Но този път Деймън не я разбра.

— Да — кимна. — Тук можеш да срещнеш много бедняци и окаяни старци. Изкупили са свободата си с много години робски труд или господарят им е умрял… на накрая свършват дните си в мизерия.

— Ами звездните сфери? Само за бедняците ли са създадени? Нали богатите могат просто да отидат до Земята и да се насладят на някой истински летен ден?

Деймън се засмя горчиво.

— О, не, и те не могат да си го позволят. Повечето от тях завинаги са приковани тук.

На Елена й направи впечатление с каква особена интонация той наблегна на думата приковани.

— Не те разбрах. Да не би да са прекалено заети, че нямат време за ваканция? — осмели се да го попита.

— Прекалено заети са, прекалено много сила се изисква, за да пробият защитите, предпазващи Земята от тях, твърде много се страхуват какво ще предприемат враговете им, докато отсъстват от тук, твърде немощни са физически, прекалено са прочути и нашумели, прекалено са мъртви.

— Мъртви? — Ужасът от тунела и смърдящата на мърша мъгла отново заплашваше да я връхлети, да я обгърне отвсякъде.

На устните на Деймън разцъфтя поредната му злокобна усмивка.

— Нима забрави, че гаджето ти е мъртво? Да не споменаваме достопочтения ти господар. Повечето хора след смъртта си се отправят към някое ниво, което обикновено е различно от това тук — или по-високо или по-ниско. Това място тук е за лошите, но въпреки това се възприема като по-високо ниво. Има и нива по-надолу — е, там никой не иска да попадне.

— Като в Ада ли? — ахна Елена. — В Ада ли сме сега?

— По-скоро в преддверието на Ада. Или поне там се намираме засега. Защото съществува и Другата страна. — Посочи с кимване към хоризонта, над който още блещукаше мрачното слънце. — Там е другият град, който може да се окаже мястото, където си се била озовала по време на „ваканцията“ ти в отвъдния свят. Тук я наричат просто „Другата страна“. Но мога да ти разкажа за два слуха, за които узнах от моите информатори. Там, в „Другата страна“, използвали названието Небесния дворец. И там небето винаги греело с кристална синева, а слънцето никога не залязвало.

— Небесния дворец… — Елена не се усети, че говоря на висок глас. Инстинктивно усещаше, че това ще е палат на прекрасни крале и кралици, а не нещо неприятно като някоя Съдебна палата. Може би нещо като легендарния замък Камелот от приказното царство на крал Артур. Дори само като изрече тези думи, я налегна силна носталгия — само че не спомени, а предчувствие, застинало на върха на езика й, че всичките тези спомени са заключени зад някаква врата. Здраво залостена врата и Елена можеше само да надзърта през ключалката. Но все пак успя да види, че там имаше и жени пазители — високи, снажни, със златисти коси и сиви очи. Ето че една от тях — само че дребна като дете сред останалите много по-високи жени — внезапно се извърна и погледна Елена право в очите.

Носачите продължаваха да мъкнат носилката през пазара сред други групи от окаяно изглеждащи бедняци, но Елена се стараеше да не се заглежда повече в тях, като използваше воала си за прикритие.

Приличаха й на бедняци от Земята, от някой краен квартал в латиноамерикански град, само че имаха още по-нещастен вид.

Около носилката, най-вече откъм страната на Елена, се тълпяха деца с червенеещи се от слънцето коси, протягащи ръце с трогателни жестове, разбираеми без всякакви думи във всички страни, във всичките светове.

Гърдите й се раздираха от мъка, че не притежава нищо ценно, за да им го раздаде. Искаше й се да може да изгради къщи тук, за да се увери, че тези деца няма да бъдат лишавани от храна и прясна вода. Нито от образование, нито от достойно бъдеще. Но след като нямаше никаква представа как да им осигури каквото и да било от тези добрини, оставаше й единствено да ги съзерцава, с отчаян поглед, как се нахвърляха на орляци върху такива жалки „съкровища“ като дъвката й, гребенчето й, четката й за коса, гланца й за устни, бутилката й с минерална вода, дори и обиците й.

