Елена отпусна брадичка на коленете си.

— И госпожа Флауърс може да се справи с това?

— По-добре от Бони. Госпожа Флауърс е доволна, че Мат е с нея. Както ти казах, двамата са много солиден екип. Мисля, че това занимание й допада, след като непрекъснато говори за човешката раса през двадесет и първи век. Пък и постоянно практикува занаята си.

— Занаята? О…

— Да. Така нарича тя магьосничеството. Нямам представа дали е добра или не, защото няма с кого да я сравня… или…

— Нейните билкови лапи въздействат магически! — заяви Бони категорично.

— А солите й за баня са страхотни — подкрепи я Елена.

Мередит леко се подсмихна.

— Жалко, че сега не е тук вместо нас.

Елена поклати глава. Сега, след като отново беше заедно с Бони и Мередит, знаеше, че никога няма да тръгне без тях към Тъмното измерение. Те бяха много повече от нейни помощници. За нея бяха толкова ценни… и бяха дошли тук, готови да рискуват живота си, за да спасят Стефан и Фелс Чърч.

В този момент вратата се отвори и влезе Деймън, понесъл в едната си ръка две кесии от кафява хартия.

— Е, приключихте ли с милото сбогуване? — запита ги той. Явно му беше неудобно да гледа към двете гостенки, защото се бе втренчил в Елена.

— Ами, не точно. Всъщност въобще не сме свършили — отвърна Елена. Запита се дали Деймън може да хвърли Мередит през прозореца от петия етаж. По-добре да му го съобщи постепенно, да го подготви.

— Защото идваме с вас — обяви Мередит, а Бони веднага додаде:

— Макар че забравихме да си опаковаме багажа.

За всеки случай Елена побърза да застане между Деймън и приятелките си. Но той не помръдна, приковал очи в пода.

— Идеята не е добра — тихо им възрази той. — Дори е много, много лоша.

— Деймън, престани да им влияеш! Моля те! — Елена размаха ръце пред него. Деймън вдигна едната си ръка в знак на отрицание, при което пръстите им неусетно се преплетоха.

Удар от електрически ток. Но приятен, помисли си Елена, въпреки че нямаше много време да се замисля над това. Двамата с Деймън отчаяно се опитваха да отдръпнат ръцете си, но не можеха. Леки тръпки преминаваха от дланта на Елена към цялото й тялото.

Най-после освободиха ръцете си едновременно. Когато се извърнаха, по лицата им бе изписана вина, а Бони и Мередит ги наблюдаваха зяпнали, с разширени докрай очи. Очи, изпълнени с подозрение. Очи на хора, които, все едно че казваха:

„Аха! Какво става тук?“

Последва дълга, тягостна пауза, през която никой не дръзна да проговори.

Накрая Деймън наруши неловкото мълчание:

— Това пътуване не е за развлечение. Отиваме там, защото нямаме друг избор.

— Но не сте сами. Няма да останете сами — обяви Мередит с неутрален тон. — Щом Елена тръгва, тръгваме и ние.

— Знаем, че мястото е злокобно — добави Бони, — но определено идваме с вас.

— Освен това ние преследваме и наши цели — поясни Мередит. — Искаме да прочистим Фелс Чърч от злините, извършени от Шиничи. Той все още продължава Да върлува там.

— Нищо не разбирате — поклати глава Деймън. — Там никак няма да ви хареса. — Посочи с кимване към мобилния телефон на Мередит. — Там не се използва електричество. Дори притежанието на такъв телефон там се смята за престъпление. А наказанието за всяко престъпление е едно и също: мъчение и смърт. — При тези думи пристъпи към нея.

Мередит обаче не се отдръпна, а само съсредоточи върху него мрачния си поглед.

— Вижте какво, момичета. Вие дори не осъзнавате през какви изпитания ще трябва да преминете още на влизане — заговори Деймън със суров тон. — Първо, ще се нуждаете от някой вампир за водач. За ваше щастие имате такъв подръка. Но освен това ще трябва да вършите много неща, които никак няма да ви допаднат…

— Щом Елена може да се справи, ще се справим и ние — тихо го прекъсна Мередит.

— Не искам някоя от вас да пострада. Отивам там заради Стефан — забързано заговори Елена. Отчасти говореше на двете си приятелки, но повече на най-съкровената част от душата си, до която най-сетне бяха достигнали пулсиращите електрически вълни. Такава странна, разтапяща, безумна сладост само от едно докосване на нечия ръка…

Елена успя да откъсне поглед от лицето на Деймън и се заслуша в спора, който продължаваше.

