Елена обаче не възразяваше Сейдж да излиза с тях просто така, за компания. След като научи как Сейдж бе спасил Деймън от разярената тълпа, която го бе причакала по пътя към Мястото за сборищата, тя реши, че ако Сейдж евентуално поиска от нейната кръв, ще му даде без колебание. След няколкото дни, през които той се навърташе в къщата край доктор Мегар, а после се премести в имението на лейди Улма, тя се зачуди дали аурата й бе изгубила от въздействието си и дали сдържаното, затворено държане на Деймън не го лишаваше от нещо, което той трябваше да знае. Затова тя продължаваше да го обсипва с намеци, докато веднъж той се преви надве и се разсмя до сълзи (но дали беше само смях), а накрая пристъпи към нея и й припомни американската поговорка: Може да доведеш коня до реката, но не можеш да го накараш да пие. В този случай, продължи той, можеш да поведеш една озъбена черна пантера — както тя обикновено си представяше Деймън — до водата, ако използваш електрически остен за добитък, но след това ще си пълен глупак, ако й обърнеш гръб. Елена също се смя до сълзи, но продължаваше да си повтаря, че ако той искаше кръвта й, има право да получи дял с приемлив размер.

Сега просто се радваше, че той беше край нея. Сърцето й вече бе прекалено запълнено със Стефан, Деймън и дори Мат — въпреки очевидното му дезертиране от нея, — за да се подлага на опасност от увлечение по друг вампир, независимо колко решително подхождаше той на обстановката. Достатъчно й бе да възприема Сейдж само като приятел и защитник.

Елена остана изненадана от това, колко много трябваше да разчита на Лакшми, при това все повече с всеки изминал ден. Лакшми започна като момиче всичко, като се нагърбваше с това, което никой друг не желаеше да върши, но все повече се превръщаше в придворна дама на лейди Улма и източник на сведения за Елена относно този странен свят. Формално лейди Улма все още трябваше да пази леглото и за нея беше много удобно Лакшми да бъде в денонощна готовност край нея. А пък Елена можеше да задава на Лакшми въпроси, които биха подтикнали останалите да я мислят за умопобъркана. Като например дали имаше нужда да купят чинии или да поднасят храната върху големи филии от препечен хляб, които можеха да служат и за избърсване на мазните пръсти? (Чиниите бяха наскоро въведени в употреба заедно с вилиците, които все още си оставаха рядкост в този странен свят.) Колко мъже и жени получаваха заплати в имението (което трябваше да бъде изчислявано приблизително, защото никой в домакинствата на другите имения не плащаше в пари на робите, а само им даваха униформи и им позволяваха да се радват на един или два „празнични“ дни в годината.) Лакшми, още съвсем млада, беше честна и едновременно с това дръзка. Елена я обучаваше как да се превърне в дясната ръка на лейди Улма, след като самата лейди Улма се затвърди като стопанка на имението.

„Мило дневниче,

Сега е нощта, преди вечерта на първото ни парти тук — или по-скоро галапразненство. Но аз не се чувствам много празнично. Толкова много ми липсва Стефан.

Мъчно ми е и за Мат. Как само си тръгна, толкова ядосан на мен, че дори нито веднъж не се обърна назад. Той не разбира как аз мога да… да съм загрижена за… Деймън и в същото време да обичам Стефан така силно, че сърцето ми ще се пръсне от мъка.“

Елена остави писалката и се втренчи тъжно в дневника. Наистина я измъчваше почти физическа болка в гърдите, която би я изплашила, ако не знаеше на какво се дължи. Стефан така отчаяно й липсваше, че едва се хранеше, почти не можеше да спи. Той бе като някаква пламтяща част от съзнанието й, като фантомен израстък, който никога няма да изчезне.

Дори писането в дневника нямаше да й помогне тази вечер. Всичко, което можеше да запише, се свеждаше до мъчителни спомени за доброто време, когато двамата със Стефан бяха заедно. Колко хубаво беше, когато бе достатъчно само да извърне глава и да го види — какво щастие е било това! А сега всичко това бе изчезнало и на негово място се бяха появили изтощително объркване, вина и тревога. Какво се случваше с него точно в този момент? Дали тя повече няма да изпита радостта да обърне глава и да го види? И дали… не го измъчват?

