След това момичетата разказаха за това, което бяха научили от лейди Улма за преживелиците й, като се постараха да не се разпростират в много подробности. Жената изглеждаше пребледняла и потресена от събитията пред къщата на лекаря.

— Надявам се — заговори тя плахо на Деймън, — че когато наследиш собствеността на Стария Дрозн — замлъкна за миг, колкото да преглътне мъчително, — ще решиш да ме задържиш. Зная, че доведените от теб робини са красиви и млади… но аз мога да бъда полезна като шивачка или за друга домакинска работа. Загубих отчасти само от телесната си сила, но не и от умствените си способности…

Деймън застина за миг. Сетне пристъпи към Елена, която се случи най-близо до него. Протегна се и развърза последната примка от въжето, завързано около китката й. Захвърли го в другия край на стаята. Въжето изсвистя като камшик и се сгърчи на пода като змия.

— Що се отнася до мен, всяка от вас може да стори същото — рече той.

— Но без да мятаме отвързаните въжета по стените — додаде Мередит бързо, като видя как веждите на лекаря се свиха тревожно, докато огледа набързо чупливите стъкленици по лавиците край стените. Все пак нито тя, нито Бони чакаха втора покана и побързаха да се освободят от въжетата, които влачеха със себе си.

— Опасявам се, че моите са… завинаги — промълви лейди Улма, като придърпа ръкавите си, за да покаже железните гривни около китките си. Изглеждаше засрамена, че не може да се подчини на първата заповед на новия си господар.

— Имаш ли нещо против един миг на изстудяване? Притежавам достатъчно от Силата, за да ги замразя дотолкова, че да се строшат — предложи й Деймън.

Лейди Улма простена тихо. Елена си помисли, че никога не бе чувала толкова отчаяни звуци, издавани от човешко същество.

— Мога да стоя цяла година заровена до шията в снега, само и само да се отърва от тези ужасни окови — изрече лейди Улма решително.

Деймън притисна длани към двете страни на едната от нейните гривни. Елена усети изблика на Силата, излъчена от него. Проехтя рязък звук от счупване на метал. Деймън отдръпна ръцете си и ги вдигна с по една от двете половини на гривната в тях.

После повтори това и с другата гривна.

Небивалото удивление, изписано в очите на лейди Улма, накара Елена по-скоро да се засрами, вместо да се възгордее. Тя беше спасила жената от ужасяващото падение, в което беше изпаднала. Но колко още като нея оставаха поробени? Никога нямаше да го узнае, нито ще може да ги намери. Невъзможно бе при сегашното й състояние, с толкова отслабена Сила.

— Мисля, че лейди Улма наистина се нуждае от почивка — обади се Бони, като потърка челото си под разрошените си ягодоворуси къдрици. — Също и ти, Елена. А ти, Деймън, трябва да провериш колко хирургически шева ще са необходими за крака й. Но какво да правим ние, останалите? Да търсим ли хотел за пренощуване?

— Използвайте моя дом — предложи доктор Мегар. Едната му вежда се вдигна нагоре, а другата се спусна надолу. Очевидно той вече бе сериозно оплетен в цялата тази суматоха и погълнат от шеметно разиграващите се събития, едновременно красиви, завладяващи и брутални. — Ще ви помоля само да не чупите нищо. И ако се натъкнете на някоя жаба, не я целувайте, нито пък я убивайте. В дома ми има предостатъчно одеяла, кресла и кушетки.

Отказа да вземе дори една халка от масивната златна верига, която Деймън бе донесъл, за да използва като средство за заплащане.

— Аз… според правилата би трябвало да ви помогна да се настаните по леглата — промърмори лейди Улма смутено, като погледна към Мередит.

— Вие сте най-зле от всички нас, заради това заслужавате най-доброто легло — спокойно й отговори Мередит. — А ние ще ви помогнем да се настаните в него.

— Най-удобното легло… е леглото в някогашната стая на дъщеря ми — обясни им доктор Мегар и поклати връзката си с ключове. — Тя се омъжи за един носач — много тежко изживях заминаването й. А тази млада дама, госпожица Елена, може да се настани в старата ни семейна спалня.

