Деймън не можеше да отрече миналото, не можеше да се пита защо не се е „пробудил“, за да попречи на Шиничи да наранява Елена. Защото в него нямаше какво да бъде пробудено. И ако някаква изолирана част от съзнанието му продължаваше да страда за злото, стореното от него — е, Деймън щеше да я блокира. Нямаше да си губи времето в напразни съжаления, защото възнамеряваше да контролира бъдещето си. Никога нямаше да позволи това да се повтори — нито да остави жив Шиничи, ако пак се опита да го завладее.

Сега обаче Деймън не можеше да си обясни защо Елена го насърчаваше. Защо се държеше така, сякаш му вярва. От всички на този свят именно тя имаше най-много основания да го ненавижда, да го сочи обвиняващо с пръст. Но нито веднъж не го направи. Нито веднъж тъмносините й очи със златни точици не го погледнаха с гняв. Сякаш знаеше, че никой обладан като Деймън така цялостно от Шиничи, господарят на малахите, просто няма избор и не е в състояние да контролира действията си.

Може би Елена го разбираше толкова добре, защото тъкмо тя бе извадила онова нещо, което малахът бе създал в тялото на Деймън. Пулсиращото белезникаво второ тяло, впило се вътре в неговото. Деймън се овладя, за да не потръпне от погнуса. Узна за малаха само защото Шиничи благоволи да спомене за него, докато отнемаше спомените на Деймън от деня, в който Шиничи и Деймън се бяха срещнали в Олд Уд.

Деймън се радваше, че се е отървал от тези спомени. Защото животът му бе отровен от мига, в който очите му бяха срещнали смеещите се златисти очи на лисичия дух.

А сега… точно сега беше сам с Елена, насред пустошта, далеч дори и от най-малките градчета. Бяха съвсем сами, напълно сами и Деймън отчаяно искаше от нея това, което би поискал от нея всеки друг млад мъж, с когото би се срещнала.

Най-лошото от всичко бе, че чаровните, измамни момичета, на практика бяха raison d’ètre3 за неговото съществуване. Това бе единствената причина, която го поддържаше жив вече половин хилядолетие. И все пак знаеше, че не бива, никога не биваше да съблазнява тъкмо това момиче, което за него беше като скъпоценен камък сред купчина човешки тор.

Външно се държеше безупречно — студен, точен, сдържан, незаинтересуван.

Истината беше съвсем различна — започваше губи ума си по нея.

През нощта, след като се увери, че Елена има достатъчно храна и вода, и е надеждно заключена в приуса, Деймън призова влажната мъгла и започна да издига най-тъмните си защити. Те бяха като послание — до всички братя и сестри на нощта, които евентуално биха дошли при колата, — че момичето вътре е под личната закрила на Деймън и че той ще залови и одере жив всеки, който би дръзнал да смути покоя й… и че виновникът може да очаква и още по-жестоки наказания. Едва след това той полетя като гарван, отдалечи се на няколко километра в южна посока, намери някакъв вертеп, пълен с пияни върколаци, където сервираха няколко очарователни барманки. Нощта премина в кавги и проливане на кръв.

Но това не се оказа достатъчно, за да го разсее. На разсъмване той се завърна при колата и видя, че мрежата му от защити беше пробита. Но преди да изпадне в паника, осъзна, че самата Елена ги е скъсала отвътре. Нищо не го бе предупредило за пробива, тъй като намеренията й бяха мирни, сърцето — невинно.

В следващия миг самата Елена се появи. Идваше от брега на близкия поток. Като я видя, Деймън застина в смаяно безмълвие от грациозността й, красотата й, трудно поносимата за него близост. Можеше да долови уханието на току-що измитата й кожа.

Не знаеше как ще успее да издържи още един ден като този.

И тогава му хрумна нещо.

— Искаш ли да научиш как да контролираш по-добре аурата си? — попита я той, когато тя премина покрай него, за да се върне в колата.

Елена го удостои само с един кос поглед.

— Значи си решил отново да ми проговориш. Трябва ли да припадна от радост?

— Е, това винаги би било оценено по достойнство…

— Нима? — попита тя остро. Деймън осъзна, че е подценил негодуванието, което бе предизвикал в това смело момиче.

— Не. Сега съм сериозен — рече той и я изгледа съсредоточено с черните си очи.

