След краткия, забързан поток от първоначални усещания Деймън пристъпи към съществената част от сеанса. Започна с една, после и с втора ротация. Нагоре, към неговите, а също и към нейните очи и уши, докато тя внезапно откри, че сега може да вижда и чува много по-добре. Продължи надолу по гръбначния й стълб и накрая стигна чак до върховете на пръстите й. Елена усети в дланите си възбуда като от електрически вълни. Върна се пак нагоре по ръката й и отново започна да се спуска надолу отстрани по тялото й, което трябваше да я накара цялата да изтръпне. Накрая енергията му се разля още по-надолу по великолепните й крака чак до ходилата, за да го усети дори в петите си, да се завърти през пръстите на краката й, след което да започне да се завръща там, откъдето всичко това бе започнало — в точката до сърцето й.

Деймън дочу лекото ахване на Елена, щом я заля първата вълна. После усети как сърцето й затуптя ускорено, а миглите затрепкаха, сякаш светът за нея внезапно стана много по-светъл. Зениците й се разшириха като на влюбена жена. Цялото й тяло се скова, както щеше да настръхне някой дребен гризач при най-лекото прошумоляване в тревата — звук, който тя за нищо на света не би могла да чуе, ако Силата не бе насочена към слуха й. Това усещане обходи цялото й тяло, пак и пак. Това се изискваше, за да добие тя представа за процеса. Чак тогава той й позволи да си отдъхне.

Елена беше задъхана и изтощена, макар че не тя, а той изразходваше енергия.

— Никога… няма да мога… да се справя сама — простена тя.

— Напротив, с течение на времето и с достатъчно упражнения ще ставаш все по-добра. И когато се усъвършенстваш, ще можеш да контролираш цялата Сила, с която разполагаш.

— Щом ти го… казваш. — Сега очите й бяха затворени, тъмните й мигли хвърляха тъмни полумесеци върху страните й. Нямаше съмнение, че е достигнала предела на възможностите си. Деймън бе залят от изкушението да я притисне към себе си, но успя да му се противопостави. Елена ясно му бе дала да разбере, че не желае прегръдките му.

Колко ли момчета е отблъснала досега, помисли си Деймън озлобено и сам се изненада. Какво му пука колко момчета са държали Елена в прегръдките си? Когато я направи своя принцеса на нощта, те ще ходят на лов за хора — понякога заедно, понякога сами. Тогава няма да я ревнува. Защо сега го интересува колко романтични срещи е имала?

Но се убеди, че е озлобен, озлобен и ядосан, когато й отговори без никаква топлота:

— Гарантирам ти, че ще се научиш. Достатъчно е да се упражняваш усърдно.

В колата все още й беше ядосан. Трудно му бе да продължи с тази роля, защото тя беше идеална спътница за пътуване. Не бъбреше досадно, не се напъваше да си тананика или — слава Богу — да пее заедно с радиото, нито дъвчеше дъвка, нито пушеше, дори не му даваше съвети как да шофира. Не прекаляваше с молбите да спират. И никога не питаше: „Стигнахме ли най-после?“

Действително бе трудно за всеки мъж или жена да остане за дълго сърдит на Елена Гилбърт. Не беше прекалено темпераментна, като Бони например, нито пък твърде уравновесена, сериозна и мълчалива като Мередит. Елена просто беше сладка, и то достатъчно, за да не се натрапва блестящият й ум, винаги активен, винаги замислящ някакъв нов план. Освен това не бе лишена от състрадателност, с което компенсираше егоизма, за който откровено си признаваше. Беше и доста особена, така че никой не можеше да я провъзгласи за съвсем обикновена. Отличаваше се с невероятната си лоялност спрямо приятелите си и до такава степен бе готова да прости, че никого не възприемаше като враг — ако се изключат двете китсунета или Древните вампири. Честна, искрена, любяща. Но като всеки човек тя също имаше и тъмни черти в характера си — приятелите й я определяха само като „много дива“, но Деймън ясно разбираше какво се криеше зад това: компенсиране на наивното, нежното в нея. И може би опит за прикриване на вродената й интелигентност и изобретателност. Деймън беше напълно убеден, че тъкмо сега не се нуждаеше от една от тези нейни способности.