— Знаем, че отивате заради Стефан — казваше й Мередит в този момент. — И затова идваме с вас.

— Пак ви повтарям, че там никак няма да ви хареса. После ще съжалявате. Ако въобще оцелеете — припомни им Деймън равнодушно, с все така мрачно лице.

Бони гледаше Деймън с големите си кафяви очи, огромни и умоляващи върху сърцевидното й лице. Бе стиснала ръце под шията си. Прилича на образ от картичка на Холмарк, каза си Елена. Тези нейни умоляващи очи бяха по-силно въздействащи от хиляди логически издържани аргументи.

Най-после Деймън извърна поглед към Елена:

— Да знаеш, че е възможно да ги водиш направо към смъртта. Теб… теб може би ще успея да спася. Но да спасявам едновременно и теб, и Стефан, и двете ти малки приятелки… е, няма да се справя.

Да го чуе изречено по този толкова бездушен начин, беше за нея истински шок. Елена не се бе замислила за това. Но видя решително вирнатата брадичка на Мередит, докато Бони упорито се повдигаше на пръсти, само и само да изглежда малко по-висока.

— Според мен решението вече е взето — заяви тя, като се постара да звучи спокойно, въпреки че гласът й леко потрепери.

Измина доста време, докато Елена се взираше в тъмните очи на Деймън. После той внезапно ги озари с прословутата си двеста и петдесетватова усмивка, която угасна почти в същия миг.

— Разбирам — кимна. — Е, в такъв случай ще имам още една задача. За известно време няма да съм тук, така че можете да използвате стаята…

— Елена трябва да дойде в нашата стая — обади се Мередит. — Имам доста неща да й показвам. И след като няма да може да вземем много багаж със себе си, трябва да й го покажа още тази вечер…

— Тогава да се срещнем тук на разсъмване — предложи Деймън. — И оттук ще потеглим към Демонската порта. Не забравяйте, че не бива да вземате пари със себе си. Там това не се приема с добро. Помнете още, че не отивате на ваканция, макар че много скоро сами ще се убедите в това.

С грациозен, леко ироничен жест той подаде на Елена нейната торба.

— Хм? Демонската порта ли? — повтори Бони, докато приближаваха асансьора. Гласът й потрепери.

— Стига — успокои я Мередит. — Това е просто име.

На Елена й се искаше да не познаваше толкова докога Мередит лъжеше.

Елена повдигна краищата на завесите, за да провери дали вече не се разсъмва. Зад нея Бони дремеше, присвита на стола до прозореца. Елена и Мередит обаче не мигнаха през цялата нощ, и сега навсякъде наоколо бяха разхвърляни разпечатки, изрезки от вестникарски статии и снимки, свалени от интернет.

— Вече е плъзнало извън Фелс Чърч — обясняваше й Мередит, като й посочи една от вестникарските статии. — Не зная дали следва лей линиите, или се контролира от Шиничи… или пък просто се лута без посока, като паразит.

— Опита ли да се свържеш с Аларик?

Мередит се озърна назад към спящата Бони, преда да продължи, но по-тихо:

— Имам добри новини. Постоянно се опитвах да го убедя да се завърне тук завинаги и накрая успях. Скоро ще пристигне във Фелс Чърч… но трябва да се отбие на още едно място.

Елена въздъхна.

— Още едно спиране? Нима е по-важно от случващото се в града?

— Именно заради това не го споделих нито с Бони, нито с Мат дори. Защото съм убедена, че няма да разберат. Но на теб ще ти призная, че се досещам какви легенди изучава той в Далечния изток. — С тези думи Мередит впери черните си очи в Елена.

— Не… това е, нали? За китсуне?

— Да, точно за това е. Ще посети едно много древно светилище, за което се предполага, че някога е било разрушено от тях точно както сега се опитват да съсипят Фелс Чърч. Сега никой не живеел там. Името му Унмей но Шима означава Островът на гибелта. Може би той ще открие там някаква важна тайна, която е свързана с духовете, приели образа на лисици. Заел се е с нещо като независимо проучване, заедно със Сабрина Дел. Тя е на възрастта на Аларик, но вече е известен криминален антрополог.