За Елена, която се плашеше от височините, това беше страховито, дори ужасяващо изкачване, макар да знаеше, че Деймън е във върхова форма и няма да я изпусне, и въпреки че беше уверена, че той вижда накъде върви. Все пак, ако зависеше единствено от нея и волята й, тя никога не би могла да стигне по-далеч от първата стълба. Не смееше да помръдне, за да не би да стане причина Деймън да изгуби равновесие. Трябваше да се опита да сподави напиращите ридания и да издържи.

Когато по-късно стигнаха до върха, Елена се запита кой ще я свали долу или ще бъде принудена да остане там до края на живота си.

Натъкнаха се на Блудуед — най-чаровното нечовешко създание, което Елена бе виждала. Чаровно… но странно. Дали косата й отзад и отстрани не приличаше на сноп иглики? А лицето й наистина ли беше във формата на разцъфнал ябълков цвят?

— Намирате се в личната ми библиотека — заяви тя.

Все едно се пропука огледало и Елена се освободи от магията на Блудуед.

Боговете я бяха направили от цветя… но цветята не говореха. Гласът на Блудуед беше равен и бездушен. Напълно разруши образа на момичето, сътворено от цветя.

— Съжаляваме — заговори Деймън спокойно. — Но бихме желали да ти зададем някои въпроси.

— Ако си мислите, че ще ви помогна, лъжете се — отвърна цветното момиче със същия носов глас. — Мразя хората.

— Но аз съм вампир, както вече сигурно си забелязала — поде Деймън, пускайки в ход целия си чар.

Ала Блудуед веднага го прекъсна:

— Роденият човек винаги остава човек.

— Моля?

Искреното му възмущение беше навярно най-доброто, което можеше да се случи, помисли си Елена, стараейки се да остане скрита зад гърба му. Той беше толкова искрен в презрението си към представителите на човешката раса, че Блудуед малко омекна.

— Какво щеше да ме питаш?

— Само дали напоследък си виждала две китсунета: те са брат и сестра и се наричат Шиничи и Мисао.

— Да.

— Или те може… извинявай? Да, ли каза?

— Крадците се вмъкнаха в дома ми през нощта. Бях на парти. Върнах се внезапно от партито и едва не ги залових. Въпреки че е много трудно да заловиш китсуне.

— Къде… — Деймън преглътна. — Къде бяха те?

— Тичаха надолу по предните стълби.

— А спомняш ли си точната дата, когато бяха тук?

— Беше в нощта, когато подготвяха имението за партито. Валяците вече бяха утъпкали земята, а балдахинът бе издигнат.

Доста е странно да се вършат подобни дейности през нощта, каза си Елена, но след това си спомни. Светлината тук винаги е една и съща.

Сърцето й бясно заби. Шиничи и Мисао са били тук само поради една причина: да скрият втората половина от лисичия ключ.

И може би са го пуснали в Голямата бална зала, каза Си Елена. Наблюдаваше унило как отвън библиотеката се върти като гигантски планетариум, така че Блудубд да може да си избере сфера и да я постави в някакъв механизъм, който щеше да накара музиката да зазвучи в различните стаи.

— Извини ме — промълви Деймън.

— Това е личната ми библиотека — рече Блудуед студено, докато звучаха великолепните финални акорди на „Жар птица“28.

— Което означава, че трябва да си тръгнем?

— Което означава, че сега ще ви убия.

— Какво? — изкрещя Деймън, за да надвика музиката. Бягай! — добави телепатично към Елена.

Ако ставаше дума само за живота на Елена, то тя би предпочела да умре тук, сред оглушителната красота на „Жар птица“, отколкото да се изправи отново сама срещу онези стръмни, невидими стъпала.

Но на карта бе заложен не само нейният живот. А и животът на Стефан. При все това девицата от цветя не изглеждаше толкова заплашителна, пък и Елена не можеше да събере достатъчно сили, за да се опита да слезе надолу по ужасната стълба.

Деймън, нека тръгнем двамата. Трябва да претърсим Голямата бална зала отвън. Само ти си достатъчно силен…

Колебание. Деймън по-скоро би се впуснал в битка, отколкото да се изправи пред онова огромно, невъзможно зелено поле отвън, помисли си Елена.

