не тя е лошата. Става въпрос за Питър!

— В какъв смисъл?

— Просто отказва да ми даде шанс да напиша нещо!

Може би подозирайки, че го обсъждаме, Питър се приближава към нас и казва:

— Кари, не е необходимо да правиш това!

— О, нямам нищо против! — изричам весело. — Обичам да правя разни неща с ръцете си.

— Вярно ли е? — пита Гейл, когато Питър се отдалечава.

— Майтапиш ли се? Най-големият ми кошмар бяха релефните карти! А когато бях при скаутите, се провалих в шиенето и бродерията.

Малката Гейл се изкисква.

— Аз също — казва. — Когато порасна, искам да стана като Барбара Уолтърс12, въпреки че всички й се присмиват. Чудя се дали и на нея някога й се е налагало да прави това, което правя сега аз.

— Сигурно. А може би и далеч по-кошмарни неща.

— Така ли мислиш? — поглежда ме с надежда детето.

— Убедена съм! — натъртвам, твърдо решена да я успокоя. В следващите няколко минути двете работим, потънали в пълно мълчание, и изведнъж аз питам: — Между другото, каква е тази работа между сестра ти и Дона Ладона?

Тя ме поглежда подозрително и пита:

— Ти познаваш ли сестра ми?

— Разбира се.

В известен смисъл това е лъжа, разбира се. Не я познавам лично, но мисля, че се сещам коя е. Сестрата на Гейл трябва да е едно момиче от нашия випуск на име Рамона, което изглежда точно като Гейл, само че не толкова пъпчива и доста по-подобрена нейна версия. Не съм й обръщала голямо внимание, защото тя дойде в нашето даскало, когато бяхме зайци, и автоматично се сдружи с други хора.

— Много добра гимнастичка е — обяснява ми Гейл. — Или поне беше, когато живеехме в Ню Джърси. Когато беше на тринайсет, стана щатски шампион по гимнастика!

— А защо тогава не е в отбора по гимнастика? — изненадвам се аз.

— Порасна. Бедрата й наедряха. Сдоби се и с цици. И центърът на гравитацията й някак се премести.

— Разбирам.

— Но все още много я бива да прави колела и всички останали номера, които правят мажоретките. Кандидатства за тяхната група и беше абсолютно сигурна, че ще влезе, защото е много по-добра от всички момичета там, в това число и Дона Ладона, които не могат да направят дори едно пълно колело. Обаче не я избраха дори за подгласничка. Миналата година пак опита, а след това Дона Ладона отишла при нея и директно в очите й заявила, че нейната няма да стане, защото не била достатъчно красива!

— Просто ей така отишла и го е казала, така ли? — ахвам изумена.

Гейл кимва и отбелязва:

— Казала е, цитирам: „Ти не си достатъчно красива, за да влезеш в групата, така че недей да губиш и нашето време, и твоето!“

— Божичко! И какво направи после сестра ти?

— Оплака се на директора.

Кимвам, като си казвам, че това е типична реакция за Рамона — винаги гледа да изтропа проблема си на някой възрастен и точно заради това вероятно не са я взели в групата. И все пак…

— И какво каза директорът?

— Казал, че изобщо не иска да бъде въвличан в момичешки работи. А сестра ми му заявила, че това е чиста проба дискриминация. Дискриминация срещу момичетата, които нямат права коса, миниатюрни нослета и идеални цици. И той се засмял.

— Шефът е копеле. Всички го знаят.

— Но това с нищо не ни помага. Затова сега сестра ми се опитва да заведе дело за дискриминация.

— И ти ще пишеш по този въпрос, така ли?

— С удоволствие, само дето Питър няма да ми позволи. А и Дона Ладона няма да иска да говори с мен. Така де, аз съм все още заек. Освен това е предупредила абсолютно всички, че ако някой някога си отвори устата по този въпрос, ще се разправя директно с нея!

— Сериозно?

— А кой е този смелчага, дето ще тръгне да се разправя с Дона Ладона, а?! — Гейл въздъхва. — Нека си признаем — тя управлява цялото училище!

— Или поне си мисли, че го прави.

В този момент Питър се връща при нас и казва:

— Имам среща с Маги в мола „Фокс Рън“. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се — кимвам и си събирам нещата. — И без това имах среща там със Себастиан.