— Както е започнал и твоят собствен престъпен живот! — отбелязвам закачливо и леко, но безапелационно затварям вратата на банята под носа му.

Той чука.

— Каквоооо?

— Побързай!

— Бързам — отговарям. — Бързам, че чак се претрепвам. — Което не е вярно. Мотая се.

Всъщност чакам обаждането на Джордж. От ареста на Дорит изминаха две седмици, но, верен на етикета, Джордж ми се обади още на следващия ден и на по-следващия, а после аз го попитах дали е говорел сериозно, когато ми каза, че е готов да се запознае с някой от моите разкази, а той каза „да“. Та изпратих му аз един и сега не съм го чувала вече пет дена, с изключение на вчера, когато оставил съобщение на Дорит, че днес ще ми се обади между шест и седем вечерта. Да го вземат мътните този Джордж! Ако се беше обадил в шест, Себастиан още нямаше да е тук и да ми се мотае в краката. А сега е почти седем. Себастиан ще побеснее, ако приема телефонно обаждане малко преди излизането ни.

Развъртам капачката на спиралата и се привеждам напред, като доближавам четчицата към миглите си. Това е вече вторият пласт и миглите ми са заприличали на остриета, обаче не ми пречи да се подготвя да нанеса и трети пласт, когато телефонът най-сетне звъни.

— Телефонът! — изкрещява Миси.

— Телефонът! — реве Дорит.

— Телефонът! — изпищявам аз и се изстрелвам през вратата на банята като подпален фишек.

— Какво става? — пита Себастиан и наднича от вратата на моята стая.

— Може би е инспекторът, който отговаря за Дорит.

— Дорит си има наблюдаващ инспектор? За кражба на дъвка? — изумява се Себастиан, обаче аз нямам време да му обяснявам.

Грабвам телефона и се изнасям в стаята на татко миг, преди Дорит да е успяла да стигне до него.

— Ало?

— Кари, здравей! Обажда се Джордж.

— О, здрасти! — изричам, останала без дъх, и затварям вратата. Какво мислиш за моя разказ? Трябва да знам! Веднага!

— Как си? — пита Джордж. — Как е Дорит?

— Добре е. — Прочете ли го? Сигурно не ти е харесал! Ако не ти е харесал, ще се гръмна!

— Осъдиха ли я на общественополезен труд?

— Да, Джордж. — Тази агония на очакването ме убива.

— И какво я накараха да прави?

На кого му пука?!

— Да събира боклуците от банкета на пътя.

— Аха. Старият номер с боклука. Има огромен ефект!

— Джордж — кратко колебание, — прочете ли разказа ми?

— Да, Кари. Прочетох го.

— И?

Следва продължителна тишина, в която обмислям практическата страна на рязането на вените със самобръсначка.

— Ти определено си писател!

Така ли? Аз съм писател? Представям си как търча из стаята на татко като обезумяла, подскачам и крещя: „Аз съм писател! Аз съм писател!“

— И определено имаш талант.

— О, боже! — Отпускам се на леглото, замаяна от екстаз.

— Но…

Пак се изправям рязко, стиснала здраво телефонната слушалка.

— Виж какво, Кари, тази история за момиче, което живее в каравана в парка за каравани в Кий Уест, Флорида, и работи в „Деъри Куин“… Ходила ли си някога в Кий Уест?

— Щом питаш, да. Няколко пъти! — отговарям самодоволно.

— А живяла ли си в каравана? Работила ли си в „Деъри Куин“?

— Не, разбира се. Обаче нищо не ми пречи да си представя, че съм.

— Няма спор, че имаш огромно въображение — продължава Джордж. — Обаче аз знам едно-две нещица за тези програми по творческо писане. Наблягат на личните преживявания и автентичността на разказа.

— Нещо не те разбирам — промърморвам.

— Знаеш ли колко разказа получават за дете, което умира? Повечето от тях изобщо не звучат достоверно. Защото човек трябва да пише за онова, което знае!

— Ама аз не знам нищичко!

— Не може да не знаеш! А ако не можеш да се сетиш, озърни се и го намери!

Радостта ми се стопява във въздуха като сутрешна мъгла.

— Кари? — провиква се Себастиан от другата страна на вратата и чука яростно.

