— Да, ангел мой. Мисля, че имаш право.

Този път Елена се замисли по-дълго, преди да се осмели да продължи.

— Стефан? Не съм сигурна дали той разбира какво е да бъде обичан. — Зачака изтръпнала отговора му.

Тогава той отново заговори много нежно и много бавно:

— Да, ангел мой. Мисля, че имаш право.

О, колко много го обичаше! Той винаги разбираше. И винаги беше толкова смел, великодушен и открит. Вярваше й безгранично, когато най-много се нуждаеше от това.

— Стефан? Мога ли да остана и тази нощ?

— Нима вече е нощ, любов моя? Можеш да останеш, освен ако те не дойдат да ме отведат някъде. — Стефан отново доби много сериозен вид, приковал поглед в очите й. — Но ако те дойдат, обещай ми, че ще си тръгнеш.

Елена се взря в зелените му очи и каза:

— Ако това искаш, обещавам ти.

— Елена? Ти… ти ще спазиш обещанието си, нали? — Внезапно заговори много сънливо, но този път бе налегнат от здравословен сън, а не от изтощение, както някой след освежаваща разходка заспива спокойно.

— Ще се постарая да го спазя — прошепна Елена. Но няма да се отделя от теб, добави мислено. Ако някой се появи, за да го нарани, те ще открият на какво е способен един безтелесен противник. Например какво ще стане, ако проникне в техните тела и успее за кратко да установи контакт? Достатъчно дълго, за да стисне нечие сърце между красивите си бели пръсти? Ето това би било постижение.

— Обичам те, Елена. Толкова се радвам… ние се целувахме…

— Не е за последен път! Ще видиш! Заклевам ти се! — И го заля с нов порой от сълзи.

Стефан само се усмихна нежно. И после заспа.

На сутринта Елена се събуди в голямата си спалня в къщата на лейди Улма. Беше сама. Но имаше още един спомен, като увехнала роза, която да скъта на специално място в душата си.

И някъде дълбоко в сърцето си тя знаеше, че тези спомени могат да се окажат всичко, което един ден ще й остане от Стефан. Можеше да си представи как тези сладостно уханни, крехки спомени ще се превърнат в нещо, което тя ще пази и лелее — ако Стефан никога не се завърне у дома.

— О, искам само да надникна за малко — промълви Бони, като погледна към строго пазения от чужди погледи скицник, в който лейди Улма беше нарисувала изисканите тоалети за първото им парти, което трябваше да бъде тази вечер. Освен този скицник, съвсем наблизо бяха складирани квадратни изрезки от платове като мостри за подбраните тъкани — искрящ атлаз, къдреща се при най-лекия допир коприна, прозрачен муселин и меко, плътно кадифе.

— Само след час ще облечеш роклята си за последната проба — но този път с широко отворени очи! — засмя се Елена. — Но не бива да забравяме, че довечера няма само да се забавляваме. Разбира се, ще трябва да изтанцуваме по няколко танца…

— Разбира се — въодушевено повтори Бони.

— Но целта ни е да открием ключа. Първата половина от двойния ключ на лисицата. Иска ми се да имах сега звездна сфера, която да показва вътрешността на къщата.

— Е, ние знаем толкова много, че можем да говорим за нея и да се опитаме да си представим какво има вътре — рече Мередит.

Елена, която въртеше в ръце звездната сфера от другата къща, остави леко помътнялото кълбо и каза:

— Добре. Да се опитаме да измислим нещо.

— Мога ли аз да се присъединя? — чу се плътен, добре модулиран глас откъм вратата. Всички момичета се извърнаха и надигнаха, за да поздравят усмихващата се лейди Улма.

Преди да седне, тя прегърна Елена и я целуна сърдечно по бузата. Елена неволно си припомни колко по-различна изглеждаше лейди Улма в кабинета на доктор Мегар в сравнение с елегантната дама, която сега бе пред нея. Тогава Улма бе само кожа и кости, с плахи очи като диво животно, подложено на страхотен стрес, облечена с обикновена домашна роба и мъжки чехли. А сега домакинята напомняше на Елена за римска матрона, със спокойно лице, което дори леко бе започнало да пълнее под лъскавите черни плитки, стегнати с гребени за коса, инкрустирани с диаманти. Тялото й също бе понапълняло, особено коремът й, макар че запазваше вродената си грациозност, която си пролича, докато се настаняваше на канапето, покрито с кадифе. Сега бе облечена с копринена рокля с цвят на шафран, с долна риза с ресни и цвят на праскова.

