Не мисли за тези неща, каза Елена по същия начин, по който й говореше Деймън. Поради същата причина не мисля за тях, защото иначе ще полудея. Но ако полудея, какво би спечелил от това Стефан? Не бих могла да му помогна. Затова, каквото и да ми струва, блокирам тези мисли зад желязна стена.

— И успяваш ли да се справиш? — попита Деймън с треперещ глас.

— Успявам — защото се налага. Помниш ли как в началото спорихме за въжетата около китките? Мередит и Бони не криеха съмненията си. Но те знаеха, че ако се налага, бих носила белезници и бих пълзяла след теб. — Елена се извърна, за да погледне Деймън в червеникавия мрак, преди да добави: — А ти самият се издаваше от време на време, знаеш го. — Обви го с ръце, за да докосне излекувания му гръб. Искаше да е сигурна, че той знае какво имаше предвид.

— Това беше заради теб — остро я упрекна той.

— Не съвсем — отвърна му Елена. Помисли за това. Ако ти не се беше съгласил с Наказанието, можехме да избягаме от този град, но така никога нямаше да помогнем на Стефан. Като склони да отстъпиш, като се съгласи на всичко, всичко, което направи, беше заради Стефан.

— След като стана дума за това, аз бях този, заради когото Стефан се озова тук — уморено рече Деймън. — Така че според мен сега сме квит.

— Колко пъти трябва да ти го повтарям, Деймън? Ти беше обсебен, когато позволи на Шиничи да те омае с думите си — припомни му Елена. Самата тя се чувстваше изтощена. — Може би трябва отново да бъдеш обсебен — или поне малко, за да си спомниш как се чувстваше тогава.

Всяка клетка в тялото на Деймън сякаш потръпна от тази мисъл. Но на глас изрече само:

— Знаеш ли, има нещо, което всички вие пропускате. За прастарата история за това, как двама братя едновременно се убиват взаимно и стават вампири, защото са влюбени в едно и също момиче.

— Какво? — възкликна Елена остро, шокирана от собствената си умора. — Деймън, за какво говориш?

— За това, което ти казах. Има нещо, което всички вие пропускате. Ха. Най-вече самият Стефан. Историята се повтаря многократно, но никой не я разбира.

Деймън извърна лице. Елена се приближи към него, само малко, така че той да може да вдъхне парфюма й, който тази вечер ухаеше на розово масло.

— Деймън, кажи ми. Кажи ми, моля те!

Деймън отново се извърна към нея…

И точно в този момент носачите на носилката спряха. Елена разполагаше само със секунда, за да изтрие лицето си, преди завесите да бъдат дръпнати.

Мередит им бе разказала мита за Блудуед, който бе научила от един сайт за легенди. Всичко за това, как Блудуед била направена цялата от цветя, а Боговете й вдъхнали живот, как предала съпруга си, причинявайки с това смъртта му, и как за наказание била обречена да прекарва всяка нощ, от полунощ до разсъмване, като кукумявка.

Ала очевидно имаше нещо, което не се споменаваше в митовете: фактът, че е била прогонена от Небесния дворец, обречена да живее тук, сред гъстия тъмночервен здрач на Тъмното измерение.

Имайки предвид всичко това, логично беше нейните приеми да започват в шест вечерта.

Мислите на Елена непрестанно прескачаха от тема на тема. Прие чаша с вино „Черна магия“ от един роб, но погледът й продължаваше да блуждае.

Всяка жена и повечето от мъжете на това парти бяха облечени в изкусно подбрани дрехи, които променяха цветовете си на слънчевата светлина. Елена имаше чувството, че нейната рокля е най-скромната — в края на краищата всичко навън изглежда беше розово, яркочервено или виненочервено. След като пресуши чашата си с „Черна магия“, Елена с лека изненада установи, че съвсем незабелязано е започнала да се държи по типичния за всяко парти маниер: поздравяваше хора, с които се бе запознала по-рано през седмицата, разменяше си с тях прегръдки и целувки по бузите, сякаш ги познаваше от години. Междувременно двамата с Деймън навлизаха все по-навътре в имението, като се движеха понякога по течението на многолюдната тълпа, а понякога и срещу него.