Деймън извърна глава, но не я спря, докато не започна да опипва нервно медальона с диамант и лапис лазули, който й бе подарен от Стефан. Елена се разплака, докато се мъчеше да откопчае закопчалката. Внезапно Деймън дръпна въжето, усукано около китката й.

— Престани — скара й се той. — Нищо не разбираш. Още не сме навлезли в центъра на града. Защо не се полюбуваш на архитектурните особености на града, вместо да се тревожиш за тези безполезни хлапета, които и без това скоро ще умрат?

— Това беше много жестоко и безчувствено — процеди Елена, но не знаеше как да го накара да я разбере. А и му беше толкова ядосана, че дори не се опита.

Но спря да опипва верижката на медальона, като вдигна очи над главите на просещите хлапета и високо над бедняшките бараки, както Деймън я бе посъветвал. Погледът й се прикова в далечината, върху хоризонта — толкова странен, че чак дъхът й секна, — осеян с величествени каменни сгради, сякаш построени, за да останат непокътнати през вечността. Приличаха на египетските пирамиди и зикуратите на маите, когато са били нови. Всичко наоколо бе окъпано в червено и черно от слънцето, забулено в момента от колосални мрачни кълба от обагрени в пурпурно облаци. Огромното червеникаво слънце в този странен свят създаваше различни гледки, подходящи за най-разнообразни настроения. Понякога изглеждаше едва ли не романтично, проблясващо върху огромната река, покрай която Елена и Деймън преминаваха, а в лениво течащата вода се къдреха хиляди малки вълни. Но друг път грееше чуждо и зловещо, багрейки и най-великолепните здания с цвета на кръвта.

Гледката изчезна от очите на Деймън и Елена, когато носачите започнаха да се спускат към града, където се извисяваха тези грамадни сгради. Но от погледа на Елена не убягна дългата, заплашителна сянка, която тяхната носилка хвърляше напред.

— Е? Какво мислиш? — попита Деймън загрижено, опитвайки се да я успокои.

— Все си мисля, че прилича на Ада — замислено отвърна Елена. — Никак не ми се иска да живея тук.

— Но кой е казал, че ще живеем тук, моя принцесо на мрака? Ще се върнем у дома, където чернотата на нощта е кадифеномека, а луната осветява всичко като от сребро. — Той я погали бавно с пръст от китката до рамото й, което тутакси пробуди сладостни тръпки в нея.

Тя се опита да задържи воала си като преграда срещу него, но материята бе прекалено прозрачна. Деймън продължаваше да й се усмихва с блестящата си усмивка, все още ослепителна през бялата страна на воала й, обсипан с диаманти — е, разбира се, нежно розов като морска раковина заради светлината — откъм нейната страна на воала.

— Има ли Луна в този свят? — попита тя като опит да отвлече вниманието му. Страхуваше се — страхуваше се от него — страхуваше се от самата себе си.

— О, да, има, дори мисля, че луните тук са три или четири. Но са много малки и тъй като слънцето не залязва никога, не се виждат добре. Не е… романтично. — Отново й се усмихна, този път по-лениво и Елена се извърна.

И още в следващия миг забеляза отпред нещо, което моментално погълна цялото й внимание. В една странична уличка се бе преобърнала някаква каруца и едри рула от сурови и обработени животинска кожи се бяха изтърколили върху мръсния паваж. Мършава старица с изпито лице на измъчвана от глад робиня, вързана пред каруцата като впрегатен добитък, бе просната на паважа. Над нея се извисяваше висок гневен мъж и сипеше жестоки удари с камшика си върху беззащитното тяло на клетницата.

Лицето на жената се оказа обърнато точно към посоката на Елена. Беше изкривено в болезнена гримаса, докато тя се опитваше безуспешно да се свие на топка, притиснала ръце върху корема си. От кръста нагоре бе гола, и докато камшикът плющеше със свистене, тялото и от шията до кръста се покри с кръв.

Елена усети как се зарежда със Силите на крилете си — нищо не постигна. С цялата си трескаво пулсираща жизнена сила искаше да стори нещо — каквото и да е, — за да се разперят крилете от раменете й, но нищо в нея не се промени. Може би се дължеше на това, че носеше робските гривни. Или вероятно на Деймън до нея, който й заповядваше властно да не се намесва.