— Може ли да ти се обадя утре? — питам бързо, като закривам с ръка слушалката и устата си. — Трябва да тръгвам на парти на отбора ни по плуване.

— Аз ще ти се обадя. И ще се разберем да излезем, става ли?

— Разбира се. — Затварям телефона и се хващам отчаяно за главата.

Кариерата ми на писател приключи. Завърши, преди дори да е започнала.

— Кари! — От другата страна на вратата гласът на Себастиан звучи все по-заплашително и раздразнено.

— Готова съм! — провиквам се аз и отварям вратата.

— Кой беше?

— Един човек от колежа „Браун“.

— Да не би да смяташ да ходиш там?

— Длъжна съм да вляза. Официално. Но всъщност да, вероятно ще отида там.

Имам чувството, че постепенно се задушавам в гъста зелена слуз.

— А ти няма ли да ходиш в колеж? — питам внезапно. Странно как така досега не съм се сещала да му задам подобен важен въпрос.

— Смятам една година да си почина — отговаря той. — Снощи, докато оглеждах документите си за кандидатстване в „Дюк“, получих внезапно прозрение. Не искам да ходя никъде! Не искам да се превръщам в част от системата! Сигурно те шокирам, нали?

— Не, разбира се. Животът си е твой.

— Да де, обаче ти как ще се чувстваш с гадже безделник?

— Ти не си безделник. Ти си интелигентен. Страхотно интелигентен!

— Просто средностатистически гений — отбелязва небрежно той. А в следващата секунда пита: — Налага ли се да присъстваме на това парти?

— Разбира се! — провиквам се аз. — Лали го организира всяка година! Ако не отидем, ще бъде адски обидена!

— Хубаво. Ти си шефът — кимва той.

После излизаме от къщата. Докато вървя след него, усещам, че на мен също не ми се ходи на това парти. Не ми се ходи на никакво парти. Пиши за онова, което познаваш. Това ли беше най-доброто, което можа да измисли Джордж? Едно клише? Да върви по дяволите! Всичко да върви по дяволите! Защо всичко трябва да бъде толкова трудно?!

— Ако не беше трудно, всички щяха да се натискат да ходят там — отбелязва Питър, заобиколен от цяла тайфа народ, скупчена около дивана. Питър току-що е разбрал, че е приет в Харвард — ранно решение от негова страна, но пък всички са силно впечатлени. — Биоинженерството е надеждата на бъдещето — продължава той, обаче на мен не ми се слушат лекции за новите клонове на науката и отивам да търся Маги. Откривам я седнала в ъгъла с Мишката.

Мишката изглежда така, сякаш са я взели за заложник.

— Виж какво, Маги — тъкмо казва тя, — това е страхотна новина за Питър! А и когато някой от Касълбъри влезе в Харвард, това говори добре за всички нас!

— Нищо подобно! Това няма нищо общо с нас, останалите! — контрира я Маги.

— Направо не мога да повярвам, че Питър отива в Харвард! — отбелязва Лали, спирайки се до нас на път за кухнята. — Не е ли страхотно?!

— Не е! — нацупва се Маги. Всички се радват заради Питър. Всички, с изключение на Маги.

Разбирам отчаянието й. Маги е едно от милионите деца, които нямат никакво понятие какво искат да правят с живота си по-нататък — точно като Себастиан и предполагам, Лали. Поради което, когато някой в близост до теб изведнъж се сети какво иска, това автоматично те изправя очи в очи със собствената ти стена от нерешителност.

— Харвард е само на час и половина път оттук — изричам с успокоителен тон, като се опитвам да отвлека вниманието на Маги от онова, което всъщност я тревожи.

— Няма никакво значение колко е далеч — тросва се мрачно тя. — Харвард не е просто кой и да е колеж. Ако отидеш в Харвард, автоматично се превръщаш в човек, учил в Харвард. И до края на живота ти хората все това повтарят за теб — той е учил в Харвард!

Не знам дали се дължи на факта, че лично аз никога няма да отида в Харвард, поради което мъничко ревнувам, но истината е, че направо ненавиждам тези елитарни изцепки. Защото според мен това кой си, не трябва да се определя от факта в кой колеж си учил. Но като че ли винаги става така.

— А щом Питър до края на живота си ще си остане мъжът, който е учил в Харвард — продължава Маги, — аз пък винаги ще си остана жената, която не е учила в Харвард!