О, да… Елена Гилбърт беше толкова великолепна, че отрицателните й качества изглеждаха незначителни.

Но Деймън бе решен да остане сърдит. Притежаваме достатъчно силна воля и обикновено той самостоятелно избираше какво да бъде настроението му и се придържаше към него, независимо дали беше уместно или не. Затова не откликна на опитите на Елена да завържат разговор. Накрая тя се отказа. Той не спираше да мисли за десетките момчета и мъже, които може би са споделяли леглото на това изключително момиче. Знаеше, че „старшите“ в четворката бяха Елена, Каролайн и Мередит, когато все още бяха приятелки, а дребничката Бони като най-млада винаги е била приемана като доста наивна, за да бъде посветена във всичко.

Тогава защо той беше сега с Елена? Продължаваше да си задава този въпрос и настроението му още повече се вкисна. За част от секундата се усъмни дали Щиничи не го манипулира, така както крадеше спомените му.

Дали Стефан се тревожеше за нейното минало, особено за връзката й с този неин стар приятел — Мат — който още се мотаеше наоколо и бе готов да си даде живота за нея? Сигурно Стефан не се съмняваше в нея или беше спрял — не, как би могъл Стефан да спре нещо, което Елена иска да прави? Деймън бе станал свидетел на сблъсъка между техните две воли, когато тя се завърна от отвъдното и умствено беше на равнището на едно дете. Във връзката между Елена и Стефан несъмнено водещата бе тя. Или както се казва в поговорката: в семейството тя бе тази, която носи панталони.

Е, много скоро тя щеше да разбере какво означава да носи шалвари като в някой харем, каза си Деймън и беззвучно се засмя, макар че настроението му беше по-мрачно от всеки друг път. Като отговор на мрачните му мисли небето над колата още повече потъмня.

Силен вятър късаше листа от клоните. Тежки дъждовни капки затрополиха по предното стъкло на колата. Тогава проблесна светкавица и отекна ехото от гръмотевицата.

Елена леко подскачаше при всяка гръмотевица Деймън я гледаше с мрачно задоволство. Той знаеше, че тя е наясно със способностите му да контролира времето. Никой от двамата обаче не каза нищо за това.

Тя няма да ме помоли, помисли си той и отново усети как в нея се надига неимоверно силната й гордост. Ядоса се на себе си, че беше толкова мекушав.

Подминаха някакъв мотел. Елена се загледа в неясните светлини на мотела. Дори се извърна и ги проследи през рамо, докато изчезваха назад в далечината. Деймън обаче не пожела да спре. Всъщност не посмя да спре. Бяха се насочили право към зоната, обхваната от проклетата буря, и понякога приусът губеше стабилност заради водните струи по пътя. Но Деймън успяваше да го удържи, макар и трудно. Все пак се забавляваше, защото обичаше да шофира в такова бурно време.

Показа се пътен знак, от който се разбираше, че следващият заслон е на повече от сто и шестдесет километра. Без да се посъветва с Елена, Деймън зави в една залята от водата отбивка и спря колата. Облаците вече се бяха слели в сива пелена. Лееше се дъжд като от ведро. Стаята, която Деймън нае, се оказа тясна, в допълнителната пристройка зад главната сграда на мотела.

Усамотението го устройваше идеално.

Докато бързаха от колата към усамотената мотелска стая, Елена трябваше да впрегне всичките си сили, за да накара краката си да се движат. Щом вратата на стаята се затвори зад тях, а мощната буря остана навън и скованото й, измъчено тяло се озова вътре, тя се насочи право към банята, без дори да включи осветлението. Краката, косата, дрехите й — всичко по нея бе мокро.

Луминесцентните лампи в банята й се сториха прекалено ярки след нощния мрак навън, усилен от връхлитането на бурята. Или се дължеше на напредъка й в овладяването на циркулацията на Силата.

Това определено беше изненада за нея. Деймън дори с пръст не я бе докоснал, но шокът, който я разтърси, продължаваше да отеква в нея. Колкото до усещането нейната Сила да бъде манипулирана отвън… е, това просто не подлежеше на описание. Преживяване, от което оставаш без дъх. Тези думи изчерпваха всичко. Дори и в момента, само като се замислеше за случилото се, коленете й се подкосяваха.