— Много съм разтревожена за теб, Мат, скъпи. Струва ми се, че за днешния ден има лоши знамения. Не е от дните, през които трябва да се предприема нещо.

— Майка ви споменава ли нещо за това? — заинтересува се Мат. Майката на госпожа Флауърс бе умряла някъде в началото на XX век, но предаването на мисли между нея и дъщеря й не беше преустановено.

— Хм, точно за това си мисля сега. През целия ден не съм чула нито дума от нея. Но поне още веднъж ще се опитам да се свържа. — Госпожа Флауърс затвори очи и Мат видя как потрепнаха клепачите и, осеяни с фини бръчици, докато тя вероятно търсеше контакт с майка си или се опитваше да изпадне в транс, или нещо подобно. Мат отпи от чая си и започна да играе с някаква игра на мобилния си телефон.

Накрая госпожа Флауърс отново отвори очи и въздъхна.

— Скъпата ми мама (тя винаги така започваше, с ударение на втората сричка) днес е особено раздразнена. Не можах да я убедя да ми даде ясен отговор. Каза само, че срещата ще бъде много шумна, а после много тиха. Ясно е, че тя предусеща, че ще бъде и много опасна. Мисля, скъпи, че ще е по-добре да дойда с теб.

— Не, не! Ако майка ви мисли, че ще е опасно, дори няма да се опитам — заяви й Мат. Момичетата жив ще ме одерат, ако се случи нещо с госпожа Флауърс, помисли си той. По-добре да заложа на сигурно.

Госпожа Флауърс се облегна в стола си. Изглеждаше облекчена.

— Е — изрече накрая, — мисля, че ще е по-добре да се върна при моите растения. Трябва да прибера пелина, за да го изсуша. Освен това вече трябва да се берат и боровинките. Колко бързо лети времето.

— Е, вие ми готвите и се грижите за мен — рече Мат. — Бих искал да ми позволите да ви плащам за спането и храната.

— Никога няма да си го простя, ако ти поискам пари! Ти си мой гост, Мат. А се надявам, че си и мой приятел.

— Абсолютно. Без вас щях да съм загубен. А сега само ще се поразходя до края на града. Трябва да изразходвам малко енергия. Искам да… — Внезапно млъкна. Тъкмо се канеше да й признае, че му се иска Да поиграе малко баскетбол с Джим Брайс. Но Джим скоро няма да може да играе баскетбол… или може би никога. Не и с осакатените си ръце.

— Само ще изляза, за да се поразходя — завърши той.

— Добре — каза госпожа Флауърс. — Моля те, Мат бъди внимателен. Не забравяй да си вземеш яке.

— Да, госпожо. — Още беше началото на август, достатъчно горещо и влажно за разходка. Но Мат вече бе привикнал да се отнася по определен начин с възрастните дами — дори и ако бяха вещици и ако реагираха на повечето неща остро, като острието на ножа, който напъха в джоба си при излизането от пансиона.

Излезе навън и по един страничен път пое към гробището.

Ако просто отиде там, където почвата чезнеше под гъсталака, щеше да има добър изглед към всичко, което се случва в Олд Уд, а и никой от пътеката долу не можеше да го види, колкото и да извърташе глава.

Забърза безшумно към избраното от него укритие, като се навеждаше зад надгробните камъни и оставаше нащрек за всяка промяна в чуруликането на птиците, което щеше да му подскаже, че децата идват насам. Ала засега единствените птичи песни се свеждаха само до продраните крясъци на гарваните в гъстия храсталак, макар той да не видя нито един от тях…

… докато не стигна до укритието си.

И тогава се озова лице в лице срещу дулото на пистолет, а зад него се виждаше лицето на шериф Рич Мосбърг.

Първите думи на полицейския началник прозвучаха като наизустени, все едно че някой бе дръпнал връвта, освобождаваща пружината на говореща кукла от двадесети век.

— Матю Джефри Хъникът, арестувам те за нападение и нанасяне на телесна повреда на Каролайн Бюлз Форбс. Имаш право да запазиш мълчание…

— Както и вие — просъска му Мат. — Но не за дълго! Чухте ли как изведнъж пресекна врявата, вдигана от тези гарвани? Децата идват в Олд Уд! И вече са съвсем близо!

Шериф Мосбърг бе от онези, които никога не млъкваха, преди да са свършили, затова продължи:

— Разбираш ли си правата?

