Последва пауза. Елена сериозно се замисли. Деймън изглеждаше съвсем откровен. Личеше си, че не му се искаше кракът му да стъпи там, а специално него толкова малко неща бяха способни да го смутят. Той обичаше предизвикателствата. Освен това, ако се окаже, че така ще изгубят наистина повече време…

— Добре — рече Елена бавно. — Ще действаме според твоя план.

Двете момчета веднага се втурнаха към дръжката на вратата до седалката на шофьора.

— Слушайте — заговори Елена, без да ги погледне в лицата. — Аз ще бъда зад волана на моя ягуар, докато не стигнем до следващия град. Но първо само аз ще вляза вътре в колата, за да се преоблека за път, а може дори и да подремна за няколко минути. Мат може да потърси някакъв поток наблизо, където да се измие. После се отправяме до най-близкия град, за да се нахраним. А след това…

— … можем да продължим с препирните — довърши Деймън вместо нея. — Действай както си решила, скъпа. Ще се срещнем при закусвалнята с мазнотии, която избереш.

Елена кимна.

— Сигурен ли си, че ще ни намериш? Аз наистина ще се опитам да скрия аурата си.

— Само че този червен ягуар дори и в най-затънтеното градче по това шосе ще изглежда толкова подозрително, колкото и някое НЛО — изтъкна им Деймън.

— А защо просто не дойдеш с нас… — гласът на Мат изведнъж заглъхна. Понякога забравяше, че Деймън е вампир, въпреки че тъкмо това го изпълваше с най-силно негодувание към него.

— Значи смяташ да тръгнеш пръв, за да издебнеш някое малко момиче, запътило се към летните занимания в училището? — продължи Мат. Сините му очи бяха потъмнели от гняв. — И ще й се нахвърлиш, за да я отведеш някъде, където никой няма да чуе писъците й, за да отметнеш главата й назад, преди да забиеш зъбите си в шията й.

Този път паузата беше много по-дълга. Накрая Деймън заговори с тон, в който се прокрадваше лека обида:

— Няма да го направя.

— Това правиш ти, както и себеподобните ти. Направи го и с мен.

Елена разбра, че е крайно време за драстични мерки: да напомни истината.

— Мат, Мат, не е бил Деймън. Направил го е Шиничи. И ти го знаеш. — Нежно улови Мат за ръката и го завъртя към себе си, за да го принуди да я погледне в очите.

Но Мат още дълго не пожела да я погледне. Измина доста време и Елена започна да се опасява, че той няма да отстъпи пред молбата й. Накрая все пак вдигна глава и тя се взря в очите му.

— Добре — тихо рече той. — Ще го приема. Но самата ти знаеш, че отива да се напие с човешка кръв.

— Но от доброволен донор! — извика Деймън, който винаги се бе отличавал с превъзходен слух.

Мат отново се вбеси.

— Защото ти ги заставяш да го желаят! Първо ги хипнотизираш…

— Не, не действам така.

— Тогава им „влияеш“ по някакъв друг начин. На теб ще ти хареса ли да…

Застанала зад гърба на Мат, Елена правеше гневни знаци на Деймън, все едно разгонваше пилета. Деймън отначало само вдигна вежди, но сетне сви елегантно рамене и се подчини на настойчивата й безмълвна молба. Силуетът му се разми, докато приемаше формата на гарван, за да изчезне бързо като точка на фона на изгряващото слънце.

— Не смяташ ли — промълви Елена тихо, — че е по-добре да хвърлиш онзи кол? В противен случай Деймън ще се държи като пълен параноик.

Мат гледаше настрани, отбягвайки погледа й, но накрая кимна утвърдително.

— Ще го хвърля долу, когато сляза, за да се измия в потока — промърмори той, докато оглеждаше мрачно изкаляните си крака. — А пък ти — додаде — е най-добре да влезеш в колата и да се опиташ малко да поспиш. Изглеждаш много уморена. Нуждаеш се от сън.

— Събуди ме след два часа — поръча му Елена, без да подозира, че след два часа ще съжалява за това много повече, отколкото можеше да очаква.

— Цялата трепериш. Нека отида сама — заговори Мередит, като отпусна ръката си върху рамото на Бони. Двете стояха пред къщата на Каролайн Форбс. Бони понечи да се съгласи, но се спря. Беше унизително да трепери така явно в лятната сутрин в края на юли, в топлия щат Вирджиния. Унизително бе и да се отнасят с нея като с малко дете. Но Мередит, макар да бе само с шест месеца по-голяма от Бони, днес изглеждаше по-възрастна, по-зряла от всеки друг път. Черната й коса бе пристегната плътно назад, така че очите й изглеждаха много големи, като още повече подчертаваха красотата на финото й лице с високи скули и мургав тен.