Но Блудуед, въпреки думите си, сега отново въртеше стаята около тях. Все едно, че бе застанала в края на невидима пътека, откъдето се опитваше да намери желаното кълбо.

Деймън вдигна Елена на ръце и й заповяда: Затвори си очите.

Тя не само затвори очи, но и ги закри с длани. Нямаше да помогне на Деймън, ако крещи: Внимавай!

Макар че самите усещания бяха достатъчно гадни.

Деймън подскачаше от стъпало на стъпало като дива коза. Сякаш едва докосваше стъпалата и Елена се зачуди — съвсем внезапно — дали нещо не ги преследва.

Ако беше така, не искаше да го знае. Понечи да вдигне длани, когато Деймън й се озъби шепнешком: „Дръж ги затворени!“ с тон, на който малцина биха имали желание да се противопоставят.

Елена надникна през пръсти, срещна раздразнения поглед на Деймън, но не видя нищо след тях. Притисна отново ръце върху очите си и започна да се моли.

Ако наистина беше робиня, нямаше да оцелееш и един ден тук, осведоми я Деймън, като направи последния скок в пространството, след което я пусна долу върху невидимата — но поне равна — земя.

Аз и не бих искала, отвърна Елена студено. Кълна се, предпочитам да умра.

Внимавай какво обещаваш. Деймън внезапно й отправи ослепителната си усмивка. Можеш да свършиш в друго измерение, опитвайки се да удържиш на думата си.

Елена дори не се опита да му отговори. Бяха навън, свободни, тичаха през стъклената къща надолу по стълбата към долния етаж — малко сложно изпълнение в нейното душевно състояние, но поносимо — и най-накрая изхвърчаха през вратата. На поляната пред Голямата бална зала намериха Мередит и Бони… и Сейдж.

Той също беше с бяла вратовръзка, макар че раменете на сакото му бяха изцапани. Като допълнение към картинката Талон бе кацнал на едното му рамо, а ноктите му бяха разкъсали плата и отдолу бяха избили капки кръв. Но Сейдж сякаш въобще не бе забелязал. Сейбър стоеше отстрани до господаря си и гледаше Елена с очи, твърде дълбокомислени за животно, но без следа от злоба.

— Слава Богу, че се върнахте! — извика Бони и изтича към тях. — Сейдж дойде със страхотна идея.

Дори Мередит беше развълнувана.

— Спомняте ли си, когато Деймън каза, че е трябвало да доведем ясновидец? Е, сега разполагаме с двама. — Обърна се към Сейдж. — Ако обичаш, кажи им.

— По правило аз не взимам тези двамата на приеми. — Сейдж се наведе, за да почеше Сейбър по гушата. — Но едно малко птиченце ми каза, че може да сте загазили. — Ръката му се стрелна нагоре, за да погали Талон и леко разроши перата на сокола. — И така, dites-moi29, моля: Колко дълго вие двамата сте държали половината от ключа, която имате?

— Докоснах я тази нощ, както и в началото, в нощта, в която я намерихме — отвърна Елена. — Но лейди Улма я държа, а Лусен й направи ковчеже и тогава всички ние докоснахме половината на ключа.

— Но само ковчежето отвън?

— Аз държах половината от ключа и един или два пъти я погледнах — обади се Деймън.

— Eh bien30! Миризмата на китсуне все още би трябвало да е много силна върху нея. А и китсунетата имат много отличителна миризма.

— Значи искаш да кажеш, че Сейбър… — Гласът на Елена заглъхна.

— Може да подуши миризмата на китсуне върху половината от ключа. Освен това Талон има отлично зрение. Той може да лети на високо и да гледа за проблясък на злато, в случай че се намира някъде на открито. Сега им покажете какво трябва да търсят.

Елена послушно подаде на Сейбър половината от ключа във форма на полумесец, за да я подуши.

— Voilà31! А сега, Талон, погледни я добре. — Сейдж се отдалечи на известно разстояние. Елена предположи, че това е оптималното разстояние, откъдето Талон може да вижда. — Commençons32! — заповяда Сейдж, когато се върна, и черното куче хукна, забило нос в земята, а соколът се издигна високо нагоре и се понесе над тях, описвайки широки кръгове.