— Да, госпожо! — Мат забързано бръкна в джобовете си, за да извади последните куршуми и да ги сложи в протегнатите ръце на Обаасан. После тя изпя някаква дълга и сложна молитва, като държеше тънките си длани над куршумите. На Мат тези заклинания не се сториха кой знае колко застрашителни, но осъзнаваше, че е пълен невежа относно тайнствата на медиумите. На негово място Бони вероятно щеше да види и чуе неща, недостъпни за него.

— Трябва ли да се целя в някое конкретно място? — попита Мат, без да сваля очи от старата жена, докато се опитваше да следи четенето на молитвите по своето ксерокопие.

— Не, достатъчно ще е да се стреля, в която и да е част на тялото или главата. Ако срежеш опашката на китсуне, силите му ще отслабнат, но и ще го разгневиш. — Обаасан замлъкна и се закашля с лека и суха кашлица на типична стара дама. Преди Мат да успее да слезе долу и да й донесе нещо за пиене, госпожа Сайтоу влезе в стаята с поднос и чай в три малки чаши.

— Благодаря, че ме изчака — любезно заговори тя, като ловко коленичи, за да им сервира. Още от първата глътка Мат разбра, че този горещ зелен чай е много по-добър, отколкото очакваше, като съдеше по чайовете, които му бяха сервирали в ресторантите.

После настъпи тишина. Госпожа Сайтоу остана загледана в чашата си, Обаасан изглеждаше съвсем пребледняла и свита под завивката върху футона, а гърлото на Мат се стегна от надигащия се порой от думи.

Накрая не издържа, въпреки че здравият му разум го съветваше да не се обажда.

— Господи, толкова съжалявам за Изабел, госпожо Сайтоу! Тя не заслужаваше всичко това. Исках само да знаете, че аз… аз толкова ужасно съжалявам и ще накажа китсунето, което започна всичко това. Обещавам ви, ще се докопам до това китсуне!

— Китсуне? — Госпожа Сайтоу извика остро и се втренчи в него, сякаш бе полудял. Обаасан го изгледа жалостиво от възглавницата си. После, без да изчака да си изпият чая, за да прибере чашите, госпожа Сайтоу скочи от мястото си и изхвръкна от стаята.

Мат онемя.

— Аз-аз…

Обаасан заговори, все още облегната на възглавницата си:

— Не се притеснявай толкова, младежо. Дъщеря ми, макар да е жрица, има много модерни възгледи. Тя вероятно ще ти каже дори, че китсунетата не съществуват.

— Дори и след като… искам да кажа как, според нея Изабел…

— Тя си мисли, че нещо зло витае в този град, но заради „обикновените, човешките“ същества. Тя мисли, че Изабел е направила това заради стреса, на който е била подложена, опитвайки се да бъде добра ученичка, добра жрица, добър самурай.

— Искате да кажете, че госпожа Сайтоу се чувства виновна?

— За повечето неща тя обвинява бащата на Изабел. Той е обикновен работник в Япония. — Обаасан замълча за кратко. — Не зная защо ти разказвам всичко това.

— Съжалявам — забързано отвърна Мат. — Не проявявам любопитство.

— Не, но си загрижен за другите хора. Иска ми се дъщеря ми да имаше син като теб.

Мат се замисли за жалката фигура, която бе видял в болницата. Дрехите й щяха да скрият повечето от белезите на Изабел и може би всичко щеше да бъде наред — при условие че съумееше отново да говори.

— Е, аз все още съм на разположение — заяви Мат в храбър опит да се пошегува.

Обаасан леко му се усмихна, след което отпусна глава върху възглавницата — не, това по-скоро беше дървена подложка за главата, досети се Мат. Не му изглеждаше особено удобна за спане.

— Много е жалко, когато се стигне до борба между човешка фамилия и китсуне — обясни му тя. — Защото според една легенда, един от предшествениците ни се оженил за китсуне.

— Какво?

Обаасан се засмя и отново закри уста с юмруци.