Все едно ми е бавачка, унило си призна Бони. Днес Мередит бе дошла с обувки с високи токчета, вместо с обичайните с равни подметки. Заради това Бони се почувства още по-дребна и по-млада в сравнение с приятелката си.

Прокара нервно ръка през ягодоворусите си къдрици в напразен опит да бухне косата си и да я повдигне поне с един сантиметър.

— Не съм изплашена. С-студено ми е… — заекна Бони с цялото достойнство, което успя да събере.

— Зная. Предусещаш, че отвътре идва нещо лошо, нали? — Мередит кимна към къщата пред тях.

Бони се извърна настрани, сетне пак погледна Мередит. Изведнъж зрелостта на Мередит й подейства успокояващо, а не дразнещо.

— Защо днес си с тези високи и тънки токчета? — изтърси тя, преди да погледне отново към къщата на Каролайн.

— О! — Мередит сведе поглед надолу — Просто съм практична. Ако този път нещо се опита да ме сграбчи за глезена, ще получи ето това. — Тропна с крак и от тротоара се разнесе задоволително шумно изтракване.

Бони едва сдържа усмивката си.

— А взе ли си и месингови боксове?

— Не. Не са ми необходими. Ако Каролайн изпробва някоя хватка върху мен, ще я съборя на пода с голи ръце. Но да не се отплесваме. Мога и сама да се справя.

Бони вече беше толкова спокойна, че отпусна дребната си ръка върху издължените тесни пръсти на Мередит. И силно ги стисна.

— Зная, че можеш сама. Само че аз съм тази, която трябва да влезе. Тя покани мен.

— Да. — Мередит леко и елегантно изви устни. — Тя винаги е знаела къде да забие ножа. Но каквото и да стане, Каролайн сама си е виновна. Нека все пак да се опитаме да й помогнем, за нейно, а и за наше добро. Пък после ще се опитаме да я убедим да приеме помощта ни. А след това…

— След това — заключи Бони тъжно — няма да има нищо за разказване. — Отново се вгледа в къщата на Каролайн Форбс. Изглеждаше й… някак си деформирана… все едно я виждаше в криво огледало. Освен това излъчваше лоша аура: черни ивици върху фон от грозни сиви и зеленикави отсенки. Бони никога преди не беше виждала друга къща с толкова много лоша енергия.

От нея лъхаше студ, като от камера за дълбоко замразяване в склад на месарница. Момичето не можеше да се отърси от усещането, че ако можеше, тази зла къща щеше да изсмуче жизнените й сили и да ги вледени.

Остави Мередит да натисне звънеца. Отвътре отекна едва чуто ехо. Гласът на госпожа Форбс проехтя като от пещера. Къщата също приличаше на отражение в криво огледало, помисли си Бони, ала още по-странно беше чувството, което я връхлетя. Ако затвореше очи, щеше да си представи много по-обширно пространство, със силно наклонен под.

— Дошли сте да видите Каролайн — рече госпожа Форбс. Видът й шокира Бони. Майката на Каролайн приличаше на старица с посивяла коса и сбръчкано пребледняло лице. — Тя е в стаята си. Ще ви заведа — продължи майката на Каролайн.

— Но, госпожо Форбс, ние знаем къде е… — Мередит млъкна, защото Бони стисна ръката й. Дребничката, съсухрена жена ги поведе навътре. Едва тогава Бони осъзна, че тя почти нямаше аура. Сърцето й се сви. Толкова отдавна познаваше Каролайн и родителите й. Как се бе стигнало до такава промяна?

Не, не бива да избързвам и да заклеймявам Каролайн, каквото и да е направила, мислено се зарече Бони. Независимо какво е то. Дори и… да, дори и след онова, което причини на Мат. Ще се старая да си спомням само доброто, което съм видяла от нея.

Обаче се оказа трудно изобщо да мисли в тази къща, камо ли да си представя само добри преживявания. Бони много добре знаеше, че стълбището се изкачва нагоре. Виждаше ясно всяко стъпало пред себе си. Само че, странно, останалите й сетива й подсказваха, че всъщност слиза надолу. От това ужасяващо усещане главата й се замая — да се взира в стръмното нанадолнище, докато в същото време виждаше как краката й я изкачват нагоре.