Едно дете или по-скоро малък уличен гамен се провря през навалицата, сграбчи ръката на Елена и посочи напред.

— Доктор Мегар, нагоре по улицата, вдясно. Само след няколко преки. Можем да отидем пеша.

Хлапето беше с дрипава рокля, но може би само за да му държи топло, защото отдолу се подаваха панталони. Елена дори не проумя момче ли е, или момиче, докато хлапето не й се усмихна неочаквано сладко, преди да прошепне:

— Аз съм Лакшми.

— А пък аз съм Елена.

— По-добре да побързаме, Елена — предупреди я Лакшми, — че пазителите ей сега ще довтасат.

Мередит и Бони успяха да изправят замаяната робиня, но тя беше толкова измъчена от болките, че не разбиране какво искат от нея: да й помогнат или да я убият.

Елена си припомни как жената се бе свила под сянката й, затова отпусна длан върху окървавената ръка на страдалката и тихо отрони:

— Сега си в безопасност. Ще се оправиш. Онзи мъж — твоят… твоят господар — е мъртъв. Обещавам ги, че никой вече няма да те нарани. Кълна се.

Жената само я зяпна невярващо, сякаш Елена й обещаваше нещо абсолютно невъзможно. Все едно да не те бият редовно е извън реалността, невъзможно дори да си го представиш.

— Заклевам ти се — повтори Елена, без да се усмихва, но твърдо. Ясно й беше, че тази жена цял живот е носила това непоносимо бреме.

Сега всичко е наред, помисли си тя и чак тогава осъзна, че от известно време изпраща мислите си към Деймън. Зная какво върша и съм готова да поема отговорността за действията си.

Сигурна ли си? — долетя до нея гласът на Деймън. Странно, но й прозвуча по-неуверен от всякога. Защото е съвсем сигурно, че самият аз за нищо на света няма да се нагърбя с грижи за някаква стара чанта, когато ти писне от нея. Дори не съм наясно дали мога да се справя с това, което ме очаква заради убийството на онова копеле с камшика.

Елена се извърна и го изгледа напрегнато. Той беше напълно сериозен. Защо тогава го уби? — запита го тя предизвикателно.

Шегуваш ли се? Деймън я шокира с яростта и отровната злоба, отекнали в мислите му. Той те нарани. Дори трябваше да го умъртвя много по-бавно и мъчително, додаде, без да обърне внимание на единия от носачите, който бе коленичил до него, несъмнено, за да го попита какво трябва да прави сега. Но Деймън не откъсваше очи от лицето й, от кръвта, все още стичаща се от раната й. Il figlio de cafone7! — помисли си. Устните му се отдръпнаха назад, оголвайки зъбите, докато гледаше надолу към трупа с такава зловеща гримаса, че носачът побърза да побегне на четири крака.

— Деймън, не му позволявай да си тръгне! Доведи ги тук всичките, веднага… — замоли го Елена. Но всички около нея ахнаха, затова продължи мислено: Не позволявай на носачите да си тръгнат. Ще ни трябва носилка, за да отведем бедната жена до лекаря. Защо са ме зяпнали всички?

Защото си робиня, а току-що си позволи нещо, което никой роб никога не би се осмелил да стори. Ти ми заповядваш на мен, твоя господар. Телепатичният глас на Деймън прозвуча като суров упрек.

Не беше заповед, а само… нали всеки джентълмен би се притекъл на дама, изпаднала в беда? А ние сме четири дами и едната е в по-голяма беда, отколкото можеш да си представиш. Не, изпадналите в беда сме три. Май ще се нуждая от няколко шева, а Бони е на ръба на припадъка. Елена съзнателно засягаше слабите му места. И дори беше наясно, че той го знае. Но въпреки това се разпореди и един от носачите се разбърза, за да отнесе робинята на ръце. Вторият носач получи заповед да отведе настрани неговите момичета.

Елена предпочете да придружи непознатата жена. Каза на носача да я настани в нейната носилка, за да продължат със спуснати завеси. От миризмата на кръвта усещаше метален вкус в устата си и едва сдържа сълзите си. Не й се искаше да погледне отблизо раните на пребитата, но кръвта не преставаше да капе в носилката. Смъкна блузата и камизолата си, после облече отново само горната, така че да използва долната, за да превърже дългия диагонален прорез през гърдите на жената.