— Зная. Ще започнеш да ме убеждаваш да стана вампир, за да мога да контролирам Силата.

— Не, не, не. Няма нищо общо с превръщането ти във вампир. — Деймън не позволи тя да го въвлече в този безсмислен за него спор. Това навярно впечатли Елена, защото накрая го попита:

— А тогава за какво искаш да говорим?

— За това, как да направляваш своята Сила. Нали кръвта циркулира? Силата също може да бъде заставена да циркулира в теб. Дори и хората са знаели това от столетия, независимо дали са го наричали жизнена сила, чи или ки. В момента ти оставяш Силата си да се разпръсква във въздуха. Това всъщност е твоята аура. Но ако се научиш да я заставяш да циркулира правилно, ще постигнеш значително облекчение и в същото време няма да изглеждаш подозрителна.

Елена го слушаше прехласнато.

— Защо не си ми казвал това досега?

Защото съм глупав, мислено си призна Деймън. Защото за всеки вампир това ставаше инстинктивно, като дишането.

— За да се постигне това, се изискват определени способности — излъга я най-безсрамно.

— И сега ще мога ли да го постигна?

— Мисля, че да. — Деймън обаче се постара да вложи в тона си неуверена нотка.

Това, естествено, придаде на Елена още по-голяма решителност.

— Покажи ми как се прави! — настоя момичето.

— Точно сега ли? — Той се огледа във всички посоки. — Някой може да мине оттук с кола и…

— Сега не сме на пътя. Моля те, Деймън. Моля те! — Елена го погледна с огромните си сини очи, намирани за неустоими от толкова много мъже. Докосна го по ръката, като още веднъж се опита да постигне някакъв контакт с него, но тъй като той веднага я отдръпна, продължи да го убеждава:

— Наистина искам да се науча. Ти можеш да ме обучиш. Покажи ми само веднъж и аз ще започна да се упражнявам.

Деймън сведе поглед към ръката си. Усети как разумът му започваше да се влияе от думите й, а волята му да се разколебава.

Как го постигаше тя?

— Добре. — Въздъхна. На тази нищожна планета вероятно биха се намерили три или дори четири милиарда, които биха дали всичко, за да бъдат с тази топла, пламенна и копнееща за любов Елена Гилбърт. Проблемът беше, че и той се оказа един от тях — а тя определено не даваше и пукната пара за него.

Съвсем естествено. Нали си имаше своя скъп Стефан. Е, ще видим дали неговата принцеса ще е все същата, когато — ако — успее да освободи Стефан и го измъкне жив от затвора.

Междувременно Деймън съсредоточи усилията си гласът, лицето и аурата му да останат безпристрастни. Поне за това умение притежаваше солиден опит. Пет столетия му бяха необходими, за да го постигне, но сега го владееше превъзходно.

Преди всичко трябва да открием мястото — каза й той. Гласът му бе лишен от всякаква топлота — не само равнодушен, а направо студен.

Лицето на Елена не трепна. И тя можеше да бъде ледено хладнокръвна. Дори в бездънните й сини очи сякаш се появи смразяващ проблясък.

— Добре. Къде се намира то?

— Недалеч от сърцето, малко по-вляво. — Деймън докосна гръдта на Елена, преди да премести пръстите си наляво.

Тя се отдръпна, напрегната и изтръпнала. Той го разбра с безпогрешния си усет към жените. Деймън търсеше онова място, където плътта беше по-мека, дето според повечето от хората се намираше сърцето на всеки от тях, понеже именно там най-силно се усещаше биенето му. Да, трябваше да е някъде насам… точно тук…

— Сега ще заставя твоята Сила да направи една или две циркулации. Когато се научиш да го правиш сама тогава вече наистина ще умееш да прикриваш аурата си.

— Само че как ще го разбера?

— Повярвай ми, ще го разбереш.

Не му се искаше Елена да продължи да го обсипва с въпроси, затова само вдигна едната си ръка пред нея — обаче, без да докосва плътта й и дори дрехите й, — за да синхронизира нейната жизнена сила с неговата. Ето, така. Сега процесът можеше да започне. Деймън знаеше какво ще усети Елена: разтърсване като при удар от електрически ток, което ще започне от точката на неговото докосване и бързо ще разпространи топлина по цялото й тяло.