— Да не би това да е новият ти план?

— Моля ви! — Забравила за пелерината, забравила за всичко останало, Елена сграбчи ръцете на доктор Мегар. — Намерих начин да го накарам да изпие толкова много. Това ще помогне ли? — Стисна толкова силно крехките му старчески ръце, че костите му изпукаха.

— Предполагам. — Доктор Мегар изглеждаше смутен. Не смееше да й вдъхва напразни надежди. — Ако наистина си повлияла толкова много на кръвоносната му система, почти със сигурност може да се очаква, че ще оживее до вечерта на партито Блудуед. Точно това искаш, нали?

Елена се наведе. Не можа да се сдържи и обсипа ръцете му с целувки.

— А сега да вървим да съобщим добрите новини на Деймън — заяви тя.

В каретата Деймън стоеше изправен, с ясно очертан профил на фона на кървавочервеното небе. Елена влезе при него и затвори вратата след себе си.

— Свърши ли се? — запита я той с безизразно лице.

— Да е свършило? — Елена не повярва, че Деймън може да я пита за това, но си каза, че за него явно е много важно да се увери какво се е случило с брат му.

— Той… мъртъв ли е? — добави Деймън унило, пощипвайки носа си.

Елена остана мълчалива за няколко удара на разтуптяното си сърце. Деймън би трябвало да знае, че не е много вероятно Стефан да умре през следващия половин час. Но след като не получи незабавно потвърждение на предположението си, вдигна рязко глава.

— Елена, кажи ми! Какво се случи? — попита той с нетърпелив тон. — Мъртъв ли е брат ми?

— Не — отвърна Елена тихо. — Но е много вероятно да умре след няколко дни. Този път беше в ясно съзнание, Деймън. Защо не говори с него?

Деймън определено се смути.

— Какво бих могъл да му кажа? — попита той грубо. — „О, колко съжалявам, загдето почти те убих?“ Или: „О, надявам се да преживееш още няколко дни“?

— Нещо подобно, може би, но без саркастичната нотка.

— Когато аз умирам, — заядливо поде Деймън, — ще съм изправен на двата си крака и ще се боря докрай.

Елена го зашлеви през устата. Нямаше много пространство, за да размахва ръце, но тя вложи толкова много от Силата си в този замах, колкото можеше да се осмели, без да има опасност от преобръщане на каретата.

Сетне двамата за дълго останаха смълчани. Деймън докосна разкървавената си уста, за да ускори оздравяването й, като преглътна от собствената си кръв.

Накрая изрече сподавено:

— Май изобщо не ти хрумна, че си моя робиня, нали? Че аз съм твоят господар?

— Ако си решил да се криеш зад фантазиите си, това си е твоя работа — тросна му се Елена. — Аз обаче съм изцяло в реалния свят. И между другото, скоро след като ти избяга, Стефан не само се съвзе, но и се засмя.

— Елена… — Гласът му се извиси. — Ти си намерила начин да му дадеш кръв? — Стисна толкова силно ръката й, че я заболя.

— Не кръв. Малко „Черна магия“. Ако бяхме двамата, щеше да стане много по-бързо.

— Вие бяхте трима.

— Сейдж и доктор Мегар трябваше да отвлекат вниманието на пазачите.

Деймън отдръпна ръката си.

— Разбирам — изрече безизразно. — Значи аз за пореден път го предадох.

Елена го погледна със симпатия.

— Сега си изцяло вътре в каменната топка, нали?

— Не разбирам за какво говориш.

— Каменната топка, в която си затворил всичко, което би могло да те нарани. Дори ти самият си се напъхал вътре, въпреки че там трябва да е доста тясно. Предполагам, че Катрин е там, затворена в собствена малка стая. — Припомни си нощта в хотела. — Както и майка ти, разбира се. Би трябвало да кажа майката на Стефан. Тя е майката, която си познавал.

— Не… моята майка… — Деймън дори не можеше да говори смислено.

Елена знаеше какво иска той. Жадуваше тя да го прегърне и приласкае, да го увери, че всичко е наред — само те двамата, сгушени под пелерината й, с топлите и ръце, обвити около него. Но нямаше да го получи. Този път отказваше да го стори.

Цялата й нежност и утеха бяха за Стефан, единствено за него. И, помисли си девойката, щеше да спази това обещание, въпреки че невинаги се бе придържала стриктно към него.

