Виждаха се и други подобни белези, вероятно от предишни ловни излети. А на гърба му задният нокът на сокола бе оставил самотна червенееща се следа.

Тълпата затаи дъх. Последните няколко демона, намиращи се между новодошлия и окървавената, гърчеща се на земята фигура на тяхната жертва, побързаха да се отдръпнат от пътя му.

В първия миг мъжът с лъвска фигура не направи нищо. Нито изрече нещо. Не излъчи и следа от Силата. След малко кимна на кучето си и то пристъпи тежко напред, за да подуши окървавените ръце и лице на Деймън. Накрая подуши дори устата му. Деймън видя как цялата козина на кучето настръхна.

— Добро куче — промълви той унесено, когато влажната и хладна кучешка муцуна се завря в лицето му и погъделичка бузата му.

Деймън познаваше това животно и му беше ясно, че не попада в общоприетите стереотипи за „добро куче“. По-скоро беше цербер, свикнал да прегризва гърлата на вампирите и да ги разтърсва със зъбите си, докато от артериите им не бликне кръв като фонтан, два метра нагоре.

Такава заплаха може да прикове всекиго абсолютно неподвижен, и то дотолкова, че тревогата от забиване на кол в сърцето непременно ще отстъпи на заден план, каза си Деймън, докато оставаше напълно замрял.

— Arretez-le8! — заповяда му мъжът с бронзово обагрената коса.

Кучето послушно се дръпна назад, но без да откъсва бляскавите си черни очи от лицето на Деймън, който пък също не сваляше поглед от него, докато кучето не се отдалечи на няколко метра.

Младият мъж с бронзова коса за кратко огледа тълпата, преди да добави на френски без злоба:

— Laissez-le seul9. — Очевидно на вампирите не бе нужен превод, защото незабавно започнаха да отстъпват. Онези, които не се оказаха достатъчно чевръсти и оставаха по-близо до мъжа с коса като бронз, бяха подканени с поглед от него да последват примера на останалите. Накъдето и да погледнеше, срещу него се насочваха раболепно сведени погледи и фигури, покорно вкаменени, за да не привличат вниманието.

Деймън започна да се успокоява. Силата му се завръщаше, което му позволяваше да се възстанови. Досети се, че кучето обхождаше всички подред, за да ги подуши с любопитство.

Когато събра сили отново да вдигне глава, Деймън се усмихна леко на новодошлия.

— Сейдж. Ти си истински дявол.

Усмивката на мъжа бе кратка и мрачна.

— Правиш ми комплимент, mon cher10. Виждаш ли? Целият се изчервих.

— Трябваше да се досетя, че си тук.

— Пространството, в което мога да бродя, е безкрайно, mon petit tyran11, макар и да трябва да го върша съвсем сам.

— Ах, ти, горкият. Все едно цигулки свирят… — Внезапно Деймън замлъкна. Просто не можеше да продължи. Може би заради това, че беше доскоро с Елена или може би защото този отвратителен свят безкрайно го потискаше. Но като заговори отново, гласът му зазвуча съвсем различно:

— Никога не съм очаквал, че мога да съм изпълнен с такава благодарност. Ти спаси не един, а цели пет живота, макар да не го подозираш. Макар че не разбрах как така се натъкна на нас…

Сейдж се наведе и го изгледа загрижено.

— Какво се е случило? — запита го със сериозен тон. — Да не би да е заради якия удар по главата ти. Забрави ли колко бързо се разпространяват новините тук? Чух, че си пристигнал с цял харем…

— Истина е! Така се появи! — До слуха на Деймън достигна нечий шепот от края на улицата, където беше нападнат от тълпата. — Ако вземем тези момичета за заложници… ще ги подложим на мъчения…

Сейдж и Деймън набързо се спогледаха. Явно Сейдж също бе дочул шепота.

— Сейбър — заповяда той на кучето си. — Само онзи, който се обади. — И надигна глава, само веднъж, в посоката, откъдето долетя шепотът.