— Не, сър! Mi ne komprenas глупости!

Една бръчка се вряза между веждите на шерифа.

— На италиански ли се опитваш да ми говориш?

— Това е на есперанто… но сега нямаме време за това! Те са тук… и о, Господи, Шиничи е с тях! — Последното изречение Мат изговори с най-тихия възможен шепот, като сведе глава, за да надниква предпазливо през високите треви по края на гробището, без да ги разклаща.

Да, това беше Шиничи, хванал за ръка едно малко момиче, може би едва на дванадесет години. На Мат това хлапе му се стори смътно познато: живееше някъде нагоре край Риджмънт. Но как му беше името? Бетси, Бека…?

Шериф Мосбърг тихо простена.

— Племенницата ми — задъхано изрече, като изненада Мат, че може да говори така тихо и нежно. — Това, всъщност, е моята племенница Ребека!

— Добре, само стойте неподвижно и наблюдавайте — прошепна му Мат. Цяла върволица от деца следваше Шиничи, като че ли беше някакъв сатанински свирач като онзи от приказката, подкарал чрез вълшебното си свирене отначало плъховете, а после и децата от града Хамелн след себе си. Лъчите на залязващото слънце осветяваха яркочервените краища на черната му коса и очите му с цвят на злато. Децата се кикотеха и припяваха доста изопачена версия на „Седемте малки зайчета“. Някои от тях се отличаваха с гласовете си, звучащи много по-мелодично благодарение на уроците по пеене в забавачката. Мат усети как устата му пресъхна. Агонизиращо бе да ги наблюдава как се отдалечават към горския гъсталак, като жертвени агнета, поведени към кланицата на заколение.

Трябваше да обясни на шерифа, че не бива да се опитва да стреля по Шиничи. Това наистина щеше да причини изригване на всичките сили на Ада. Но след малко, точно когато отпусна облекчено глава, като видя как последното от децата изчезна сред гъсталака Мат отново подскочи тревожно.

Шериф Мосбърг се готвеше да се изправи.

— Не! — Мат го сграбчи за китката.

Шерифът се дръпна от него.

— Трябва да отида там! Той е докопал племенницата ми!

— Няма да я убие. Те не убиват деца. Не зная защо, но не го правят.

— Нали чу на какви мръсотии ги учи той. Друга песен ще ми запее, като види моя глок, прицелен в главата му.

— Слушайте — рече му Мат, — нали бяхте дошли да ме арестувате? Искам от вас да ме арестувате. Но не навлизайте в тази гора!

— Никаква гора не виждам — промърмори шерифът презрително. — Едва има място за тези хлапета да насядат по тревата край дъбовете. Ако искаш поне веднъж в живота си да бъдеш полезен, изтичай да хванеш едно-две от дечурлигата, щом побягнат.

— Защо ще побягнат?

— Като ме видят, ще се разпръснат. Вероятно ще хукнат във всички посоки, но някои от тях ще поемат по пътеката, от която дойдоха. Ще ми помогнеш ли, или не?

— Не, сър — бавно, но твърдо му отказа Мат. — И… вижте… вижте какво, умолявам ви да не отивате там! Повярвайте ми, зная какво говоря!

— Не зная с каква дрога си се надрусал, но точно сега всъщност въобще нямам време да приказвам с теб. И ако още веднъж се опиташ да ме спреш — той размаха пистолета си пред Мат, — ще те завлека пред съда за още едно провинение, за възпрепятстване на правосъдието. Разбра ли ме?

— Да, разбрах — промълви Мат, внезапно почувствал се безкрайно уморен. Върна се назад в укритието си, докато шерифът нададе изненадващо лек звук, преди да тръгне нататък към гъсталака. После шериф Мосбърг прекрачи между дърветата и изчезна от погледа на Мат.

Мат седна на тревата и остана цял час там, облян в пот. Едва се удържаше да остане буден, когато в гъсталака настана някаква суматоха и Шиничи се появи оттам, повел след себе си засмените пеещи деца.

Но шериф Мосбърг не се показа зад тях.

Следобед, след „наказанието“ на Елена, Деймън нае стая в същия жилищен квартал, където живееше доктор Мегар. Лейди Улма остана в кабинета на доктора, за да могат Сейдж, Деймън и доктор Мегар да я излекуват докрай.