С напредването на седмицата Елена успя да се възстанови от болката, породена от срещата със Стефан. Въпреки че никой от тях не можеше да говори за това, освен с кратки, задавени възклицания, всички я послушаха, когато Елена заяви, че трябва да се свърши още доста работа и че ако успеят да я довършат добре, ще могат да се завърнат у дома ако ли не, на Елена не и пукаше дали ще се прибере у дома, или ще остане завинаги тук, в Тъмното измерение.

У дома! Звучеше като завръщане в рая, въпреки че Бони и Мередит знаеха от първа ръка, че във Фелс Чърч се спотайваше Адът, готов да ги погълне. Но някак си дори и това бе за предпочитане пред тази земя на кървава светлина.

Надеждата ги крепеше и подклаждаше интереса им към всичко, което ги заобикаляше. Така че те за пореден път изпитаха удоволствие от одеянията, които лейди Улма сътворяваше за тях. Дизайнът бе единственото, което можеше да прави тази дама, докато официално си почиваше в леглото. Лейди Улма екипираше усилено новите модели. Тъй като приемът на Блудуед щеше да се състои и на открито, и на закрито, всички рокли трябваше да бъдат проектирани много внимателно, за да бъдат красиви както на приглушената светлина на свещите, така и под палещите пурпурни лъчи на слънцето.

Роклята на Мередит бе в синьо, металик, като на слънчева светлина изглеждаше виолетова и за разлика от прилепналата рокля на морска сирена, с която бе облечена на партито на Фазина, тази рокля подчертаваше съвършено различна страна на момичето. На Елена й напомняше на дреха, която би облякла египетска принцеса. И този път раменете и ръцете на Мередит бяха открити, но семплата, тясна пола падаше до сандалите й, а фините сапфирени мъниста, които украсяваха тънките презрамки, подчертаваха скромния й вид. Този вид се подсилваше от косата на Мередит, която лейди Улма настоя да носи свободно пусната. Лицето й бе лишено от грим, с изключение на фината черна очна линия. Огърлицата от овални сапфири образуваше яка около деликатната й шия. Освен това на китките и по пръстите й блестяха сини скъпоценни камъни в тон с нея.

Роклята на Бони бе изключително оригинално творение — изработена от сребриста материя, която на околната светлина добиваше пастелен оттенък. Вътре, на лунната светлина, щеше да искри в нежно розово — почти същият цвят като ягодовата коса на Бони. Към нея имаше колан, колие, гривни, обеци и пръстени — всички украсени с изящно полирани опали. Къдриците на Бони щяха да бъдат внимателно вдигнати нагоре и оформени в предизвикателна вълниста маса, за да открият лицето и да придадат на прозрачната й кожа мек розов нюанс на слънчева светлина или неземно блед, ако е вътре, на закрито.

Роклята на Елена отново щеше да бъде най-семплата и в същото време най-поразителната. Дрехата беше яркочервена — цветът щеше да е един и същ на кървавочервените лъчи на слънцето, както и вътре, на светлината на газените лампи. Деколтето беше ниско изрязано, давайки възможност на млечнобялата й кожа да сияе със златисти отблясъци на слънчевата светлина. Плътно прилепнала към тялото, от едната страна роклята имаше дълбока цепка, за да може Елена да върви спокойно и да танцува. В следобеда на партито лейди Улма среса внимателно косата на Елена в бухнал облак, който блестеше с тицианово сияние навън и със златисто вътре. Бижутата й включваха диаманти по ръба на деколтето, по пръстите, китките и на едната ръка над лакътя, плюс диамантената огърлица на Стефан. Всички те щяха да блестят на слънцето в кървавочервено като рубини, ала от време на време щяха да лумват в искрящите цветове на фойерверките. Лейди Улма се закле, че всички ще бъдат шашнати.

— Но аз не мога да нося тези скъпи бижута — възрази Елена на лейди Улма. — Може да не мога да те видя отново, преди да измъкнем Стефан, а след това ще сме бегълци!

— Същото се отнася и за нас — додаде тихо Мередит, плъзгайки поглед по момичетата в техните „вътрешни цветове“ в сребристосиньо, яркочервено и опалово. — Всички ние сме накипрени с повече бижута, отколкото някога сме носили „навън“ или „вътре“ — но ти можеш да ги изгубиш!