— А на вас може да ви потрябват — обади се тихо Лусен. — Това е още една причина всяка от вас да има бижута, които може да размени за цигари, безопасност, храна или каквото и да е друго. Изработката им е много проста и лесно можете да извадите камъните, за да ги използвате за заплащане. Самите бижута не са в натруфен стил, който би могъл да не допадне на изискания вкус на някой колекционер.

— В допълнение мога само да кажа, че всички са от най-високо качество — намеси се и лейди Улма. — Те са най-чистите образци, без никакви дефекти, които успяхме да намерим за толкова кратък срок.

След всичко това трите момичета повече не можеха да се сдържат и се спуснаха към двойката — лейди Улма, разположена в огромното си легло със скицника до нея, и Лусен, застанал наблизо — и плакаха, и се целуваха, докато всички не съсипаха страхотния си грим.

— За нас вие сте истински ангели спасители, осъзнавате ли го? — изхлипа Елена. — Като вълшебни кръстници или ангели! Не зная как ще имам сили да ви кажа сбогом!

— Като ангели — промълви лейди Улма и изтри сълзата, търкулнала се по бузата на Елена. Сетне я прегърна и рече: „Виж!“, като посочи към себе си, излегнала се удобно в леглото, заобиколена от две прекрасни млади жени с влажни очи като на кошути, готови да изпълнят всяко нейно желание. След това лейди Улма кимна към прозореца, откъдето се виждаше малкият поток край мелницата и няколко палмови дървета с узрели плодове, които блестяха като скъпоценни камъни сред клоните им, а накрая махна с ръка, за да посочи градините, овощните дървета, полетата и горите на имението.

Взе ръката на Елена и я плъзна по леко заобления си корем.

— Виждаш ли? — попита с едва доловим шепот. — Виждаш ли всичко това — а можеш ли да си спомниш каква бях, когато ме намери? Коя от нас е ангел сега.

При думите „каква бях, когато ме намери“, ръцете на Елена се стрелнаха нагоре и закриха лицето й — сякаш беше неспособна да понесе онзи спомен. След това отново прегърна и целуна лейди Улма, слагайки начало на нова серия от прегръдки, гибелни за грима.

— Господарят Деймън беше достатъчно добър дори да откупи Лусен — рече лейди Улма — и може и да не ти се вярва — тук тя погледна към тихия, брадат бижутер с очи, пълни със сълзи, — но аз изпитвам към него същото, което ти към Стефан. — След тези думи лицето й пламна и тя го закри с шепи.

— Днес той ще освободи Лусен — пророни Елена, отпусна се на колене и положи глава върху възглавницата на лейди Улма. — И окончателно ще даде имението на теб. Той има адвокат, който цяла седмица подготвя нужните документи с един пазител. Всичко вече е готово и дори онзи ужасен генерал да се върне, той няма да може да те докосне с пръст. Вече завинаги имаш дом.

Последва още плач. Още целувки. Сейдж, който най-невинно минаваше по коридора покрай стаята на лейди Улма, подсвирквайки си след малко лудории с кучето си Сейбър, бе довлечен вътре.

— Ти също ще ни липсваш! — заплака Елена. — О, благодаря ти!

По-късно същия ден Деймън спази всички обещания, дадени от Елена, като раздаде и щедри премии на всички прислужници. Въздухът се изпълни с метални конфети, розови листа, музика и викове за сбогом, докато носилката отнасяше Деймън, Елена, Бони и Мередит към партито на Блудуед — завинаги и надалеч.

— Сега като се замисля, защо Деймън не освободи и нас? — обърна се Бони към Мередит, докато пътуваха в носилката към имението на Блудуед. — Разбирам, че трябваше да бъдем робини, за да влезем в този свят, но вече сме вътре. Защо не ни превърне в почтени момичета?

— Бони, ние и без това сме почтени момичета — напомни й Мередит. — Освен това по-важното е, че ние никога не сме били истински робини.

— Е, аз имах предвид защо той не ни освободи, така че всички да знаят, че сме почтени момичета, и ти много добре разбираш това, Мередит.

— Защото не може да се освободи някой, който вече е свободен, ето защо.

— Но той би могъл да извърши тази церемония — продължи да настоява Бони. — Или тук наистина е много трудно да се освободи някой роб?