Черното куче на Сейдж мигновено се изправи и скочи напред. И заби зъби във врата на онзи, който бе заговорил, много по-бързо, отколкото Деймън очакваше. Костите на жертвата му изщракаха зловещо. След това кучето заподскача назад, влачейки тялото между краката си.

Думите Je vous ai informé au sujet de ceci!12 изригнаха като вълна на Силата, толкова мощна, че Деймън примигна, като си каза, че действително им го бе казал преди, но последствията тогава не бяха толкова зловещи.

— Laissez lui et ses amis dans la paix13!

В това време Деймън бавно се изправяше. Изпитваше огромно облекчение, че ще разполага със закрилата на Сейдж за себе си и приятелите си.

— Е, това със сигурност вече ще свърши работа — каза. — Защо не дойдеш с мен, за да изпием по едно като стари приятели?

Сейдж се вторачи в него, сякаш си бе изгубил разсъдъка.

— Знаеш, че на този въпрос отговорът е „не“.

— Защо не?

— Казах ти вече: не.

— Това не е обяснение.

— Обяснението, за да не се отбия при теб за по едно приятелско питие… ангел мой, е че… не сме приятели.

— Но нали двамата с теб заедно извършихме няколко доста успешни измами.

— Ily a longtemps14. — Сейдж хвана рязко една от ръцете на Деймън. Върху нея се виждаше дълбока кървава драскотина, която Деймън не бе успял да излекува. Но сега, под погледа на Сейдж, раната се затвори, кожата се оцвети в розово и лечението много бързо приключи.

Деймън остави на Сейдж да подържи още малко ръката му, но след това я издърпа, без да избързва.

— Не беше чак толкова отдавна — напомни му Деймън.

— Не съм толкова отдавна далеч от теб? — На устните на Сейдж разцъфна саркастична усмивка. — Отчитаме времето доста различно, ти и аз, mon petit tyran.

Деймън се засмя смутено.

— Какво е само едно питие?

— Заедно с твоя харем?

Деймън се опита да си представи Мередит и Сейдж заедно. Стресна се от тази представа.

— Но по един или друг начин ти също стана отговорен за тях — заяви той решително. — Истината е, че нито едно от тези момичета не е мое. Давам ти думата си. — Заболя го, като си спомни за Елена, но това, което каза, беше истина.

— Отговорен за тях? — Сейдж като че ли търсеше нови доводи. — Тогава си обещал да ги спасиш. Ще наследя твоята клетва само ако ти загинеш. Но ако ти умреш… — Високият мъж направи безпомощен жест.

— Ти трябва да живееш, за да спасиш Стефан Елена и останалите.

— Бих ти отговорил „не“, но това ще те направи нещастен. Затова ще кажа „да“.

— Ако обаче не спазиш думата си, кълна се, че ще завърна и ще те преследвам.

Сейдж го изгледа за кратко.

— Никога досега не са ме обвинявали, че не съм спазил дадена дума — заяви той. — Но това, естествено беше, преди да стана un vampire15.

Да, каза си Деймън, срещата с „харема“ определено се очертаваше като много интересна. Поне докато момичетата не разберат кой всъщност е Сейдж.

Но може би никой нямаше да им каже.

Елена рядко бе изпитвала толкова огромно облекчение, както когато чу потропването на Деймън на вратата на доктор Мегар.

— Какво се случи на Мястото на срещите? — попита.

— Така и не стигнах дотам. — Деймън й разказа за засадата, докато другите тайно огледаха Сейдж със смесено чувство на одобрение, благодарност или открито харесване. Елена осъзна, че явно бе изпила твърде много от виното „Черна магия“, след като откри, че някои подробности й се изплъзваха — макар да бе сигурна, че виното бе помогнало на Деймън да оцелее при нападението на тълпата, която при по-различни обстоятелства можеше да го стъпче смъртоносно.