— Какво добро нещо имаш предвид?

— Като това, което ще ти покажа. Първо се отпусни, остави ме аз да го контролирам. Постепенно ще отслабвам моя контрол и ще те оставя ти да го поемеш. Накрая ще трябва да си способна да изпращаш Силите си към очите си — за да виждаш много по-добре; към ушите си — за да чуваш много по-добре; към крайниците си — за да се придвижваш много по-бързо и много по-прецизно. Разбра ли ме?

— Не можа ли да ме научиш на всичко това, преди да тръгнем на тази малка екскурзия?

Той й се усмихна с дръзката си, неустоима усмивка и тя също му се усмихна в отговор, макар да не знаеше за какво всъщност е всичко това.

— Не вярвах, че си готова, докато по време на пътуването не ми доказа колко добре умееш да контролираш аурата си — откровено й призна той. — Сега вече го зная. В съзнанието ти дремят способности, които само чакат да ги пробудиш. Но ще го разбереш едва когато ги отключим.

И с какво ще ги отключим? — помисли си Елена, изпълнена с подозрения. С целувки ли?

— Не. Не. Тъкмо това е втората причина да усвоиш това умение. Често губиш контрол върху телепатията си. Ако не се научиш как да я сдържаш, за да прикриваш мислите си, никога няма да преминеш като човешко същество през пропускателния пункт на Демонската порта.

Пропускателен пункт. Прозвуча й зловещо. Но девойката само кимна и го попита:

— Добре. А сега какво следва?

— Същото, с което се занимавахме и миналия път. Както ти казах, първо се опитай да се отпуснеш. Довери ми се.

Приближи дясната си ръка отляво на гръдната и кост, но без да докосва потника й в тъмнозлатисто. Елена усети как се изчервява и се зачуди какво ще си помислят Бони и Мередит, ако гледат тази сцена.

Тогава Елена усети нещо друго.

Не беше студ, нито горещина, а нещо като комбинация от крайностите на тези две усещания. Беше Силата в най-чист вид. За малко щеше да я събори — ако Деймън с другата си ръка не я държеше за рамото. Елена си помисли, че той използва своята Сила, за да зарежда нейната, за да постигне нещо…

… нещо болезнено…

Не! Елена се опита, устно и телепатично, да каже на Деймън, че Силата е твърде голяма, че й причинява болка. Обаче Деймън пренебрегна молбите й, както и не обърна внимание на сълзите, стичащи се по страните й. Неговата Сила сега се насочваше изцяло към нея, болезнено, за да изпълни тялото й. Проникна в цялото и кръвообращение и повлече нейната собствена Сила, както комета влачи опашката си след себе си. Така я заставяше да поема Силата в различни части на тялото си и да я натрупва там, да я натрупва, без да й позволява да я вдъхне, да я раздвижи.

Ще се пръсна…

През цялото това време погледът й оставаше прикован в очите на Деймън, докато прехвърляше чувствата си към него: от възмущението и гнева й, до шока и агонизиращата болка… а сега и… до…

Мозъкът й експлодира.

Остатъкът от Силата й се завихри в бясна циркулация, ала без да причинява каквато и да е болка. Всеки неин дъх добавяше още Сила към досегашната, като просто се вливаше в кръвообращението й, но без да увеличава аурата й, а само подпомагаше Силата, която вече беше заредена в нея. И след още две-три забързани вдишвания тя осъзна, че вече може да го прави без усилия.

Сега Силата на Елена не просто се плъзгаше плавно в нея, докато външно изглеждаше като нормално човешко същество, а запълни няколко възлови точки в нея и това промени всичко.

Осъзна, че гледа Деймън с разширени очи. Трябваше да я предупреди какво я очаква, вместо да я остави да се впусне неподготвена в това изживяване.

Ти си истинско копеле, нали? — помисли си Елена, след което, за свое изумление, усети как Деймън прие мисълта й, после почувства и спонтанната му реакция, която за още по-голяма изненада се оказа самодоволно съгласие, вместо възмутено отричане.

Тогава Елена забрави за него, потопена в новото проникновение. Осъзна, че може да поддържа циркулацията на Силата си и дори да я извисява все повече и повече, да се подготвя за следващото действително експлозивно пламване, но без нищо от това да показва външно.