— Мукаши-мукаши, или както там се казваш, това се случило много отдавна, в епохата на легендите, когато един велик шогун се разгневил на едно китсуне заради белите, които правело в имението му. От много години това китсуне вършело лудории, но не издържал, когато го заподозрял, че съсипва реколтата. Вдигнал на крак всички мъже и жени от имението си, заповядал им да вземат тояги и сгрели, камъни, метли и мотики. Подгонили всички лисици, укриващи се в дупки в земите му, дори и криещите се между тавана и покрива. Шогунът решил безмилостно да изтреби всички лисици. Но през нощта, преди да изпълни заканата си, му се присънила една красавица, която му казала, че всички лисици в имението му й се подчиняват. „И — добавила тя — макар да е истина, че вършим пакости, ние ти се отплащаме, като убиваме плъховете, мишките и насекомите, които всъщност провалят реколтите. Не искаш ли да излееш яда си само върху мен и да ме убиеш, вместо да избиваш всички лисици? Ще дойда утре на разсъмване, за да чуя отговора ти.“

И тя спазила думата си, тази най-бляскава красавица от всички китсунета, като пристигнала на разсъмване със свита от дванадесет красиви девици. Но тя ги засенчват всички до една, както Луната — звездите. Шогунът не посмял да я убие, дори поискал ръката й, а дванадесетте девици от свитата й омъжил за дванадесет от своите най-предани придворни. Разказва се още, че тя му била вярна съпруга и му родила деца, страстни като богинята на слънцето Аматерасу, красиви като Луната, и всичко продължавало все така, докато един ден шогунът отишъл на лов и по случайност убил една лисица. Препуснал забързано към дома си, за да обясни на жена си, че нямал такова намерение, но когато пристигнал, заварил имението си потънало в скръб, защото жена му вече го била напуснала, заедно със синовете и дъщерите му.

— О, какъв лош край — промърмори Мат, като се опитваше да бъде любезен, но в същия миг една мисъл прониза съзнанието му. — Почакайте. Но ако всички са си тръгнали…

— Виждам, че си един много проницателен млад мъж — засмя се крехката старица. — Всичките му синове и дъщери изчезнали… освен най-малката му дъщеря — момиче с несравнима красота, макар да била по-скоро дете. И тя му казала: „Толкова много те обичам, че не можах да те изоставя, скъпи татко, дори и ако трябва да бъда с човешки облик през целия си живот“. И затова се вярва, че ние произлизаме от китсуне.

— Обаче тези китсунета тук явно не се занимават само с пакости или с повреждането на реколтата — заключи Мат. — Те искат да убиват. Затова трябва да се бием с тях.

— Разбира се, разбира се. Не исках да те разстройвам с моя кратък разказ — добави Обаасан. — Сега ще надпиша тези амулети за теб.

Мат тъкмо си тръгваше, когато на прага се показа госпожа Сайтоу. Пъхна нещо в ръката му. Той сведе поглед и видя същия калиграфски надпис, който Обаасан му бе дала. С тази разлика, че този беше по-дребен и изписан върху…

— Самозалепващи се листчета? — озадачи се Мат.

Госпожа Сайтоу кимна.

— Много са полезни, когато ги шляпваш върху лицата на демоните или клоните на дърветата, или други подобни неща. — И додаде, докато той се взираше слисано в нея: — Майка ми не знае всичко на този свят.

Подаде му и един кинжал от твърда стомана, по-малък от сабята, която тя все още държеше, но много остър — Мат тутакси успя да се пореже с него.

— Запази вярата в приятелите си и инстинктите си — посъветва го жената.

Леко озадачен, но в същото време окуражен, Мат се отправи към къщата на доктор Алпърт.

— Вече се чувствам много по-добре — каза Елена на доктор Мегар, — така че бих искала да се поразходя из имението. — Опитваше да се сдържа да не подскача в леглото. — Изядох си пържолата, изпих си млякото, глътнах дори и рибеното масло, което ми изпратихте. Осъзнавам много ясно реалността: тук съм, за да спася Стефан, а малкото момче в Деймън е метафора на подсъзнанието му, което успях да „видя“ заради кръвта, която двамата си обменяхме. Подскочи веднъж, но успя да го прикрие, като се протегна към чашата с вода. — Чувствам се като щастливо кутре, подрипващо на каишката си. — Показа новите си гривни, символ на робския й статус: сребърни, инкрустирани с лапис лазули. — Подготвена съм, ако внезапно умра.