Но за Елена думите му бяха откъслечни звуци в сравнение с ударите на сърцето й, отекващи в ушите й. С рязко движение издърпа въжето от ръцете му и скочи от носилката. С шест или седем скока се добра до мъжа с камшика.

Понеже беше вампир, кучешките му зъби се бяха удължили при вида на кръвта пред очите му, но не преставаше да замахва като обезумял. Беше прекалено силен за Елена, но…

Още със следващия си скок Елена се озова до жената и закрилнически простря ръце над нея. Въжето провисна от китката й.

Собственикът на робинята не се впечатли от намесата й. Вече бе замахнал за поредния си удар, така че камшикът се стовари върху бузата на Елена и раздра тънкото й лятно горнище, мина през камизолата и се вряза в плътта под нея. Момичето простена, когато краят на камшика разсече коравия плат на джинсите, сякаш беше от масло.

Очите й се наляха със сълзи, но тя не им обърна внимание. Стисна устни и успя да не издаде нито звук. Дори не помръдна от мястото си. Усети как вятърът изду скъсаната й блуза, докато воалът, останал недокоснат, се вееше зад нея, сякаш да защити злочестата, рухнала върху прекатурената каруца робиня.

Елена отчаяно се опитваше да призове крилете си на помощ. Искаше да се сдобие с истинските мощни оръжия, които притежаваше, ала не успя да ги принуди да се разгърнат и да спасят нея или бедната робиня в краката й. Но дори и без тях Елена бе сигурна поне в едно: гадното копеле пред нея нямаше да успее да удари отново робинята си, не и преди да разкъса Елена на парчета.

Няколко минувачи се спряха да зяпат, други изскочиха тичешком от близкия магазин.

Мъкнещите се зад носилката деца я обградиха и ревнаха вкупом. Това още повече привлече вниманието на околните, така че скоро се насъбра внушителна тълпа.

Нямаше съмнение, че едно бе да видиш как търговец бие окаяната си робиня, заместваща коня — това бе почти ежедневна гледка. Но съвсем друго бе пред очите ти плющящ камшик да среже дрехите на толкова красиво момиче с коса, разкошна като златиста коприна, скрито под изящен воал, с очи, може би напомнящи на някои от тукашните за чезнещите им спомени за лазурно синьото небе — това определено бе нещо съвсем друго. Още повече че това никому неизвестно момиче очевидно съвсем отскоро беше робиня, защото унижи господаря си, като отскубна от ръцете му въжетата, служещи му като поводи, и се изправи насред улицата с непокътнатия си воал, правейки го за смях.

Страховит уличен театър.

Ала въпреки всичко собственикът на робинята се приготви за следващия удар. Изправи високо ръка и с все сила замахна с камшика. Неколцина в навалицата ахнаха, други замърмориха възмутено. Слухът на Елена, отскоро станал много по-изострен, с лекота долови забързаното им шепнене: момиче като това не може да е робиня, предназначена за някой от бедняшките коптори. Трябва да е за богатите от центъра на града. Дори само аурата й бе достатъчно красноречива подкрепа на тази догадка. Всъщност, с тази златиста коса и ослепително красиви сини очи може да се окаже пазител от Другата страна. Кой можеше да знае…

Вдигнатият камшик така и не се стовари. Преди да я удари, проблесна черна светкавица — чиста Сила — и половината тълпата се разпръсна. Някакъв вампир, млад на вид, с дрехи от горния свят, от Земята, си проправи път до момичето с коса като злато. Или по-скоро се надвеси над собственика на робинята, който уплашено се беше присвил. Сърцата на малцината зрители, които не се трогнаха от момичето, сега — като го видяха — веднага се разтуптяха. Явно той бе господарят на момичето и сега щеше да се погрижи за всичко.

В този миг Бони и Мередит се появиха на сцената, все още излегнали се във втората носилка, спуснат за благоприличие воалите си — на Мередит с цвят на звездно небе в полунощ, а на Бони в бледозелено. Спокойно можеха да послужат като илюстрация на приказка от „Хиляда и една нощи“.