За кратко сърцето на Елена замря, разкъсвано от противоречиви чувства. Опасяваше се — да, беше напълно сигурна, че я обзе страх, — че Деймън може да я грабне в прегръдките си и да я отнесе на ръце в тази спалня. От друга страна…

Точно тогава обаче Лакшми вдигна към нея очи, изпълнени с неувереност.

— Искаш ли да си тръгна? — плахо я попита момичето.

— Има ли къде да отидеш? — запита я Елена на свой ред.

— Ами… мисля, че пак ще се озова на улицата. Обикновено спя в някой изоставен варел.

— Остани тук. Ела с мен. Семейна спалня ми звучи като достатъчно голяма за двама души. Нали вече си една от нас.

Погледът, който й хвърли Лакшми, преливаше от неизказана, но поразяваща благодарност. Но не заради това, че й разреши да остане, досети се Елена. А заради думите й „Нали вече си една от нас“. Елена можеше да се закълне, че Лакшми никога досега не е била една от каквато и да било друга общност.

Всичко остана спокойно почти до „зазоряването“ на следващия „ден“, както го наричаха жителите на града, макар че през цялата нощ светлината не се промени.

Този път отвън, пред къщата на лекаря, се бе насъбрала по-различна тълпа от снощи. Преобладаваха по-възрастни мъже, облечени с износени, но чисти дрехи… но се виждаха и няколко жени. Множеството бе предвождано от мъж с посребрена коса, със страна вид на вродено достойнство.

Деймън, със Сейдж зад него за подкрепа, излезе навън пред къщата на лекаря, за да говори с тях.

Елена остана несъблечена в семейната спатия на горния етаж.

„Мило дневниче,

О, Господи, помогни ми! О, Стефан — толкова ми липсваш. Искам да ми простиш. Искам да ми помогнеш да не полудея, прекалено дълго време съм с Деймън и съм изцяло погълната от емоциите си, готова съм да го убия или да… — не зная. Не зная!!! Двамата с него заедно сме като искра и барут… Господи! Като бензин и запалка! Моля те, чуй ме, помогни ми и ме спаси… от самата мен. Всеки път, когато той изговаря името ми…“

— Елена.

Гласът зад гърба й я накара да подскочи като ужилена. Затвори дневника и се обърна.

— Да, Деймън?

— Как си?

— О, чудесно. Великолепно. Дори и кракът ми е… искам да кажа, че съм съвсем добре. А ти как се чувстваш?

— Аз… също съм добре — отвърна той. Усмихна й се — но този път с истинска усмивка, а не с онова озъбване, което в последната секунда се преобразяваше в нещо друго. Нито с намерение да я манипулира. Това беше просто усмивка, макар и леко тревожна и донякъде тъжна.

Но Елена не обърна внимание на тъгата му. Едва по-късно си припомни за нея. В момента имаше чувството, че е напълно лишена от тежест — ако не се улови здраво за нещо, можеше да се издигне на километри високо, преди някой да успее да я спре — на километри, може би дори чак до луните над това побъркано място.

Усмихна му се колебливо.

— Това е добра новина.

— Дойдох при теб, за да си поговорим — каза й той, — но първо…

И още в следващия миг Елена, без да усети как, се озова в прегръдките му.

— Деймън, не можем да продължаваме така… — Опита се да се отскубне нежно от него. — Много добре знаеш, че наистина не бива да продължаваме с това.

Но Деймън не я пусна. Имаше нещо в начина, по който я държеше, което едновременно я ужасяваше и караше да се разплаче от радост. Едва успя да удържи сълзите си.

— Всичко е наред — промълви Деймън тихо. — Хайде давай. Поплачи си. Ще се справим с всичко.

Нещо в гласа му изплаши Елена. Не като наполовина игривия начин отпреди малко, а наистина се изплаши.

Защото той се страхува, осъзна тя внезапно, безкрайно учудена. Беше виждала Деймън гневен, натъжен, унесен, леден, закачлив, ехиден, съблазняващ — дори покорен и засрамен, — но не помнеше някога да е бил изплашен за нещо. Трудно й бе да го повярва. Деймън… изплашен… за нея.