Ох, Господи, ако само…

Ако само бях го накарала да залости прозорците на стаята си в пансиона…

Ако само бях по-подозрителна спрямо Деймън…

Ако само се бях досетила, че той си е наумил нещо в онази последна нощ…

Ако само… ако само…

Думите се превърнаха в болезнено пулсиращ, непрекъснато отекващ в сърцето й рефрен. Задъха се от напиращите ридания, със здраво стиснати клепачи, стиснала юмруци и вкопчена във вътрешния си ритъм.

Ако продължавам да се чувствам по този начин — ако позволя на страданието да ме съкруши — ще се превърна в незначителна точка в пространството. Ще рухна, ще се срина в нищото — но дори и това ще бъде по-добре, отколкото тази отчаяна нужда от него.

Елена повдигна глава… и се загледа надолу към главата си, отпусната върху дневника.

Ахна.

Отново първата й реакция беше да си представи смъртта. Но после бавно, заради многото пролети сълзи, осъзна, че отново го бе направила.

Беше излязла от тялото си.

Но този път дори не беше резултат от съзнателно взето решение накъде да потегли. Летеше, рееше се толкова бързо, че не можеше да каже накъде бе поела. Сякаш нещо я теглеше, все едно се бе превърнала в опашка на комета, която бързо се устремяваше надолу.

В един момент осъзна, с познатото й чувство на ужас, че преминава през всичко наоколо, а после се разклаща, като че ли е краят на камшик в играта „Изплющи с камшика“, след което катапултира направо в килията на Стефан.

Още плачеше, когато се приземи на пода в килията. Не беше сигурна дали има твърда форма или тегло, но това въобще не я вълнуваше в този мит. Единственото, което видя, бе Стефан — много отслабнал, но усмихващ се в съня си. После падна върху него, в него, като продължаваше да плаче, докато отскачаше леко като перце. Стефан най-после се събуди.

— О, не можеш ли да ме оставиш поне за няколко минути да поспя на спокойствие? — озъби се той и добави няколко думи на италиански, които Елена никога досега не го бе чувала да изрича.

Елена изпадна в един от пристъпите, характерни за Бони. Плачеше толкова силно, че не можеше да слуша — дори не би могла да чуе — каквито и да било утешителни думи. Те бяха направили ужасни неща с него, като при това бяха използвали нейния образ. Всичко беше твърде ужасяващо. Бяха настроили Стефан да я мрази. Всички в целия свят я мразеха…

— Елена, Елена, не плачи, любов моя!

Замаяна, тя се надигна, огледа за кратко гърдите на Стефан и отново заплака, като се опита да си изтрие носа в затворническата му униформа, която имаше толкова окаян вид, че нищо не можеше да я направи да изглежда по-зле.

Не можеше, разбира се, както не можеше да усеща ръката, която нежно се опитваше да я обгърне. Нали не беше донесла със себе си собственото си тяло.

Но по някакъв начин бе успяла да донесе сълзите си. Един студен, металически твърд глас заговори в нея: Не ги хаби напразно, идиотке! Използвай тези сълзи. Ако ще продължаваш да плачеш, гледай да лееш сълзите си върху лицето или ръцете му. А между другото, трябва да знаеш, че всички те мразят.

Дори и Мат те мрази, а Мат обича всички, продължи да й повтаря тънкият, но жесток, неуморим й неумолим глас. Елена се разплака още по-неудържимо, като разсеяно забеляза ефекта от падането на всяка своя сълза. Защото всяка капка превръщаше побелялата кожа в розова и оцветяването се разпростираше на вълни наоколо, сякаш Стефан беше басейн, а тя се беше отпуснала прималяло върху него, като вода върху вода.

Само дето сълзите й се сипеха тъй бързо, че приличаха на порой, изливащ се върху езерото Уикъри. А това я накара да си припомни онзи ден, в който Мат падна в езерото, докато се опитваше да спаси едно малко момиче, потънало през дупката в леда. Ала сега дори и Мат я мразеше.