Ала щом съзряха Деймън и Елена, забравиха за всякакво благоприличие и тутакси скочиха от носилката. Обаче сега навалицата така се беше сгъстила, че трябваше да си пробиват път ожесточено, с лакти и колене. Все пак за броени секунди се добраха до Елена. Ръцете им междувременно се бяха освободили от въжетата и в суматохата краищата им се влачеха зад тях. Воалите им бурно се вееха от вятъра.

Като наближиха Елена, Мередит ахна, а очите на Бони се разшириха и за дълго останаха така. Елена веднага се досети какво ги бе изплашило. Кръвта обилно се лееше от прореза под скулата й. Разкъсаната й горна блуза се издуваше от силния вятър, като разкриваше изподраната й окървавена камизола. Единият й крак бързо се беше зачервил под разцепените от камшика джинси.

Но другата женска фигура, защитена под сянката й, беше с още по-окаян вид. Докато Мередит надигаше прозрачния воал на Елена, падналата на паважа жена надигна глава, за да огледа трите момичета с поглед на преследвано и уплашено животно.

— Сега малко ще се позабавлявам — изрече зад Деймън тихо. — Само с едната си ръка вдигна мъжа въздуха и заби юмрука си в гърлото му, мълниеносно като кобра. Разнесе се грозен крясък, а после се повтори отново и отново.

Никой не посмя да се намеси. На никого не му хрумна да насърчава собственика на клетата робиня да се съпротивлява.

Елена огледа лицата на хората от тълпата и се досети защо реагираха така. Тя и приятелките й отдавна бяха привикнали с Деймън — или поне доколкото въобще може да се свикне със само наполовина опитомената му жестокост. Ала тези тук за пръв път виждаха този млад мъж, изцяло в черно, средно висок, със стройна фигура, компенсиращ със страхотно гъвкава и смъртно опасна грация недостига на яки мускули. Удивлението на тълпата се подсили от умението на Деймън някак си да доминира безпрекословно в пространството около себе си — както черна пантера веднага би привлякла всеобщото внимание, ако премине бавно през улица, пълна с хора.

Дори в този мрачен свят, където заплахите и чистото зло бяха нещо обичайно, този млад мъж излъчваше такава опасност, че хората до един предпочитаха да остават по-далече от погледа му и още по-малко дръзваха да му се изпречват на пътя.

В това време Елена, Мередит и Бони трескаво търсеха първа помощ или поне нещо чисто, за да превържат раните на Елена. Но само след минута разбраха, че няма да дочакат никаква помощ, затова Елена се обърна с молба към тълпата.

— Някой да познава тук лекар? Или лечител? — провикна се тя. Но зяпачите само я гледаха мълчаливо. Очевидно не бяха склонни да се забъркват с някакво момиче, което явно не се бе покорило пред волята на този страхотен демон, целият в черно, който още стискаше здраво шията на собственика на робинята.

— Нима всички си мислите, че няма нищо лошо в това, едно копеле да пребие с камшик гладуваща бременна жена? — извика Елена, напълно изгубила самообладание, с глас, пълен с отвращение и гняв.

Неколцина сведоха погледи. Други се обадиха страхливо:

— Но нали той е нейният господар?

Един младолик мъж, облегнат на един от спрените там конски фургони, се изправи.

— Бременна ли е? Никак не ми прилича на бременна.

— Но е!

— Е — изрече младежът лениво, — щом е така, този глупак поврежда собствената си стока.

Стрелна нервно с поглед Деймън, надвесен над вече мъртвия собственик на робинята, с лице, застинало в мъртвешка гримаса на мъчителна агония.

Елена все още нямаше как да помогне на жената. Страхуваше се, че и тя ще умре.

— Никой ли не знае къде може да намеря лекар? — От тълпата отново се разнесе мърморене, но този път по-различно.

— По-отзивчиви ще са, ако им предложим пари — обади се Мередит. Елена веднага протегна ръка към медальона си, но Мередит я изпревари, като откопча от врата си красивото колие с аметисти и го вдигна над главата си.

— Това е за този, който пръв ни посочи къде има някой добър лекар.

Последва пауза, докато всички преценяваха и наградата, и риска.

— Нямате ли звездни сфери? — помоли се някакъв странник с хриплив глас. — Аз ще се задоволя с това!