— Не зная — тросна й се Мередит, изгубила търпение от тази непрестанна инквизиция. — Но ще ти кажа защо мисля, че не го прави. Мисля, че причината е, защото по този начин той се чувства отговорен за нас. Искам да кажа… не че робините не могат да бъдат наказвани — видяхме го с Елена. — Мередит замълча и двете момичета потръпнаха при спомена. — Но в края на краищата и собственикът на робите може да загуби живота си заради тях. Спомни си, че те искаха да го пребият заради това, което Елена бе направила.

— Значи той го прави заради нас? За да ни защити?

— Не зная. Аз… предполагам, че е така — замислено отвърна Мередит.

— Тогава… излиза, че в миналото сме грешили за него — Бони великодушно каза „ние“ вместо „ти“. От групата на Елена Мередит бе най-имунизираната срещу чара на Деймън.

— Аз… предполагам, че си права — повтори Мередит. — Макар че изглежда всички напоследък забравят, че тъкмо Деймън помогна на близнаците китсуне да затворят Стефан тук! А Стефан определено не е направил нищо, с което да го заслужи.

— Ами, това, разбира се, е истина — съгласи се Бони. Гласът й прозвуча облекчено, че не е сгрешила твърде много и в същото време някак си странно натъжено.

— Стефан искаше единствено спокойствие и разбирателство с Деймън — продължи Мередит, вече почувствала се в свои води.

— И Елена — добави Бони машинално.

— Да, да — и Елена. Но Елена искаше само Стефан! Искам да кажа — всичко, което Елена искаше… — гласът на Мередит заглъхна. Това вече не важеше за настоящето. Тя опита отново: — Всичко, което Елена иска сега, е…

Бони само я наблюдаваше безмълвно.

— Ами каквото и да иска Елена — заключи Мередит раздразнено, — тя държи Стефан да е част от него. Освен това не желае някоя от нас да остане тук — в тази… тази дяволска дупка.

В другата носилка до тях бе много тихо. Бони и Мередит вече дотолкова бяха свикнали да пътуват в затворени носилки, че дори не осъзнаваха, че редом с тяхната се движи друга носилка и гласовете им се чуват съвсем ясно във въздуха, застинал в този горещ следобед.

Във втората носилка Деймън и Елена гледаха сърдито в пристегнатите с шнурове копринени завеси, които леко се полюшваха.

Елена, почти вбесена, в желанието да направи нещо, бързо дръпна шнура и завесите се спуснаха.

Това беше грешка. По този начин двамата с Деймън се озоваха в сюрреалистично, сияещо в червено, пространство, в което току-що чутите думи сякаш намирала потвърждение.

Елена усети как дишането й се учестява. Аурата й се изплъзваше. Всичко й се изплъзваше.

Те не вярват, че аз искам да бъда само със Стефан!

— Спокойно — рече Деймън. — Това е последната нощ. Утре…

Елена вдигна ръка, за да го накара да замълчи.

— Утре ще сме намерили другата половина от ключа, ще сме освободили Стефан и ще се махнем оттук — довърши Деймън въпреки всичко.

Не предизвиквай съдбата, помисли си Елена и се помоли.

Продължиха в мълчание към огромното имение на Блудуед. Изненадващо дълго Елена не осъзнаваше, че Деймън трепери. Сепна я краткото му и забързано вдишване.

— Деймън! Мили… мили Боже! — Елена бе потресена и не можеше да намери подходящите думи. — Деймън, погледни ме! Защо?

— Защо? — отвърна Деймън с телепатичния си глас — единствения, на който вярваше, че няма да потрепери, нито да пресекне. Защото… замисляла ли си се за миг поне какво става със Стефан, докато ти отиваш на парти, носена на носилка, облечена във великолепни дрехи, за да пиеш изискани вина и да танцуваш… докато той… докато той… Мисълта му остана недовършена.

Тъкмо от това имах нужда, преди да ме видят на публично място, помисли си Елена с горчива ирония, когато стигнаха до дългата алея пред дома на Блудуед. Опита се да събере всичките си сили, преди завесите да бъдат отдръпнати и те да пристъпят към мястото, където се намираше втората половина на ключа.