Копие на първата половината на ключа, но от другата му, огледална част.
Краката на Елена едва не се подкосиха.
Тя държеше втората половина на лисичия ключ.
Тогава бързо вдигна свободната си ръка и пъхна пръсти в малкия джоб, умело закрепен зад диамантената огърлица. Вътре имаше малка кесия, специално ушита от лейди Улма. В нея се намираше първата половина на лисичия ключ, която Елена пъхна там, след като я показа на Сейбър и Талон. Сега, като сложи втората половина на ключа при първата, тя се стресна, като усети някакво движение в кесията. Двете части на лисичия ключ ставаха — какво, едно цяло?
Черният клюн се блъсна в стената до нея.
Без дори да се замисли, Елена се наведе и се претърколи, за да го избегне. Когато пръстите й се стрелнаха отново, за да се увери, че кесията е здраво завързана, тя с изумление напипа вътре позната форма.
Не е ключ?
Не е ключ!
Светът се завъртя лудешки около Елена. Нищо нямаше значение — нито предметът, нито собственият й живот. Близнаците китсуне ги бяха измамили, бяха направили на глупаци тъпите човеци и вампира, дръзнал да им се противопостави. Двойният лисичи ключ не съществуваше.
Въпреки това надеждата отказваше да умре. Какво обичаше да повтаря Стефан на италиански? Mai dire mai — никога не казвай никога. Макар да знаеше какъв риск поема, макар да знаеше, че е глупаво, Елена пъхна пръста си в кесията.
Нещо студено се плъзна върху пръста й и остана там.
Тя погледна надолу и за миг остана изумена от гледката. Там, върху пръста й, блестеше златен пръстен с инкрустирани диаманти. Представляваше две абстрактни лисици, извити заедно, обърнати една към друга. Всяка лисица имаше две уши, два чифта зелени очи от александрит и стърчащ нос.
И това беше всичко. Каква полза би имал Стефан от подобна дрънкулка? Тя нямаше нищо общо с двойния ключ, изобразен върху рисунките на светилищата на китсунетата.
Като ценност предметът навярно струваше милиони пъти по-малко от това, което вече бяха похарчили, за да се сдобият с него.
И тогава Елена забеляза нещо.
От очите на едната от лисиците струеше светлина. Ако не се взираше толкова отблизо или ако в момента не се намираше в Бялата валсова бална зала, където всичко се виждаше много по-ярко и наситено, можеше и да не го забележи. Ала докато въртеше ръката си, светлината струеше точно над нея. Сега сияеше от четири очи.
И лъчът бе насочен право в посоката на килията на Стефан.
В сърцето на Елена надеждата възкръсна като Феникс от пепелта и тя мислено се понесе на пътешествие извън лабиринта на стъклената стая, където в този момент се лееше валсът от „Фауст“. Далеч от слънцето, дълбоко в сърцето на града — там се намираше Стефан. И тъкмо натам бе насочена бледозелената светлина, която се излъчваше от очите на лисиците.
Изпълнена с надежда, девойката завъртя пръстена. Светлината изчезна от двата чифта лисичи очи, но когато Елена обърна пръстена така, че втората лисица да се намира на една линия с килията на Стефан, отново се появи.
Тайни сигнали. Колко дълго би могла да притежава подобен пръстен и да не предприеме нищо, ако вече не знаеше къде се намира затворът на Стефан?
Вероятно много повече, отколкото оставаше на любимия й да живее.
Сега трябваше да оцелее достатъчно дълго, за да стигне до него.
39
Елена се сля с тълпата, чувствайки се като войник. Не знаеше защо. Може би, защото мислеше за диренето, което бе успяла да приключи успешно, да остане жива и да се завърне с плячка. Навярно защото бе белязана с почетни рани. А може би, защото над нея имаше враг, който все още я преследваше.
Като се замисля за това, каза си Елена, по-добре да изведа тези цивилни по-далеч оттук. Можем да ги държим в сигурна къща — ами, по-скоро в дузина сигурни къщи и…
Какво си мислеше тя? Сигурна къща бе фраза от книгите. Тя не беше отговорна за тези хора — повечето идиоти, които стояха с потекли лиги и гледаха как я бичуват. Но въпреки това, може би все пак трябваше да ги измъкне оттук.