Всеки път, щом жената вдигнеше тъмнокафявите си подплашени очи към Елена, тя се опитваше да й се усмихне окуражително. Така се залутаха някъде сред дълбините и тънкостите на общуването, при което всеки поглед, всяко докосване значеха много повече от всякакви думи.

Само не умирай, мислеше си тревожно Елена. Не умирай точно когато има за какво да живееш. Ще живееш заради свободата си. Заради бебето си.

Това като че ли наистина достигна до съзнанието на жената, защото тя се отпусна върху възглавниците, стискайки ръката на Елена.

— Името й е Улма — прозвуча нечий глас. Елена погледна надолу и видя как Лакшми отметна завесите на носилката й, като задържа ръка над главата й. — Всички познават Стария Дрозн и робите му. Бие ги до припадък, а после очаква те да му влачат рикшата с товара. Всяка година избива по пет-шест от робите си.

— Тази поне не успя да убие — промърмори Елена. — Накрая си получи заслуженото. — Стисна ръката на Улма.

Изпита огромно облекчение, когато носилката спря и се появи Деймън точно когато Елена започна да се договоря с единия от носачите да пренесе Улма на ръце до къщата на лекаря. Деймън прекъсна разговора и без да се замисля дали няма да изцапа дрехите си, вдигна Улма на ръце, макар че дори и сега успя да демонстрира незаинтересованост. Кимна на Елена да го последва. Лакшми го поведе по криволичещата пътека през някакъв двор с каменна настилка към дъгообразно извит коридор. В дъното на коридора спряха пред солидни, внушително изглеждащи врати. Накрая Лакшми почука на една от вратите. Някакъв мъж със сбръчкано лице, голяма глава и рядка брада предпазливо открехна вратата.

— Нямам кетерис! Нито имам хексен, нито земерал! И ненавиждам магиите!

После изгледа косо малобройната група.

— Лакшми? — попита.

— Доведохме ви една жена, която спешно се нуждае от помощ — набързо му обясни Елена. — Освен това е и бременна. Нали сте лекар? Лечител?

— Да, по-скоро съм лечител, макар и само с ограничени способности. Влезте, влезте.

Лекарят бързо се върна в стаята зад вратата. Всички го последваха, като Деймън внесе Улма на ръце. Още с влизането си Елена забеляза, че лекарят се оттегли в ъгъла, претъпкан с това, което обикновено можеше да се види в свърталища на лечители, владеещи вуду и други вещерски заклинания.

Елена, Мередит и Бони се спогледаха тревожно, но след малко Елена чу шум от плискане на вода и се досети, че лекарят, с навити до лактите ръкави, се е отдръпнал в ъгъла заради умивалника и сега грижливо измиваше ръцете си сред многото мехурчета от сапунена пяна. Може да се нарича само лечител, помисли си тя, но поне спазва основните изисквания за хигиена.

Деймън остави Улма върху нещо, което приличаше на маса за прегледи, покрита с чист бял чаршаф. Лекарят му кимна одобрително. После зацъка с език и извади от шкафа поднос с хирургически инструменти. Нареди на Лакшми да му подаде кърпи за почистване на раните. Първата му грижа бе да спре силното кървене. После започна да отваря едно след друго различни чекмеджета и да измъква от тях някакви кесии със силно миришещи билки. Дори се покачи на стълба, за да свали още от висящите от тавана торби с други билки. Накрая повдигна капачето на една дребна кутийка и взе щипка емфие, което обаче беше само за собствена консумация.

— Побързайте, много ви моля — подкани го Елена. — Изгуби много кръв!

— И вие сте изгубили кръв — отбеляза лекарят. — Името ми е Кефар Мегар. А тази тук трябва да е от робините на господаря Дрозн, нали? — Изгледа ги напрегнато, както правят късогледите с очила с много диоптри, макар че той не носеше очила. — И вие също сте робини, нали? — Вторачи се в късото въже, висящо от китката на Елена, а после и в Бони и Мередит, също с въжета на китките си.