А пък колкото до онези точки…

Елена се озърна. Само допреди няколко минути наоколо цареше отчайваща пустош. Сега сякаш залпове от светлина пронизваха очите й. Заслепиха я. Оставиха я замаяна. Багрите сякаш оживяваха до великолепие, пищно чак до болезнено. Чувстваше, че би могла да вижда много по-надалече от когато и да било, все по-навътре в заобикалящата я пустош, и в същото време да различава съвсем ясно зениците и ирисите на Деймън.

Макар и двете да бяха черни, имаха различни нюанси на черното, помисли си тя. Разбира се, че си пасваха — Деймън не би могъл да има ириси, които да не подчертават зениците му. Ирисите му обаче бяха някак си… по-кадифени, докато зениците — по-копринени, по-блестящи. И все пак кадифеното бе това, което задържаше в себе си светлината, както нощното небе.

Точно сега зениците му бяха неимоверно разширени, приковани в лицето й. Като че ли Деймън за нищо на света не искаше да се лиши дори от най-незначителната й реакция. Неочаквано ъгълчетата на устните му трепнаха в лека усмивка.

— Успя. Научи се да насочваш Силата към очите си. — Думите бяха едва доловим шепот и преди промяната никога не би могла да го чуе.

— И към ушите ми — прошепна и тя, заслушана в невероятната симфония от звуци, лееща се наоколо. Някъде високо в небето един прилеп пищеше с честота — недостъпно висока за нормалния човешки слух. А пък песъчинките около нея оформиха нещо като скромен концерт, докато се блъскаха в скалите и отскачаха с тихо свистене, преди да паднат върху почвата.

Удивително е, сподели тя с Деймън, дочувайки самодоволната нотка в собствения си телепатичен глас. И сега по всяко време ще мога така да разговарям с теб? Но трябваше много да внимава — телепатията заплашваше да разкрие много повече, отколкото би искала да изпрати на този, с когото контактуваше.

Трябва много да внимаваш, съгласи се Деймън, с което само потвърди опасенията й.

Но, Деймън, и Бони ли може да прави това? Трябва ли да се опитам да й го покажа?

— Кой знае — отвърна й Деймън гласно и Елена потръпна. — Да уча човешките същества как да използват Силите си, не е моята стихия.

А какво ще кажеш за Силите, свързани с различните ми криле? Сега ще мога ли и тях да контролирам?

— За тях нямам никаква представа. Досега никога не съм виждал нещо подобно. — За миг Деймън се замисли, след което поклати глава. — Според мен се нуждаеш от някого с повече опит, за да те обучи как да ги контролираш. — И преди Елена да успее да изрече нещо, той добави: — По-добре ще е да се върнем при другите. Почти стигнахме Демонската порта.

— Предполагам, че тогава не бива да използвам телепатичните си способности.

— Ами, така доста лесно ще се издадеш…

— Но по-късно ще ме научиш, нали, Деймън? На всичко, което ти е известно за контролирането на Силата.

— Може би гаджето ти трябва да прави това — изръмжа Деймън почти грубо.

Страхува се, каза си Елена, докато се опитваше да скрие мислите си зад стена от бял шум, за да не може Деймън да ги улови. Уплашен е, че ще ми разкрие прекалено много, както и аз се боя от него.

— Е, сега следва наистина трудната част от пътуването — обяви Деймън, когато двамата с Елена се върнаха при Бони и Мередит.

Мередит го погледна.

— Какво следва сега?

— Наистина трудната част. — Деймън разкопча черната си кожена чанта. — Вижте, това там е истинската порта — добави той шепнешком, — през която трябва да преминем. При това преминаване можете да се държите колкото искате истерично, защото се предполага, че сте пленнички. — Извади от чантата няколко въжета.

Елена, Мередит и Бони се притиснаха една към друга като нагледна демонстрация на сестринството на динозаврите велосираптор.

— Какво възнамеряваш да правиш с тези въжета? — бавно заговори Мередит, сякаш искаше да остави на Деймън време да обмисли за последен път решението си.