— Блудуед! — изкрещя театрално девойката и посочи към кръжащия силует над главата си. — Блудуед е свободна! Тя ми причини това! — Посочи към трите дълбоки рани на гърба си. — Тя ще нападне и вас!
Отначало първите гневни възклицания се отнасяха до факта, че гърбът на Елена отново бе покрит с белези, но тя не беше в настроение за спорове. В момента съществуваше само една личност, с която искаше да говори. Деймън! Деймън, аз съм! Къде си? — повика го, като държеше Бони и Мередит близо зад себе си.
Обаче телепатичният трафик беше толкова гъст, че Елена се съмняваше, че той ще я чуе.
Но накрая долови слаб отклик:
Елена?
… Да…
Елена, дръж се за мен. Мисли, че се държиш физически за мен, и аз ще изведа двама ни до различна честота.
Да се държи за един глас? Но Елена си представи, че се държи за Деймън здраво, много здраво, докато физически държеше Бони и Мередит с двете си ръце.
Сега можеш ли да ме чуваш? Този път гласът беше много по-ясен, много по-силен.
Да. Но не мога да те видя.
Но аз те виждам. Идвам към… ВНИМАВАЙ!
Твърде късно. Сетивата на Елена я предупредиха за огромната сянка, която се спусна надолу. Не би могла да отскочи достатъчно бързо, за да избегне щракащия клюн едва ли не с размерите на алигатор.
Но Деймън можеше. Изскочи отнякъде и с плавни движения на ръката подбра нея, Бони и Мередит, подскочи отново, удари се в тревата и се претърколи.
О, Господи! Деймън!
— Някой ранен ли е? — попита той на глас.
— Аз съм добре — отвърна Мередит бързо. Звучеше съвсем спокойна. — Но предполагам, че ти дължа живота си. Благодаря ти.
— Бони? — попита Елена.
Аз съм добре. Наистина.
— Добре съм. Но, Елена, гърбът ти…
За пръв път Деймън имаше възможност да обърне Елена и да види раните на гърба й.
— Аз… ли съм направил това? Но… аз мислех…
— Блудуед го направи — прекъсна го Елена остро и вдигна глава към кръжащия силует високо в тъмночервеното небе. — Тя едва ме докосна. Но ноктите й са като ножове, като стомана. Трябва да вървим, сега!
Деймън сложи двете си ръце върху раменете й.
— И да се върнем, когато всичко се успокои.
— И никога да не се връщаме! О, Господи, тя идва!
С периферното си зрение Елена видя нещо, което за миг стана голямо колкото бейзболна топка, в следващата секунда достигна размерите на волейболна и след това доби човешки размери. Всички се разпръснаха, подскачаха, търкаляха се, опитвайки се да се махнат по-далеч, с изключение на Деймън, който стискаше Елена и крещеше:
— Това е моята робиня! Ако имаш някакъв спор с нея, първо трябва да се обърнеш към мен!
— А пък аз съм Блудуед, създадена от боговете, осъдена всяка нощ да се превръщам в убийца. Първо ще убия теб, а след това ще изям нея — крадлата! — извика Блудуед с новия си хриплив глас. — Ще я погълна само на две хапки.
Деймън, трябва да ти кажа нещо!
— Аз ще се бия с теб, но моята робиня няма нищо общо с това!
— Първа хапка, ето ме, идвам!
Деймън, трябва да вървим!
Вик на животинска болка и бяс.
Деймън стоеше леко приведен с голямо парче стъкло в ръка, което държеше като меч. Големи капки кръв капеха от мястото, където той — о, Боже! — възкликна мислено Елена — той го бе забол в едно от очите на Блудуед!
— ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕТЕ! ВСИЧКИ!
Блудуед се стрелна към случайно избран вампир, застанал точно под нея, и Елена изкрещя едновременно с вампира. Черният клюн го улови за единия крак и го повдигна.
Но Деймън се затича напред, скочи и размаха стъклото. С яростен крясък Блудуед отново се издигна в небето.
Сега всички разбраха опасността. Двама други вампири се спуснаха, за да вземат своя събрат от Деймън, а Елена беше благодарна, че тя и приятелите й не са отговорни за друг живот. И без това й се бе насъбрало твърде много.
