— Поне ми позволи да ти дам един съвет: в никакъв случай не дарявай кръвта си на някой умиращ вампир и въобще не позволявай на никого да я опита. Това е по-лошо от „Черна магия“.

— По-лошо ли? — Досети се, че й правеше комплимент, макар да не го разбра.

— Колкото повече пиеш, толкова по-ненаситен ставаш — обясни й Деймън. За миг Елена видя вълнението, което причиняваше в доскоро спокойните води на неговите мисли. — А колкото повече пиеш, толкова повече Сила можеш да поемеш — додаде той сериозно Елена никога не се бе замисляла, че това може да е проблем, но действително беше. Спомни си каква агония изпита, когато се опитваше да абсорбира собствената си аура, преди да се научи как да я смесва и движи с кръвта си.

— Не се безпокой — продължи той, все още напълно сериозен. — Зная за кого мислиш сега. — Отново се отдръпна, за да вземе още една кърпа. Но без да се усети, той й бе подсказал твърде много.

— Ти знаеш за кого си мисля? — попита Елена тихо. Остана изненадана колко опасно прозвуча гласът й, като меко потупване на лапите на едра тигрица. — Без дори да ме попиташ?

— Е, поне предполагам…

— Никой не знае за какво си мисля — заяви тя. — Докато не му кажа. — Измести се и го накара да коленичи, за да я погледне въпросително. И зажадняло.

Тогава, веднага след като го принуди да коленичи, тя го притегли към раната си.

Елена се завърна в реалния свят бавно, с много усилия. Впи нокти в коженото яке на Деймън и за кратко се запита дали ще помогне, ако му свали якето. Но в следващия миг настроението й отново помръкна заради онзи звук — остро, настойчиво чукане.

Деймън надигна глава и изръмжа.

Ние сме като двойка вълци, помисли си Елена, борещи се с нокти и зъби.

Но другата част от мозъка й напомни, че чукането отвън не престава.

Тези момичета! Бони и Мередит! Нали им бе заповядал да не го безпокоят, освен ако къщата не гори!

Но лекарят… О, Господи, нещо лошо е станало с онази бедна, измъчена жена! Сигурно умира!

Деймън още ръмжеше, със следа от кръв по устните. Беше едва забележима следа, защото втората й рана вече бе напълно излекувана — както и първата, по скулата й. Елена напълно бе изгубила представа за времето, след като бе притеглила Деймън да целуне тази рана. Сега обаче, с нейната кръв във вените му, прекъснат насред най-очарователния миг на удоволствието му, Деймън приличаше на неопитомена черна пантера.

Дори не беше наясно дали ще успее да го възпре, ала поне да го укроти донякъде, без да използва цялата си Сила срещу него.

— Деймън! — извика тя. — Там отвън са нашите приятели. Забрави ли ги? Бони, Мередит и лекарят.

— Мередит — повтори Деймън и отново издърпа устни назад, като оголи ужасяващо удължените си кучешки зъби. Явно още не се бе завърнал в реалността.

Ако се изправи срещу Мередит сега, Деймън нима да се стресне, каза си Елена. Тя много добре знаеше, че нейната приятелка притесняваше Деймън, защото винаги разсъждаваше логично и нищо не убягваше от погледа й. Бяха толкова различни. Тя го дразнеше като камъче в обувката. Ала сега той можеше да се справи с това смущение по начин, който щеше да превърне Мередит в жив труп.

— Нека отида да видя — каза Елена, когато отново се почука. Не можеха ли да престанат с това тропане? Нима не й се бяха струпали предостатъчно грижи?

Ръцете на Деймън само се стегнаха около нея. Обля я горещина, защото знаеше, че дори той да я възпираше, пак сдържаше голяма част от силата си. Не искаше да я смачка, както би сторил, ако използваше дори само една десета от силата, спотайваща се в яките му мускули.

Вълната от чувства я принуди за кратко да затвори очи, да затаи дъх съвсем безпомощно, макар да знаеше, че в този момент тя трябва да бъде гласът на разума.

— Деймън! Те може би само ни предупреждават. Или може би Улма е пред прага на смъртта!