— Ние сме много развълнувани от тоалетите ни за вечерта — заговори Елена и посочи с кимване към скицника.

— И аз съм развълнувана като дете — призна лейди Улма. — Иска ми се да мога да направя за теб поне една десета от това, което ти стори за мен.

— Ти вече го направи — увери я Елена. — А ако намерим лисичия ключ — ще е благодарение на огромната ти помощ. А това — не мога да ти обясня колко много означава това за мен — завърши тя почти шепнешком.

— Но когато се възпротиви срещу установения тук ред, ти изобщо не си очаквала, че аз бих могла да ти помогна. Ти просто искаше да ме спасиш — и изстрада толкова много заради това — тихо й отговори лейди Улма.

Елена се размърда притеснено. Тесният бял белег покрай скулата й беше единственото по лицето й, напомнящо за станалото. Някога — когато се завърна за пръв път на земята от отвъдното — тя успя да отстрани тогавашния си белег само с едно просто призоваване на Силата. Но сега, макар че умееше да канализира Силата през тялото си и да я използва, за да изостря сетивата си, не можеше да я застави да се подчинява на волята й.

Някога, замисли се тя, като си представи онази Елена, която стоеше на паркинга пред гимназията „Робърт Е. Лий“ и гледаше онова порше, тя би сметнала увреждането на лицето си като най-голямото нещастие на света. Но след всички похвали, които бе получила, след като Деймън бе нарекъл раната й „почетен белег“, пък и след като бе сигурна, че за Стефан раната й не би имала значение, както и раната върху скулата й за самата нея, тя не гледаше много сериозно на белега си.

Вече не съм същата както някога, помисли си тя. И се радваше, че е така.

— Няма значение — рече тя, като пренебрегна болката в крака си, която още се обаждаше понякога. — Нека да поговорим за Сребърния славей и нейната галавечеря.

— Правилно — обади се Мередит. — Какво трябва да знаем за нея? Каква връзка има тя с ключа, Елена?

— Мисао каза: „Ако ти кажа, че едната половина е скрита в сребърен славей, ще ти дойде ли нещо на ум?“ Или беше нещо подобно — повтори Елена замислено. Трите момичета знаеха наизуст тези думи, но повтарянето им се бе превърнало за тях в ритуал, когато обсъждаха тази тема.

— А „Сребърен славей“ е името, с което всички в Тъмното измерение наричат лейди Фазина Дарли! — извика Бони и плесна с малките си длани в пристъп на екстаз.

— Вероятно е неин прякор, който е получила при първия си концерт тук, когато е започнала да пее в акомпанимент на арфа със сребърни струни — вметна лейди Улма сериозно.

— А струните на арфата трябва да се настройват, за което е необходим ключ — продължи Бони все така възбудено.

— Да. — За разлика от нея Мередит говореше бавно и замислено. — Но ние не търсим ключ за настройване на арфа. Такива ключове изглеждат ето така. — Тя остави върху масата до нея парче дърво от бял клен, приличащо на много къса буква Т, което, ако се държи отстрани, може да заприлича на дърво, в което нежно се поклаща един къс хоризонтален клон. — Взех този ключ от музикантите, които Деймън беше наел.

Бони огледа изображението, с което Мередит илюстрира какво представлява ключът, за който говореха.

— Може да се окаже, че търсим именно това — ключ за настройване на струни на арфа — настоя тя. — По някакъв начин такъв ключ може да се окаже полезен и за двете цели.

— Не виждам как ще стане това — упорито тръсна глава Мередит. — Освен ако по някакъв начин двете половини на търсения от нас ключ не променят формата си, когато се съединят в едно цяло.

— О, да, мила моя — съгласи се лейди Улма, сякаш Мередит току-що беше направила някакво разбираемо за всички предложение. — Ако са магически половини от един ключ, почти с пълна сигурност може да се очаква Да изглеждат по-различно, след като се съединят заедно.