Изкачиха се по стръмните стъпала от бял (розов) мрамор, украсени от двете страни с великолепни сини (виолетови) делфиниуми и розови (яркочервени) рози. Елена се спря там по две причини. Едната бе да вземе още една чаша с „Черна магия“. Първата вече я бе изпълнила с приятна топлина — макар че всичко тук изглеждаше окъпано в меко сияние. Надяваше се, че втората чаша ще й помогне да забрави всичко, което Деймън й бе казал, докато пътуваха в носилката, с изключение на ключа — и ще й помогне да си спомни какво обмисляше, преди мислите й да бъдат отвлечени от разговора между Бони и Мередит.

— Предполагам, че най-добрият начин е просто да попитаме някого — каза тя на Деймън, който се бе озовал внезапно и безшумно до лакътя й.

— Да попитаме какво?

Елена се наведе леко към роба, който току-що й бе поднесъл нова чаша със свежа напитка.

— Може ли да попитам — къде се намира главната бална зала на лейди Блудуед?

Облеченият в ливрея роб я погледна изненадано. Сетне посочи с глава наоколо.

— Цялата тази площ, под балдахина, се нарича Голямата бална зала — рече и се поклони над подноса с напитките.

Елена се втренчи слисано в него. После се озърна.

Под гигантски балдахин — струваше й се, че конструкцията се използва почти постоянно и бе осеяна с множество красиви фенери, чиито разноцветни оттенъци се подчертаваха от слънчевите лъчи — на всички страни в продължение на стотици метри се простираше равна тревна морава.

Беше по-голяма от футболно игрище.

— Това, което бих искала да знам — Бони се обърна към една от гостенките, която явно се чувстваше като у дома си в огромното имение, — е следното: коя е главната бална зала?

— О, скъпа, зависи какво имаш предвид — отвърна гостенката жизнерадостно. — Има Голяма бална зала отвън — сигурно си я видяла, докато си се изкачвала насам — големият павилион? Освен това има Бяла бална зала вътре. Тя е осветена от полилеи и завесите са спуснати. Понякога я наричат Валсовата зала, тъй като там се танцува само валс.

Но Бони още не можеше да се отърси от ужаса, обзел я при първите думи на гостенката.

— Има бална зала отвън? — попита с треперещ глас, надявайки се, че не е чула добре.

— Точно така, скъпа. Можеш да я видиш през онази стена там. — Жената не лъжеше. Наистина можеше да се вижда през стената, защото всички стени бяха стъклени, една зад друга, като по този начин Бони виждаше всичко като илюзия с огледала: една след друга се редуваха осветени стаи, всичките пълни с гости. Само последната стая на долния етаж изглеждаше изградена от нещо непрозрачно. Това навярно беше Бялата бална зала.

Но отсрещната стена, към която сочеше гостенката — о, да! Там се виждаше върхът на балдахина. Девойката смътно си спомняше, че бе минала покрай него. Другото, което си спомняше, беше…

— Нима танцуват на тревата? Върху онова… огромно тревно поле?

— Разбира се. Тревата е специално подравнена и подрязана. Никой не би искал да се спъне в някой бурен или буца пръст. Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Струваш ми се доста бледа. Е — засмя се гостенката, — дотолкова бледа, доколкото някой може да изглежда така на тази светлина.

— Добре съм — отвърна замаяно Бони. — Наистина съм добре.

Двете групи се срещнаха по-късно и споделиха за ужасяващите неща, на които се бяха натъкнали. Деймън и Елена бяха открили, че почвата под външната бална зала е твърда почти колкото скала — всичко, което е било заровено там, преди земята да бъде утъпкана с тежки валяци, сега се намираше под терен, твърд като цимент. Единственото място, където някой би могъл да копае, беше около тази зала.

— Трябваше да доведем ясновидец — рече Деймън. — Нали се сещаш, някой с пръчка или махало, въоръжен с част от дреха на изчезнал човек.

— Прав си. — За пръв път Мередит бе съгласна с него. — Защо, наистина, не доведохме ясновидец?

— Защото не познавам такъв — отвърна Деймън с най-сладката си и най-свирепа усмивка като на баракуда.