Споменаването за смъртта подейства на Деймън. Веднага присви очи сърдито, докато не заприличаха на две цепки. От кървавочервената светлина, проникваща през дървените капаци пред прозорците на кухнята, върху лицето му падаше някакво смътно подобие на решетка в черно и аленочервено, което го правеше по-красив от всякога — и още по-демоничен.

— Ти ще останеш тук — решително й заповяда Деймън, без да се преструва на „господар“ или „джентълмен“. Сега беше просто един див звяр, един самец, загрижен само за своята самка — единственото същество на този свят, което не беше за него плячка или съперник.

Докато беше в това състояние, тя не можеше да спори с него и затова реши да остане тук. Деймън щеше да се погрижи за всичко. А Елена щеше да остане вътре толкова дълго, колкото той преценеше, че е необходимо.

Елена действително не беше наясно чии са тези последни мисли — негови или нейни. Двамата още се опитваха да разплетат възела на емоциите си. Реши да го следи внимателно и ако се появи опасност той да загуби контрол…

Не би искала да ме видиш как губя контрол.

Повече я плашеше да го вижда как превключва от състоянието, подвластно само на суровия животински инстинкт, към леденото и безупречно мислено превъзходство. Не бе сигурна дали Деймън е най-здравомислещият от всички, които бе срещала през живота си. Или просто бе най-способният да прикрива дивото в себе си. Тя придърпа разкъсаната си блуза, докато го гледаше как с лекота и грациозност пристъпи към вратата, за да отвори рязко и така яростно, че едва не изпадна от пантите.

Но никой не падна при отварянето на вратата, следователно никой отвън не бе подслушвал интимния им разговор. Все пак Мередит бе доста наблизо, като с едната си ръка държеше Бони зад себе си, а другата беше вдигнала, за да почука още веднъж.

— Какво има? — попита Деймън с ледена интонация. — Не ви ли казах, че…

— Да, каза ни, но нещо се случи — заговори Мередит. Да прекъсне Деймън в сегашното му състояние, бе равносилно на самоубийство.

— Какво толкова се е случило! — озъби се Деймън.

— Навън се е струпала разгневена тълпа, заплашваща да запали сградата. Не зная защо са така вбесени — заради Дрозн или за това, че прибрахме Улма тук, но са извънредно ядосани и са дошли със запалени факли. Не ми се искаше да прекъсвам… лечението… на Елена, но доктор Мегар ми каза, че няма да се вслушат в думите му, защото е човек.

— А преди е бил роб — намеси се Бони, като се освободи от задушаващата хватка на Мередит. Изгледа Деймън с блеснали очи и протегнати в молба ръце. — Само ти можеш да ни спасиш — добави, за да му обясни какво се криеше зад напрегнатия й поглед. Което означаваше, че ситуацията наистина е много сериозна.

— Добре, добре. Ще се оправя с тях, а вие се погрижете за Елена.

— Да, разбира се, но…

— Не. — Деймън се държеше безразсъдно или заради кръвта и спомените, които не позволяваха на Елена да формира смислено изречение, или защото бе преодолял страха си от Мередит. Отпусна ръце върху раменете й. Беше по-висок от нея с пет-шест сантиметра, така че не се затрудни да прикове поглед в очите й. — Ти лично ще се грижиш за Елена. Всяка минута тук стават трагедии: непредвидими, ужасни, смъртоносни. Не искам това да се случи с Елена.

Мередит го изгледа продължително. За пръв път не се посъветва с поглед с Елена, преди да отговори на въпрос, който пряко я засягаше.

— Ще бдя над нея — промълви накрая с тих, но ясен глас. И позата й, и тонът й подсказваха, че би могла да добави „с цената на живота си“, без да прозвучи мелодраматично.

Деймън се отдалечи от нея, премина през вратата и без да погледне назад, продължи напред, докато изчезна от погледа на Елена. Но гласът му отекна в съзнанието й: Ще бъдеш в безопасност, ако изобщо има начин да те спася. Кълна се.

Ако имаше начин да я спаси. Страхотно. Елена се опита да раздвижи мозъка си. Мередит и Бони я изгледаха учудено. Елена първо пое дълбоко дъх и си припомни дните от миналото, когато едно момиче, след такава разгорещена любовна среща, щеше да го очаква дълъг и крайно сериозен разпит.